Единствената радост достъпна за хора обезверени, погазени и изнемогнали – е радостта, която задоволява съвестта. Във всяка друга радост такива хора виждат оскърбление за тяхната неволя, гавра с тяхната жалейка.

Българският народ е потънал в тъга. Той тъгува поради жестокостта и настървеността на своите вънкашни врагове, които го лишиха от правото да се урежда и управлява съобразно със своя дух, своите наредби и традиции, които му пречат да върви по пътя на прогреса и да бъде пълен господар на своите съдбини.

Той тъгува поради хищността и зверонравието на своите вътрешни врагове, на онези изродени български рожби, които жаднеят за власт и плячка, и като виждат своите домогвания осуетени, отмъщават си чрез коварство и предателство, стават покорни оръдия на българомразеца чужденец.

На тъгуващия български народ ние поднасяме в дар настоящата книга. Ние поднасяме надежда на обезнадеждените. Ние поднасяме надежда на обезверените. Отчаянието поражда безволие и заслепение. А безволието и заслепението докарват упадък и провала – (CORRUPTION)!

Ние поднасяме духовно благо на обезнаследените. Тая книга говори за дълг, за доблест, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвувание, за върховната добродетел на християнина – добрината.

Но преди всичко и повече от всичко тая книга говори за Бога, за божествената правда, за божественото у човека, сиреч за светостта и безсмъртността, за отвъдгробовните съдбини. И затова тази книга е озаглавена Бог.

Човеците обичаме, когато ги познаваме. Бога познаваме, когато го обичаме.

Мъдростта не е изходна точка на богопочитанието. Наопаки, богопочитанието е изходна точка на всяка мъдрост.

Ето какво учи тая книга.

Любовта към Бога е върховен дълг и върховно благо, условие за духовен възход, извор на всяко съвършенство.

Ето какво учи тая книга.

Вселената се състои от самостоятелни светове, между които царят пълна хармония, пълна солидарност, сиреч ред ненарушим; ред ненарушим не може сам да се сътвори и да се наложи на безчислените самостоятелни светове: за подобен ред е потребен уредник, за подобен закон е потребен законодател. Тоя уредник, тоя законодател е Бог.

Ето какво учи тая книга.

У Бога има безконечна мъдрост и доброта. Той е сътворил Всемира и човечеството с любов и от любов. Нищо не може да погине – и не погинва – ни дух, ни твар – защото всичко, което съществува и светува, е съставна част, потребна и неотемлима част от космическата наредба.

Принцип на нищожество е принцип лъжовен, защото нищо не може да бъде нещо.

Принцип на всемощно, на тържествуващо и всепоглъщащо зло е принцип лъжовен; злото е разрушително – и да би било всесилно, отдавна би унищожило вселената; а във вселената ние виждаме, наопаки, безконечен устрем към вечна обнова, безконечно сияние на вечната младост.

Ето какво учи тая книга.

Тя учи още, че както детето излиза от утробата на майка си и се вестява на бял свят – исто (също – на старобългарски) така човек напуща земното си живелище и се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни. Прочее, нека всички жалеещи и плачещи прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия.

Нищо не избърсва човешките сълзи тъй скоро както убеждението, че Бог Творец е едновременно Бог Баща, сиреч неизменен и неуморен наставник, ръководител, закрилник и охранител на своите рожби, човешките същества – чието разумно и геройско битие Той допълва чрез светло и блажено свръхбитие!

Велики четвъртък,16 АПРИЛ, 1925 г., Стоян Михайловски, Из: ПОЛИТИЧЕСКИ И ФИЛОСОФСКО-РЕЛИГИОЗНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

Тези дни си блъскам главата над това каква да бъде корицата на новата ми книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Това съвсем не е лека задача – както може би изглежда на пръв поглед. Корицата е нещо твърде важно в днешно време, в което на пазара е истински потоп от всякакви книги – с какви ли не лъскави корици. За да бъде забелязана една книга вероятно зависи и от корицата – макар че много зависи също и от рекламата. За каквато аз, разбира се, нямам пари. Затова остава поне корицата да е свястна, та белким някой забележи и книгата.

Избрах три картини, които евентуално да бъдат използвани за направата на корица. Давайм ги и тук тия картини, та да ги видите. Смятам, че смислово те по някакъв начин се свързват със самия текст. Изпратих ги на един специалист и експерт, на чието мнение държа, и ето той какво ми отвърна:

Здравей Ангеле! Не искам да те обидя или засегна по някакъв начин, но ми се струва, че и трите рисунки не стават. Има нещо тягостно и нерадостно в тях – точно какъвто е и животът ни. По някакъв начин предават усещане за тежест и ангажименти и биха отблъснали читателя, обещавайки му изживявания, които би искал да си спести (не важи за много малкото грамотни хора, които биха преглътнали всяко оформление, защото се интересуват преди всичко от съдържанието). За съжаление сега се търси привлекателният ефект върху читателя – корицата би трябвало да е любопитна, по-различна, естетична, но в същото време ярко шарена,с нюанси на рафиниран кич.

Бих искал твоята корица да е по-ведра, пастелна и с ярки надписи. Минало е доста време на преход и страстите, агресията трябва да са по-скоро в надписите, а на заден фон да прозира лека идилия от миналите събития – те са осмислени и продължават да бъдат осмисляни. Корицата е важна, защото няма да продаде толкова книги, че да забогатееш, но може да осигури стотици купувачи, които са ни много важни и необходими. Първо ще инвестират определени средства и време в нашите проекти и второ, ще прочетат нещо хубаво, което би им дало сили да продължат по пътя си на мислещи същества след кратка почивка – надяваме се по-богати. Поздрави!

И ето сега аз съм крайно раздвоен. Прав е човекът, разбира си от работата, има и поглед върху пазара на книги. Вътрешно аз обаче не приемам такава позиция – въпреки разумността й: защото по начало съм антиконформист. Но този път май трябва да отстъпя, или поне да се намери компромис. Не зная какъв ще е крайният ефект от единия вариант и от другия.

По тази причина всяко мнение по повдигнатия казус за мен е безкрайно интересно. Затова предварително изказвам благодарност на ония, които напишат какво мислят. Ако някой ми изпрати подходящи картини също ще съм му много задължен. Става дума за това каква трябва да бъде корицата на спомената книга. Сега е моментът да се мисли и да се вземе вярното решение. За което ви моля да ми помогнете.

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.

В човешката природа е заложен един жив порив към развитие. Тази природа е органична, човек е органично същество. Истинското възпитание има за главна задача да отстранява препятствията по пътя на развитието; то трябва да действува повече негативно, отколкото позитивно. Позитивната дейност се състои във възбуждане. Науката за възпитанието е теория на възбуждането. Развитието на човека започва със сетивни усещания, сетивни впечатления. Неговата връхна точка в интелектуално отношение е разумността, а в практическо отношение – самостоятелността.

Средството за самостоятелност и самоопределяне е самодейността.

Практическата годност на човека зависи повече от неговите духовни и физически сили, отколкото от знанията. Главната задача на възпитанието (което включва и обучението) е следователно развитие на на формалните сили.

Религиозността на човека зависи далеч по-малко от изучаването на притчи и на катехизиса, отколкото от общуването на детето с една благочестива майка и един енергичен баща. Религиозното, както и цялото възпитание, трябва да започне с раждането на детето. То зависи предимно от майката и е в нейните ръце.

Главните предмети за формалното развитие на силите са “ФОРМАТА, ЧИСЛОТО И ЕЗИКЪТ”. Идеята за елементарното образование е изразена в мисълта да се развият – над положените в детската душа чрез домашното възпитание (въздействието на бащата и на майката заедно с привързаност към братя и сестри) основи на вярата и любовта – силите за наблюдаване, говорене и мислене с помощта на гореспоменатите универсални образователни средства по един метод, който е съобразен с природните закони на развитие.

Това е същественото съдържание на възпитателните и образователните принципи на Песталоци. Изводите следват от само себе си. Те са следните:

Всекидневната стая е най-доброто място за възпитанието, а “книгата за майката” най-важната книга за възпитанието.

Цялото обучение трябва да бъде изградено върху непосредствени нагледи; цялото обучение е обучение за стигане на нагледи; първоначалното обучение по всеки предмет не е нищо друго освен нагледно обучение, ако трябва да има резултатно, живо, истинско съдържание. Противоположното е празното и пусто обучение с думи – книжното обучение. Първо предметът, след това (където е възможно) картината, рисунката, думата.

Началното обучение се състои в показване от страна на учителя и повтаряне от страна на ученика, в разказване и преразказване. По-късно главна задача на учителя е да подтиква ученика към самодейност и да използва за тази цел предимно подбуждащия, развиващия, евристичния метод на обучение. Нищо неразбираемо не бива да бъде заучавано наизуст, но ученикът трябва да усвои добре умението да заучава наизуст. Начинът, по който ученикът се изразява, неговото устно изложение е мярката, по която можем да преценим доколко нагледите и познанията на ученика са ясни и твърди.

Като средство за възпитаване у ученика на стремеж към справедливостта и доброто не бива да се използва нито страхът, нито наказанието, а главно доброжелателството и любовта.

Останалите изводи от принципите на Песталоци следват от само себе си. Ако трябва да ги обхванем в един израз, бих нарекъл Песталоциевият принцип за интелектуално образование възпитание към самодейност чрез нагледно познание.

С приложението на този принцип е преобразено цялото училищно дело. Днешното (модерното) училище е негов плод. Ще сгрешим много обаче, ако смятаме, че той е проникнал във всички училища, всички учители и всички учебни предмети. Но това не е негова вина. Преобразяването на една вековна система, отправянето в една съвсем нова посока не е работа за една година, за едно десетилетие, а за едно или повече столетия. В развитието на една нация и на едно учебно дело има епохи на застой, на покой, на реакция. Но слава на Бога, прогресът на времето е неудържим. Така е и в наше време.

Да се върнем към Песталоци. Безпримерен е успехът от усилията на Песталоци и неговите ученици и последователи. Не само цяла Швейцария, но и Германия, Франция, Англия, целият цивилизован европейски свят насочва вниманието си към неговата звезда на педагогическия небосклон, от всички страни се стичат ученици при него, особено в Ифертен. Голям брой педагози отиват при него като на поклонение, за да черпят направо от извора. Когато благодарение на достойни хора на Прусия започват да работят за възстановяването на нещастната страна след 1808 година, Кайзер Фридрих Вилхелм III повиква песталоцианеца С.А.Целер в Кьонигсберг с поръчението да събуди силите на народа, от което само може да се очаква спасение. Още по-рано великият Фихте обръща в речите си вниманието към Песталоци. По-късно достойният министър фон Алтенщайн изпраща млади хора, за да се запознаят с делото на Песталоци. Чрез тях, чрез многобройните съчинения на Песталоци и неговите ученици при благоприятните условия и повели на времето бива създадено ПРУСКОТО ПЕСТАЛОЦИАНСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ. Всичко, което в него е хубаво и добро, не се дължи никому другиму освен на Песталоци. Тази слава не трябва да му бъде намалена. Там, където са отстъпили от неговите основни принципи, са направили крачка назад. Останалите успехи се дължат също на развитите по-нататък негови основни принципи, защото те отговарят на същността на човешката природа, защото са взети от нея. Тяхното приложение спечелва световна слава на немското народно училище. Който във Франция, Англия, Италия, Испания, Русия, Полша, Норвегия и Швеция, Холандия и Дания, Америка и т.н. иска да види отлични училища, той идва в Германия.

Народното училище дължи своята слава на Песталоци. Далновидни власти са използвали неговите открития да се основат необходимите учебни заведения за подготовка на учители. Но подтикът за това дава най-напред благородният швейцарец. Както реките се спущат от тази страна към всички посоки, така са се разпространили оттам и плодоносните педагогически основни принципи във всички що-годе цивилизовани страни.

Житейската съдба на Песталоци е била много променлива. Той е преживял и щастливи, и нещастни години. Броят на питомците в училищата му се колебае. Доходите обаче обикновено не са стигали за покриване на разноските. За нещастие този завладян от своите идеи човек не е притежавал способността да ръководи стопански голямо заведение. В 1815 година загубва жена си. А преди това, в 1801 година, е бил загубил единствения си син, от когото му останало едно внуче.

Истинското предназначение на Песталоци, което се състои в преобразяване на елементарното училище и подобряване възпитанието на бедните деца, се измества главно от това, че приятели и сътрудници го подвеждат да превърне своето възпитателно заведение в институт за по-богати деца. Още по-голяма беда се стоварва върху главата на стареещия човек от немалките разправии между неговите ученици и приятели в института. Това прекършва сърцето му.

Институтът се въззема и процъфтява още веднъж, когато икономическото положение се поправя с издаване на събраните съчинения на Песталоци (15 тома, Щутгарт, 1819 година). Благородният император Александър дава за подписката 5000 рубли, Фридрих Вилхелм II – 400 пруски талера. И двамата го удостояват през време на престоя си в Швейцария в 1814 година със своето внимание. Прекрасният човек определя дохода от подписката за основаване на един дом – училище за бедни, за което той цял живот е мечтал. Сираците е трябвало да бъдат добре възпитани и подготвени като добри учители. За жалост много неблагоприятни обстоятелства попречват за възникването на подобен дом-училище.

Като вижда упадъка на своето училище поради горните причини, старият Песталоци бива съкрушен. Напразно Феленберг, основателят на Хофвил, велик като човек и гражданин, се опитва да спаси прочутия педагог. Песталоци остава до 1825 година в Ифертен. В тази година се закрива западналото заведение. Песталоци се връща отново в Нойхоф, нает от неговия внук. Отчаян за бъдещето на делото, на което посвещава целия си живот, тук той написва своето последно слово, своята всъщност лебедова песен “Моята жизнена съдба”, в която се опитва да защити своя приятел Шмид срещу Нидерер (и двамата водачи на борещите се групи в собственото му заведение).

С Шмид той предприема в 1826 година пътуване до Базел, посещава там учелещето за бедни. Песталоци блясва още веднъж на 21 декември 1826 година, когато той поставя началото на изграждането на един дом-училище за бедни деца, което е искал да създаде в Нойхоф.

Смъртта му настъпва на 17 февруари 1827 година. Той издъхва непосредствено след думите: “Аз прощавам на тези, които са ме обидили, дано намерят и те мир, както и аз умирам в мир…” Той е бил един от най-благородните хора, които някога са живели. Последиците от неговата дейност са така големи, че той може да бъде поставен в редицата на благодетелите на човешкия род. Сърцето му е туптяло само за бедните, за унижените, за нещастните и техните деца.

Детето е било за него нещо свято. Колкото е далеч небето от земята, толкова далеч е бил той от мисълта да презира човешката природа. Човешката природа е била свята за него. Затова и професията на учителя и възпитателя, която развива човешката природа съгласно вложените в нея закони, подпомага заложбите, поривите, стремежите на човешката природа, за да може човек да се развие природосъобразно, да може да се проявява многостранно и да може да бъде по този начин щастлив – тази професия е била за него свята. Човекът е бил за него база и цел, но и средство за постигане на човешкото предназначение. Всеки трябва да помага на другия; човешкото общество, мисли той, трябва да бъде съюз на хора, които си желаят взаимно доброто, които взаимно си помагат, където никой не бива да използва положението на другия за собственото си мнимо благополучие, т.е. не бива да злоупотребява с другия, а където всеки е задължен да допринася колкото може повече за благото на всички и да вижда в това своето щастие. Мирогледът на Песталоци е бил нравствен мироглед.

Изтъкнатото показва, че е много навременно да си спомним за Песталоци. Сърцето му е биело за човечеството, за бедните. Той не е обикновен учител, а един народен педагог. Неговият стремеж е бил да подобри условията на живот в света, особено положението на долните, работническите класи. Той не е успял да въодушеви всички свои съвременници за тези велики мисли. Не сега това е нашата работа.

Като всички хора Песталоци е предшественик на нова епоха. Бавно крачещото поколение достига едва сега висотата, на която той е стоял. Сега неговите огромни планове започват да стават действителност. Нему и на другите ние дължим, че сме стигнали дотук!!!

(Следва)

Чуйте, млади хора, главните линии на неговия живот и дейност! Ако си помислите, че му е било леко да направи това, което е извършил, ще се излъжете. Животът му е бил една непрекъсната верига от усилия и труд. Неведнъж той е бил близо до сгромолясване под тяхната тежест, неведнъж е щял да загине физически и духовно. Никога не са му липсвали противници, дори и врагове. С мъка читателят ще узнае, че осемдесетгодишният старец е издъхнал почти в отчаяние от привидния неуспех на своите стремежи през време на целия си благороден, посветен на подобряване участта на своите събратя живот. Както на повечето творци на нови неща и нему е било присъден мъченически живот. Той издържа смело до края и затова благодарното потомство благославя неговата памет.

Хайнрих Песталоци е роден на 12 януари 1745 или 1746 година в град Цюрих на прелестното Цюрихско езеро. Баща му е бил хирург и принадлежал към най-видните семейства в града. За жалост Хайнрих загубва баща си на шест години и майка му е трябвало да живее много оскъдно. Все пак на нея и останали достатъчно средства, за да може да даде на Хайнрих и другите си две деца добро образование. Тя го изпраща в градските училища, които в тогавашна Швейцария са приличали на тези в Германия, т.е. били са лоши. Нашият Хайнрих не е бил винаги най-добрият ученик. Неговите учители не са били винаги доволни от него; механичното обучение му било скучно; той имал особена склонност само към някои предмети, които му доставяли удоволствие. Често неговите съученици злоупотребявали с добродушността му. Затова в неговите ученически години не може да се забележи нищо отличително, нищо, което да позволи да се предугади необикновеният човек.

Само едно качество се проявява още отрано: безусловна правдивост. Той просто не е можел да се преструва и винаги е казвал истината – и там дори където е било в негова вреда. Тъй като с това прекрасно качество е било свързано и едно дълбоко чувство към природата, чувство за простото, естественото, непревзетото, прямото, той е притежавал онези заложби и качества, които правят човека способен да открива истината в нещата и човешките отношения. Само правдивият човек открива и вижда истината; тя се крие от фалшивия и извратен човек.

Хайнрих Песталоци е притежавал също така много дълбока душа,подкрепена и подхранвана от жизнерадостната вътрешна религиозност в дома на неговия дядо, проповедник в едно село, недалеч от Цюрих. Израстналият младеж е трябвало да стане проповедник, но той решава да следва право. Макар че го завършва, и тук няма голяма сполука.

Вниманието на младия човек е било неволно приковано от тъжните обстоятелства в обществения живот. Сред по-висшите съсловия в родния му град е господствувало разточителство и лукс заедно с презрение към по-долните съсловия. Поради това у бедните се пораждала омраза към богатите. Освен това под тежестта на мизерията те били затънали в простотия и некултурност. Съществуването на това безкрайно зло изпълва сърцето на Песталоци с мъка и и тези чувства го насочват към размисъл как то да се отстрани. Резултатът от от неговите дългогодишни размишления как трябва да се помогне на хората е: само чрез образование на подрастващите, особено на децата на бедните и на долните съсловия въобще. Като мълния минава през главата му: ”Аз ще стана учител”, учител и възпитател на бедните деца. При случай, той е разказвал за този вътрешен прелом. Като че ли някакъв глас му казал: ”Ти си длъжен!” Към него се присъединил и втори: ”Ти можеш.” А към тях се прибавил и неговият: ”Аз искам! “И как е удържал своята дума! Той става учител от световен мащаб!

Трябва, мога и искам! Където тези три неща са събрани, там има не само хубави думи, но и дела. Нещастен е този, който наистина знае какво е длъжен, но не може или съвсем не иска. Печално е положението и на онзи, който може и иска, но не знае какво е длъжен. Ние съжаляваме пък онзи, който иска, каквото е длъжен, но не може. За облажаване е този, който иска, каквото е длъжен, т.е. каквото е съзнал за свой дълг, и чувствува в себе си сили, че може – комуто следователно не липсва нито вяра в себе си, нито упование в провидението.

Така е било при Песталоци. Него го е преследвала една възвишена мисъл, един идеал, както се казва обикновено, и след 80-те години на живота му. Неговият идеал е бил: облагородяване на човешкия род чрез възпитание и образование. На този идеал той посвещава целия си живот. Той не е знаел нищо друго, той е забравил всичко друго и най-малко е мислел за себе си. Посредствените хора са го наричали мечтател или дори са прикачвали на него и неговата дейност оскърбителни прякори.

Той отдава обаче своята обич и любов на децата на бедните. Той се убеждава скоро, че тяхното възпитание и образование не може да бъде успешно в затворени, изкуствено устроени градски домове за сираци. Те би трябвало, си мислел той, да бъдат възпитавани на село, ако трябва да се развиват физически и духовно, трябва да участвуват отрано в селския труд, въобще да бъдат възпитавани към труд, работливост и полезна практическа дейност; същевременно те трябва да бъдат образовани просто, природосъобразно, духовно. За да осъществи тези идеи, Песталоци купува с бащиното си наследство малко имение – Нойхов до Ленцобург, в кантона Аргау, където се оженва на 24 години за Ана Шултес.

През първите години той се стреми да увеличи дохода от своите ниви. Но резултатите не отговарят на очакванията. (Няма предприсъединителни фондове по САПАРД, б.м.) Въпреки това той изгражда тук в 1775 г. УЧИЛИЩЕ ЗА БЕДНИ, т.е. събира бедни деца, където и както може да ги намери. Родителите на отделни деца са плащали малки такси, филантропи са правели вноски, повечето давал той. Така сред един куп бедни деца, той израства като учител и възпитател. Дневникът, който води за развитието на собствения си син през време на първите му години, ни дава сведение за грижливостта, с която прави своите наблюдения, и за всеотдайността към новата си професия.

Всяко дете, способно да работи, е трябвало да участвува в селския труд и да извършва подходяща домашна работа. През време на домашната работа той ги обучавал. С голямо учудване той забелязва колко слабо умеели децата да употребяват своите сетива, как тъпо и безразлично минавали край най-забележителни явления, без да виждат и чуват, и колко лошо говорели. (Защо ли се сещам за днешните ни „ограмотени и отворени“ сънародници – политици, кметове, общественици и т.н.? б.м.) Затова той почнал да обръща по-голямо внимание върху развитието на сетивата, на точното виждане и слушане и на правилното говорене, отколкото на умението да четат и пишат.

Но успехът не съответствувал на усилията. Некултурността и простотията на повечето деца, влиянието на родителите, чиито безсрамни искания за външни материални нужди Песталоци не е могъл винаги да задоволи поради липса на пари, а може би и поради някои свои погрешни стъпки, спъват развоя на заведението. Благородният човек затъва в дългове, които не е бил в състояние да изплати. Той е трябвало да се откаже не само от своето начинание, но дори и от своето имение и да го даде под наем. ”Той иска да помогне на другите, а не може сам да си помогне” говорели присмехулниците. Не, той не се отчайвал.

Тъй като не е можел да работи практически, той написал една книга, която съдържа събрания опит и резултатите от размишленията му върху възпитанието на народа. Той я озаглавява “Линхард и Гертруда”. Тя излиза в 1781 година в Берлин в издателството на Декер, който му заплаща за ръкописа 6 /шест/ талера.

Под влиянието на благородните немци, благородни князе на тронове, благородни граждани и филантропи, след 1770 година в Германия и Швейцария се събужда стремеж към по-добри условия. Все по-общо става убеждението, че на низшите класи трябва да се помогне с възпитание и образование, да се изгони суеверието и да се отвори пътят на светлината и просвещението. В областта на възпитанието и образованието се отличава Базедов и благородният църковен представител фон Рохов. Хиляди се присъединяват към техните усилия. Една книга като “Линхард и Гертруда”, една книга за природата и истината е приета с одобрение. И тя донася на своя непознат на немската общественост автор чест, слава и уважение.

Окуражен от това, Песталоци предприема в 1782 година едно пътуване из Германия, където намира образцови училища, наблюдава опита и постиженията на други и се запознава с първите хора на знанията – Клепщок, Виланд, Гьоте, Хердер, Якоби и т.н. След завръщането си, той дава на света нови поучителни съчинения. Но външно погледнато, той не бе преуспял и още не бе намерил мястото, където можеше необезпокояван да следва предназначението на живота си.

Междувременно (трябва да бъда кратък) избухва Френската революция. След нея последвали страшни ужаси. Швейцария била заплашена и в 1798 година въвлечена във война. Обикновените последици от войната – бедност, некултурност, загрубяване, не закъсняват да се проявят. Патриотичното сърце на Песталоци не е можело да не се развълнува. Като научава, че цели групи изоставени деца бродят безпомощно, особено в местността Станц – една католическа област, той се запътва за там. Управителният съвет на града му предоставя една празна къща и той събира около себе си над 80 просячета. По този случай той сам казва: ”Нещастният и разрушен Станц и моят контакт с голям брой повечето безпризорни и отчасти подивели, но жизнени планински деца, бяха за мене една щастлива база и наред с външните неприятности едно поле за решителни опити за установявяне на обема и степента на силите, които съществуват изобщо в децата като основа за тяхното образование. По този начин аз изпробвах същността и обхвата на това, което може да се осъществи в областта на народното образование и което беше също много необходимо.”

Той е бил за тези деца баща, възпитател, учител; ден и нощ е бил с тях; първият, който идва сутрин при тях, и последният, който си отива вечер. Той е ял с тях, спал с тях, играл с тях. Не минали и няколко месеца и в тях така силно укрепнало доброто и радостта от доброто, че често пъти вечер, след като се помолели преди лягане заедно с него, те го молели да остане още при тях и да ги учи на тъмно. Задоволство и щастие, Божията благословия изпълвала дома. Когато в 1799 година малкото селище Алтдорф било разрушено от пожар, Песталоци казал на своите деца: ”Какво мислите, ако вземем при нас около 20 от останалите без покрив деца? Ще трябва да делите хляба си с тях.” “Да, да!” – викали всички и ликували от радост.

Но радостта не траяла дълго. Още същата година французите окупирали страната, обсебили зданието, за да открият лазарет, и татко Песталоци трябвало да разпусне своите деца. Неговото здраве било твърде много разстроено от грижите, тревогите и той трябвало да се опита да го възстанови. Едва укрепнал, той отишъл в Бургдорф и станал детски учител без заплата. Неговият нов начин да обучава не се харесал на селяните. Той не карал децата да учат много Хайделбергския катехизис; неговите старания да учи децата да мислят и говорят им се сторили излишни. Но след осем месеца в училището се появила контролна комисия и останала изумена от резултатите. За жалост Песталоци бил твърде много натоварен и след една година трябвало да напусне по здравословни причини своето място.

След всички тези експерименти, в него залегнало здраво решението да основе самостоятелно учебно заведение. В 1801 година той го осъществява в Бургдорф. По-късно то било преместено в Бухзее до Берн и накрая в Ифертен (Ивердон), където в 1825 година пропада. Наричало се е Песталоциев институт. Под това име заведението станало прочуто в цяла Европа, дори зад океана, в Америка. Нито преди него, нито след него, никое подобно заведение не е било така прочуто. Това, което е постигнато в него, довело до немското народно училище – превръща старото, механично училище в заведение за формиране и образование на хора. Как е станало това, ще опишем накратко.

Когато Песталоци основал своя институт, той вече бил на 55 години, но въпреки всички дотогавашни усилия бил още с бодри сили. Неговите практически постижения и неговите съчинения привличат при нето прекрасни привърженици и ученици… Децата са били отчасти бедни, отчасти деца на заможни родители, които плащали много добра такса.
В Бургдорф закипял прекрасен, изпълнен с устрем живот. Това било пролетта на института. През деня всички работели, учители, упражнявали се трудолюбиво. Вечерно време младите педагози се събирали около опитния, интелектуално и емоционално напрегнат баща на института, споделяли опит, намирали нови начини и методи на обучение. Тук е мястото да споменем какво е постигнал институтът на Песталоци в областта на обучението и методиката. Главните принципи, от които са се ръководили, са били следните:

(следва)

(Из: Слово за него и неговите безсмъртни заслуги, за децата и техните родители – по случай стогодишнината от раждането му. Ф.А.Дистервег 1845 г.)

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.2.Раждането на автентичната свобода

Но чувството, усетът за свобода е само вътрешна свобода. Да съм свободен само “вътрешно” – как да разбирам такава една възможност? Разбира се, тя не е друго освен свобода само в пределите на душата. Какво ми дава една такава свобода? Мога ли да приема, че такъв един копнеж по свободата “ме прави” свободен?

Изглежда тъкмо тук се крие вечния извор на свободата ми. Да бъда свободен в някакъв смисъл е равносилно на копнея по свободата, жаден съм за нея. Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената свобода и пр. – това именно е отдадеността, без която не мога да бъда свободен. Тази е първата предпоставка, благодарение на която изобщо може да се роди свободата ми.

Ала откривам ли следи на тази отдаденост – пристрастеност! – към свободата у себе си? Това ли е безкрайно потребната ми вътрешна готовност за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?

А по-нататък идва истински важното и трудното за изразяване. Ако си остана с желанието за свобода нищо особено не е станало. Ако не успея да разпростра свободата си върху моето съществуване, от какво ли тогава съм се лишил? За какво, впрочем, ми е една такава свобода? Ясно е, че свободата по принцип ми е за да съм, а не само да се чувствам свободен. Разликата между едното и другото е направо колосална.

Чувството ми за свобода се намира в някакво значимо отношение спрямо битието на свободата. То в някакъв смисъл е корен или основа на действието, определяно от свобода. Като започна да се чувствам свободен, тогава става така, че аз във всяко едно свое действие започвам да реализирам свободата си. А иначе няма откъде да произлиза едно такова импулсиращо ме за свободата ми чувство. Аз не мога и не бива да допускам да се самозалъгвам в чувствата си.

Защото едва ли е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем непринудено! – да остане в действията си съвсем несвободен. Не може тъкмо безразделно отдаденият на свободата – а чувството е симптом точно за това! – да си остане съвсем несвободен. Не може, няма как да стане така, че тъкмо свободният да се изявява съвсем несвободно. Свободата, изглежда, не може да се скрие като кашлицата – или като дишането. Да свързвам свободата с дишането е една превъзходна интуиция, от която трябва да се възползвам най-пълно.

Няма как да не личи свободата във всяко действие на овладения от свобода. Всяко негово действие го издава именно като свободен. Свободата е импулсивност, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в действията на свободния човек. И тъкмо това е безкрайно ценното в нея: щом гърдите ни са овладени от свобода, то и животът ни рано или късно ще стане свободен. Да му мислят само ония, на които в гърдите – и в сърцето им – е кухо и празно…

Ако вътрешно свободният все пак се държи несвободно, независимо от това, че душата и същността му е овладяна от свобода, то една подобна двойнственост е възможна или като каприз, или пък като нерешителност. Защото е допуснал да се огради от свободата си, да я затвори подобно на затворник в гърдите си, защото тъкмо заради нерешителност я е направил изключително и само вътрешна. Това е една кошмарна ситуация, която искащият да бъде свободен трябва да надмогне най-решително.

Такъв човек е направил така, че губи нещо най-значимо в резултат на тази прекомерна концентрираност изключително върху вътрешното, върху собствените си дълбини. Практическото правене, реализацията навън, действието и делото дават на човека нещо безкрайно важно, нещо съдбовно необходимо. Прекомерната едностранчива концентрираност само върху усета са свобода всъщност не е друго, а да допуснеш енергията на твоята свобода да се разконцентрира, да се разпилее в тресавищата, които си си устроил сам вътре в душата си. Защото енергията на свободата е така колосална, че тя е предназначена да се излее навън, в действието, променящо света. Иначе свободата е напълно разрушителна за личността. Безсилната нещо да промени свобода за нищо позитивно не служи, тя води само до разруха и провали.

Без действието, правенето, без делото човекът е кажи-речи нищо, той се раздира от безсилие и суетност. Ако един човек не показва свободата си, ако не употребява енергията й за да постига нещо, за какво му е тогава такава една безсилна свобода? Не е ли такъв човек подобен на скъперник, който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показвам ли единствено слабост?

На такъв човек му липсва силата да покаже и докаже свободата си на дело. Едва ли има човек на този свят, на който да не му се е случвало да изпадне в такава мъчителна и коварна нерешителност. Такава една нерешителна свобода, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството, сърцето, се превръща в бомба със закъснител, която в един момент може да взриви и личността, и съществуването на човека – и така да ги съсипе изцяло. Това не бива да бъде допускано. Трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не ме сполети една такава грозна евентуалност.

Наистина, коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако продължа да пребивавам в постоянна нерешителност относно своята действена свобода?

Казах “действена” – дали пък тъкмо тази свобода не е тъкмо действителната свобода? Защото ако съм нерешителен да привеждам свободата си в действия, явно, пък макар и незабележимо за мен самия, съм се отказал от нея. В такъв случай съм станал роб на една прекалено абстрактна и затова безсилна свобода. Едва ли е истинска една такава свобода, тя по-скоро е мъка, отколкото свобода. Не бива да допускам животът ми да се превърне в трагедия.

Но наистина как да постигна една така потребна ми мигновена решителност, удостоверяваща без съмнение, че съм напълно свободен? Безспорно, трябва да подчиня съществуването си – в плана на действието – на свободата, която иначе чувствам в гърдите си. Това може да е особено трудно, ала щом е неизбежно, трябва да се нагърбя с постигането му. Едва ли ще ме затрудни до невъзможност задачата да превърна готовността си за свобода в една непосредствено разгръщаща се решителност да бъда свободен. Ще направя всичко за да я постигна – щом като съм осъзнал, че от нея зависи всичко останало.

Да превърна порива си към решителност в конкретно действие, а значи и в действителност е нещо наистина трудно, но пък за сметка на това е съвсем съдбовно. Защото действително е само онова, което се дължи на действието, органично произлиза от него. В такъв случай съм допуснал моята изключително вътрешна свобода да се окаже изцяло недействителна. Безсилната нещо реално да промени свобода е тъкмо една такава недействителна и самоизмъчваща се свобода. Но не за това ни е дадена свободата, не затова сме я пожелали и сътворили сами. Свободата служи на делото и на действието – ако него го няма, я няма и самата свобода.

А иначе свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява на себе си всичко, в това число и моите външни прояви, моите действия. Свободата ми търси непрекъснато “процеп” или прорив, от който да се излее навън, в дела и действия. Мога да разчитам на тази отдаденост на свободата на действието, то трябва и да я насърчавам постоянно. Всъщност свободата е тъкмо оная сила на душата, която неумолимо прераства в действия, в жизнени прояви, в дела. Ето защо свободата за човека е така благодатна.

Ако наистина е така, аз тогава мога да бъда спокоен за свободата си. Защото, постигайки такава една пълноценна и автентична свобода, аз съм станал наистина свободен. Тогава се оказва, че мнима свобода в пределите само на душата не съществува. Чувството, че съм свободен, не може да е измамно. “Ако искаш нещо – направи го!” – какво повече се иска от мен, та да съм адекватен на загадката на самата свобода? Това усещане за пълновластност над моя собствен живот е знамение, че е дошъл часът да се роди и за мен автентичната свобода, от която, веднъж постигната, аз няма да се откажа никога.

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.1.“Технология” на свободата

Ако не е достатъчно само да искам свобода, то тогава ми се налага да я правя. Как да направя себе си свободен – изглежда това е най-важното. Защото в степента, в която правя свободата си, аз правя и самия себе си. Аз самият съм това, което ме е направила моята свобода.

А и свободата е тази, която ми открива хоризонта на бъдещето. Ако свободата ми дава власт над бъдещето, над моето желано бъдеще, то тогава аз нямам право да се отказвам от нея. Аз искам и светът ми да е свободен: ясно е, че свободният и несвободният съществуват по коренно различен начин. Което води дотам, че те и живеят в различни светове. Разбирайки своя свят, аз си разчиствам сметките с моята свобода. Но кога съм наясно със свободата си? Дали, прояснявайки свободата си, аз се “вглеждам” съсредоточено тъкмо в себе си? А може би аз съвпадам със свободата си, която ме е направила такъв?

Но има и нещо друго: все пак дали свободата се “прави” – или тя се ражда? Какво означава да правя свободата си? Поддава ли се свободата ми на “правене”, на “техническо сглобяване”? Как да разбирам умението, раждащо моята свобода? Това са безкрайно важни и трудни въпроси. Ако свободата се ражда по някакъв естествен начин в моята душа, а след това овладява съществуването ми, то моята заслуга за това сякаш не е налице: всичко е станало все едно покрай, ако не и против волята ми. Моята свобода тогава придобива някаква доста странна самостойност по отношение на мен самия, тя става “нещо” в мен, което не зависи от мен. Но нали става дума за моята, а не за нечия чужда свобода, нали аз съм този, който търси свободата си, нали аз всекидневно полагам някакви усилия, за да съхранявам и потвърждавам свободата си – как тогава свободата ми да е независима и от мен самия?! Да оставя свободата ми да стане свободна от мен самия – такава една “освободена свобода” и свобода без корен не ми е по вкуса, а пък и в нея долавям някаква най-коварна абсурдност. Ето че остава другият вариант: аз въпреки всичко правя сам свободата си, тя е резултат и производна на моите желания, иновации, инициативи, на склонността ми към рискове, тя е израз на любовта ми към живота. Разбира се, свободата не се прави по план, изцяло разсъдливо, в нея е налице една жизнена достоверност, която именно трябва да бъде отчетена, и която се постига единствено при съблюдаване на вярност към отредената ми жизненост, а този момент именно ме настройва да мисля, че свободата ми сякаш се ражда вътре в мен, в моята субективност, в дълбините ми. Разбира се, подобно на живота, и свободата е едно необяснимо с рационални средства тайнство, затова всичко казано за нея е все “сякаш”, все на почвата на “изглежда”, “може би”, “вероятно”, “навярно” и пр.

Ако свободата ми се основава на някакво умение и дори “сръчност” в правенето й от мен самия, то е логично да се запитам: а “учи” ли се това умение, или то се придобива покрай съзнанието? Ако свободата ми е преди всичко друго съзнателна, то каква е една такава свобода? Какво печеля и какво губя от нея? “Да бъда свободен” – това само на “умствени упражнения” ли се дължи? Това са неизбежни въпроси, които в светлината на казаното всеки сам може да реши в степента, която е задоволителна за неговия дух.

Аз бих си позволил да нарека една такава свобода в сферата само на съзнателното “пресметлива” свобода. За нея мога да приема, че тя носи в себе си опасността да постоянно да пропуска нещо важно в “сметките” си. Кое може да е то ли? Ами явно в реализацията на свободата има много фактори, някои и скрити за самото съзнание, които е трудно да се моделират в него и пресметнат. Затова свободата не е проста ориентираност в обстоятелствата, във външните условия и фактори на съществуването.

Едва ли може изобщо да съществува подобна “обстоятелствена” свобода. Тя се оказва прекалено условна, което да се дължи на нейната прекалена съобразеност с условията – преди всичко външните. Тя е автоматична и зависима свобода, а имаме ли право да наричаме свобода нещо, което по същината си е отрицание на свободата. Такъв един автоматизъм на моята свобода съвсем не ми е по вкуса.

Защото по тази логика се стига до невероятни абсурди. Например аз трябва да чакам в обстоятелствата на своя живот сгодния случай, който ще ми предостави свобода, възможност да се покажа свободен. Аз, както се вижда, трябва да залагам на случая за да се почувствам свободен. Но тогава свободата ми неминуемо ще се окаже случайност, инцидент в съществуването ми. Ала ще дочакам ли някога такъв късмет, който да ме ощастливи със свобода?

Но не бива да забравям вътрешните обстоятелства, съществуващи в душата и личността ми. Ето че се оказва, че свободата в някакъв смисъл е именно усет, настроеност на цялата ми душа. Мога да приема от тази гледна точка, че свободата е субективна отдаденост, чрез която постигам истината на тоталността, наречена човешко съществуване. Задоволява ли ме едно такова разбиране?

Усетът ми дава целостта на моята субективност, ангажира ме напълно и без остатък към истината на моето съществуване. С голяма доза основание аз мога да смятам, че тъкмо това е пълноценната свобода. Свободата ми зависи само от мен, тя е моя власт върху собственото ми съществуване. Аз трябва изцяло да съм отговорен за това дали съм свободен, не някой друг – нима има нещо по-естествено и разумно от това?!

Ако имам чувството, че е точно така, то това ли е “пълната свобода”? Ако изневеря на този усет, ако си позволя да се оправдавам, прехвърляйки вината върху обстоятелствата, то какво всъщност правя? Няма ли тогава свободата ми да остане неродена?

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

И така, “проект” и “план” съвсем не са едно и също нещо. Трябва да направя нещо та проектът на моя живот да надрастне обикновения план. Кое ли е онова, което прави проекта нещо повече от плановете на моя разсъдък и ум. Планът наистина е проста разсъдлива схема на едно ощетено и затова нежизнеспособно бъдеще. От какво точно съм ощетил бъдещето си, ако го виждам и гледам на него изключително умно и разсъдливо?

Лишил съм го от жизнена достоверност най-вече. Не разсъдъкът, а чувството и интуицията трябва да ме водят по пътищата на свободата. Тъкмо те са в състояние да ме изведат до заветното бъдеще, до мен самия. Те могат и да постигнат онази пълнота на съществуването, която ми е потребна. Тяхното предимство се свежда до тяхната жизнеутвърждаваща цялостност, непостижима за плановете на разсъдъка.

Разбира се, трябва по някакъв начин да комбинирам в своите проекти както съветите на ума, така и зова на сърцето. Трябва да си дам сметка и да отговоря поне на тези въпроси: какво става с живота на ония, които слушат било само своя разсъдък, било само своите чувства? Какво те губят и печелят в единия и в другия случай?

Оттук следва, че моят жизнен проект трябва да е постигнат спонтанно-разсъдливо, т.е. в еднаква степен да е продукт както на съветите на ума, така и на повелите на сърцето. Дали е възможно изобщо това ще решавам във всеки конкретен случай – по принцип тук рецепти не могат да се дават. Във всеки случай трябва да могат – щом сме човешки същества! – да се съвместят поуките на ума с изискванията на сърцето. Те ми дават винаги несъвместими изисквания, но аз трябва да ги помирявам и синхронизирам. Нямам друг изход ако искам да съм цялостен и пълноценен човек.

На коя страна следва да “наклонявам везните” си зависи от моите моментни настроения. От това ще зависи бъдещето ми и затова трябва да бъда изключително гъвкав. Именно тук се намира извора на нерешителността, която така често ме обзема. Този е източника на моите безпокойства, от които спасение няма – поне докато си жив.

Избирайки себе си, аз с това избирам и съществуването, което ще ме доведе до мен самия. Или пък нещата стоят наопаки и съвсем другояче: избирайки дадено съществуване, аз с това съм избрал и себе си? Оттук пък следва, че това, което ще бъда (желаната същност) зависи и се определя тъкмо от съществуването, което съм избрал. Моята индивидуална човешка същност е мое лично и отговорно творение – което постигам съобразно съществуването, което съм избрал. Избирайки своето съществуване, аз с това вече съм избрал и себе си – поне като проект, като една само желана, възможна и “проективна” (нестанала) същност. Оттук следва, че в ситуацията на избор съм “нищо”, което само иска да бъде “това и това”. Или пък, възможно е, винаги съм нереализирала се същност, винаги, всекидневно съм на път към себе си, всеки миг, по тази причина, съм така неудовлетворен от себе си.

Това наистина е крайно абсурдно: моето “съм” да е нищо, от което може да стане всичко, но ще стане “само това” – и нищо друго! А тогава моят избор от какво се определя? Той, вероятно, се определя от моята изнесеност в бъдещето, макар че сега съм само едно “най-претенциозно нищо”.

Това обаче предопределя един случаен, от нищо необусловен, “хвърчащ във въздуха” избор. Без да осъзная как е станало се оказвам във властта на обикновения каприз. Аз мога да бъда всичко, но ще стана само това, което ще стана – подобна непреодолима ситуация е най-голям и жесток абсурд. Абсурдът пропива и просмуква живота ни – и ние не можем да се отървем от него по същия начин, по който не можем да избягаме от сянката си.

Такава една свобода всъщност е отказ от свободата. Това усещане за непреодолимост на случващото се е предоставяне на себе си и на своя живот във властта на безжалостната съдба. Какво следва от тази възможност? Не излиза ли, че аз и в ситуацията на избор въпреки всичко съм “нещо” (макар и особено, необикновено “нещо”!), съобразно което ще избера “само това” – и нищо друго?

Това питане поставя непрекъснато под въпрос моята свобода. А всъщност свободата ми е винаги “подвъпросна”. Тя може би се свежда до самата тази прословута “подвъпросност”. Свободата, няма как, винаги е проблем пред живеещия – и особено пред искащия да живее автентично и пълноценно. А как живеят онези, които не съзнават тази подвъпросност, тази проблематичност на свободата за човека? Но едва ли е свобода една такава безвъпросна свобода…

Впрочем, как вървя към бъдещето си? – мога ли да се запитам и така? Може би именно свободата е тази, която ме изнася напред в моето бъдеще, позволява ми да забягна в него? Ако нямах свобода, то това би означавало да си остана все същия, т.е. човек без бъдеще. Но ако пък моето минало определя изцяло бъдещето ми, то тогава какво е станало с моята свобода?

В някакъв смисъл това означава, че свободата е независимост на човека от собственото му минало. Но възможно ли е съвсем да не се влияя от миналото си? Та нали това минало съвпада с мен, нали това минало съм аз самият? Такава една възможност – да не различавам себе си от своето минало – не е ли всъщност гибелна и страшна?

Свободният разполага така с настоящето си, че го употребява само в оптиката на предстоящото. Ако живея така, че настоящето ми се изживява “само по себе си”, т.е. независимо от бъдещето, то тогава няма как бъдещето, моето желано “да бъде”, да дойде при мен. Но ако пък подчиня бъдещето си на своето настояще, то какво ще излезе от това? Тогава трябва да внимавам за това моето желано бъдеще по някакъв начин да произтича от моето настояще. Или, наопаки, настоящето ми следва да зависи от моя копнеж по желаното бъдеще? Дали само тогава ще бъда онова, което аз самият съкровено искам? Дали само тогава ще получа бъдещето, което заслужавам, което сам съм заслужил? Мога ли да смятам, че някое друго бъдеще е може да е мое?

Главното е да съм загрижен да заслужа бъдещето си. Не трябва да се стремя именно към него. Много неща не зависят само от нас. В такъв случай е без особено значение дали настоящето е дошло от бъдещето ми, или пък моето бъдеще е произлязло от това, което правя сега. Ала в кой от двата случая аз постигам власт над бъдещето си?

Този момент е най-важният в търсенето на автентичната свобода. Може би точно до това се свежда свободата: тя е “нещото”, което ми дава власт над бъдещето. Свободният живее не според онова, което е, а само според онова, което ще бъде. В някакъв смисъл автентично свободният жертва настоящето си заради своето бъдеще. Бъдещето за свободният е неговият основен и доминиращ жизнен модус. Безразличните към бъдещето си не могат да бъдат свободни. Свободният се познава по загрижеността си спрямо своето бъдеще.

Точно в това е цената, която плащам за свободата си. Дали не е прекалена тази цена аз не зная. Но губя ли нещо при това? Нима ориентираното към бъдещето настояще е загубено? А не е ли, обратно, тъкмо спечелено? Ако изживявам настоящето си без да го проецирам спрямо бъдещето, ако го откъсна от бъдещето си и го “употребя” само за себе си и за “този единствен миг”, то такова живеене освен че е безперспективно, е и безотговорно.

В крайна сметка бъдещето ли произлиза от миналото, или миналото следва от свободно избраното от мен бъдеще? Оказва се, че загадката на свободата е дълбоко свързана с моите реакции спрямо времето. И тайнството на живота за човека се свързва с неговите необходими отношения към времето и свободата.

На основата на казаното съм длъжен да направя извода, че човекът е времево същество. И също, че човешкото битие е битие на свободата (Сартр). Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”. И по тази причина без да разбирам времето и без да се ползвам от него аз не мога да съм свободен човек. На тези и други мои въпроси е посветена моята книга ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО с подзаглавие “Изкуството на свободата”. Развил съм и съм осмислил възможно най-прецизно тия въпроси в упоменатата книга, което ме освобождава от потребността наново и още по-изчерпателно да ги разглеждам и тук.

Но още по-важно е да разбера как правя свободата си. Наистина съществува едно безценно за човека изкуство на свободата, в което трябва да съм достатъчно вещ и умел – щом като искам да бъда не какъв да е, а пълноценно живеещ човек. За това как мога да стана посветен в изкуството на свободата говори именно книгата ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО. Да си преследвач на времето означава да си вещ в изкуството да се живее. Човек трябва да живее не как да е, а съвсем човешки – и автентично. Ето защо ако не овладея това изкуство до съвършенство аз съм загубен. А пък ако не намеря някой ден и на някой ъгъл свободата си то тогава за какво ли съм изобщо живял?

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването

А може би самият живот е свобода? Само за човека ли важи това или е закон “за всичко живо”? Как да разбера живота си без разбиране на свободата? Изглежда трябва да приема, че разбирайки свободата си, аз се прониквам от разбиране и на живота. Но как да си представя “несвободно живеещото”?

Изглежда “несвободно живеещото” съществува напълно зависимо, изцяло под контрол, под властта на нещо друго. То не прави това, което само иска, а е принудено да прави това, което се иска от него от някой друг. Също така, вероятно, несвободно живеещото просто не знае какво иска – и затова е във властта на слепите си желания, на своите инстинкти. Да искаш свободно – това значи, че искаш някак си независимо от желанията си. Да се дистанцирам от желанията си и една в една такава независимост да постигна свобода – този ли е пътят към свободата?

Но свободата е желание за свобода, порив на искащия да бъде свободен. Защо обаче това желание да е така привилегировано в сравнение с останалите? Нима в свободата си аз постигам независимост тъкмо… от себе си? Но нали моите желания съвпадат с мен самия?! Ако се откажа от желанията си, то какво тогава ще остане от мен самия?

Свободата ми открива възможността да надмогна своята природа. Онова, което живее според при-рода-та си, не е свободно. Например, не познават свободата животните, те не са свободни. Те са под неумолимата власт на инстинктите си. Следователно ако живея като животно, сиреч съвсем несъзнавано и импулсивно, то тогава съвсем не съм свободен.

А как, впрочем, живеят животните? Природосъобразното в техния “начин на живот” не е обаче за завиждане. Ако искам да бъда човек, то аз трябва ли да победя животното у себе си. Мога и трябва да направя това, нищо че съм преди всичко друго живо същество, т.е. “животно”.

Тази моя животинска природа обаче е по-силна от всичко друго. Човекът си остава в края на краищата едно животно – в някакъв смисъл обаче. Това ме унижава – защото съм човек, който не бива да губи своето човешко достойнство. Ако приема, че въпреки всичко си оставам животно, то тогава от свободата ми не остава почти нищо.

Вярно е, наистина, че без свобода по-лесно се живее, но какво от това? Получава се така, че избралият свободата е избрал именно по-трудното. Направил го е обаче неслучайно, има смисъл заради свободата да понесеш известни неудобства и жертви. Трудната човешка участ е хилядократно по за предпочитане пред непосредствения, пред лекия живот. Това обаче едва ли всички го разбират. Някои няма да го разберат никога.

Много от хората “умно”, “рационално” и “разсъдливо” все пак избират по-лекото и по-приятното. Значи ли това, че са се отказали от свободата? Защо го правят, защо жертват свободата си? Нима ги е страх от свободата? Или изобщо не са склонни да я изберат, и то с всичките й трудности и неудобства?

Може би тези хора даже не подозират, че свободата е тяхна възможност. Но тогава може да се приеме, че всички сме свободни – понеже сме… хора. Често си мислят, че свободата на човека му се дава по рождение, тоест “в комплект” с живота. Де да беше така. Впрочем, слава Богу, че не е така.

Истината обаче е, че човек трябва сам да постигне свободата си. Той трябва да я сътвори, да я извика към битието от нищото. Човекът като човек трябва сам себе си да направи свободен – тази е човешката орис и участ. Възможно е това, мнозина са го постигнали, защо пък и аз да не го постигна? Убеден съм, че тази задача е по силите на смъртния човек – какъвто неизбежно съм. Не е вярно, че вървейки към свободата си, по пътя на свободата всъщност вървя против волята на Бога. Защото Бог все пак ни е дал шанса да изберем свободата. Оставил ни е ние сами да си го отвоюваме. И така е показал най-голяма милост към нас, човеците…

Но може ли свободата да бъде обичана? В свободата аз избирам себе си – това е особено важно: аз най-напред избирам себе си. Ако първо “избера себе си”, то следва, че след това ще ми се наложи и да направя себе си – именно като свободно същество, като човек, овладян от тайнството на свободата. Да стана какъвто съм се избрал и да постигна себе си – това е задачата на живота ми.

В такъв случай трябва да съм задължен на свободата изключително много. Тя всъщност ме прави човек. Човешкото, човечността си дължа на нея. И аз трябва за това да съм й пределно благодарен – защото за мен тъкмо от нея зависи всичко останало.

Аз сам себе си да поставя в пълна зависимост от свободата – това е главното в моето предназначение. Да стана нещо като… “роб на свободата” си! Или да бъда фанатик на свободата! Това е единствената зависимост, която трябва да допусна. Защото без нея и свободата ще ми убегне. Но това всъщност означава, че в свободата аз поставям себе си в пълна зависимост единствено от себе си. На това именно се дължи сладостта на свободата, нейната примамливост за човека. То е достатъчно за да я обичам най-всеотдайно.

Ако се откажа от своята свобода, от какво всъщност съм се отказал? Излиза, че отказът от свобода е отричане от себе си. Значи тъкмо благодарение на свободата аз намирам себе си. Това съвсем не е малко, заради него аз поемам всички трудности, които ще се изправят пред мен по пътищата на свободата.

Излиза, че лекото и лесното за човека са гибелни, водят до неминуем провал. Очевидно е обаче, че в живота си аз трябва да избягвам провала – и да се стремя към успех.

Но едва ли е възможен за човека успехът без свобода. Без свобода всичко, дори и постигнатото с мои усилия, се обезсмисля най-решително. Как тогава да се откажа от свободата си? Свободата за мен в такъв случай си остава най-желаното. Тя е това, без което не може. Животът ми се обезсмисля тотално без свободата – ето защото мнозина са били готови да дадат живота си за нея. Техният пример вдъхновява завинаги влюбените в свободата като същност на живота за гордия човек.

А какъв искам да бъда? Началото на свободата е тук, когато човек се запита: а какъв искам да бъда? От отговора на този въпрос зависи и останалото. За да бъда “нещо” или “някой”, аз най-напред трябва да съм наясно какво искам – не може да е другояче. Ако си отговоря на този въпрос, то това значи, че аз вече имам проект за себе си, който съм длъжен да реализирам в своето бъдеще. Това е предпоставката и за останалото.

От моето да бъда – ще бъда! – зависи бъде-ще-то ми. Само така мога да прозра, да погледна в бъдещето си. Мога и да поставя бъдещето си под личен контрол, в зависимост само от мен. Изборът на моето бъдеще е всъщност избор на самия себе си. Тук е и смисъла на свободата, това е и решението на нейната загадка.

Аз ще бъда онова, което силно искам, моето бъдеще е онова, което сам си направя – дали не е тъкмо така? Въпросът за бъдещето – това ли е главното във въпроса за свободата? На мен не ми е все едно какво ще бъде моето бъдеще – не е ли тук извора на моята свобода? Бъдещето ми може да бъде “всякакво”, но какво точно ще бъде зависи само от мен – дали това мое убеждение не ме тласка към свободата?

Аз винаги имам много възможности за своето бъдеще, но от тях трябва да избера само една – точно оттук идат коварствата на свободата. Как да се откажа от всичко друго и сам да се огранича само до това бъдеще – това е най-трудният избор. Откъде обаче да взема решителност да подчиня живота си точно на това бъдеще? Как да го направя свое?

Всичко може би е по-просто: мое бъдеще ще бъде онова, което най-силно искам – и при това зная защо го искам. Но не следва оттук, че аз трябва да живея “по план”. Едва ли може да се “планира” тъкмо бъдещето – и живота. Ако го допусна, то би означавало, че ще убия именно живото у мен, ще погубя не друго, а своята жизненост.

(Следва)