Category: Европа

Българският народ е потънал в тъга…

Единствената радост достъпна за хора обезверени, погазени и изнемогнали – е радостта, която задоволява съвестта. Във всяка друга радост такива хора виждат оскърбление за тяхната неволя, гавра с тяхната жалейка.

Българският народ е потънал в тъга. Той тъгува поради жестокостта и настървеността на своите вънкашни врагове, които го лишиха от правото да се урежда и управлява съобразно със своя дух, своите наредби и традиции, които му пречат да върви по пътя на прогреса и да бъде пълен господар на своите съдбини.

Той тъгува поради хищността и зверонравието на своите вътрешни врагове, на онези изродени български рожби, които жаднеят за власт и плячка, и като виждат своите домогвания осуетени, отмъщават си чрез коварство и предателство, стават покорни оръдия на българомразеца чужденец.

На тъгуващия български народ ние поднасяме в дар настоящата книга. Ние поднасяме надежда на обезнадеждените. Ние поднасяме надежда на обезверените. Отчаянието поражда безволие и заслепение. А безволието и заслепението докарват упадък и провала – (CORRUPTION)!

Ние поднасяме духовно благо на обезнаследените. Тая книга говори за дълг, за доблест, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвувание, за върховната добродетел на християнина – добрината.

Но преди всичко и повече от всичко тая книга говори за Бога, за божествената правда, за божественото у човека, сиреч за светостта и безсмъртността, за отвъдгробовните съдбини. И затова тази книга е озаглавена Бог.

Човеците обичаме, когато ги познаваме. Бога познаваме, когато го обичаме.

Мъдростта не е изходна точка на богопочитанието. Наопаки, богопочитанието е изходна точка на всяка мъдрост.

Ето какво учи тая книга.

Любовта към Бога е върховен дълг и върховно благо, условие за духовен възход, извор на всяко съвършенство.

Ето какво учи тая книга.

Вселената се състои от самостоятелни светове, между които царят пълна хармония, пълна солидарност, сиреч ред ненарушим; ред ненарушим не може сам да се сътвори и да се наложи на безчислените самостоятелни светове: за подобен ред е потребен уредник, за подобен закон е потребен законодател. Тоя уредник, тоя законодател е Бог.

Ето какво учи тая книга.

У Бога има безконечна мъдрост и доброта. Той е сътворил Всемира и човечеството с любов и от любов. Нищо не може да погине – и не погинва – ни дух, ни твар – защото всичко, което съществува и светува, е съставна част, потребна и неотемлима част от космическата наредба.

Принцип на нищожество е принцип лъжовен, защото нищо не може да бъде нещо.

Принцип на всемощно, на тържествуващо и всепоглъщащо зло е принцип лъжовен; злото е разрушително – и да би било всесилно, отдавна би унищожило вселената; а във вселената ние виждаме, наопаки, безконечен устрем към вечна обнова, безконечно сияние на вечната младост.

Ето какво учи тая книга.

Тя учи още, че както детето излиза от утробата на майка си и се вестява на бял свят – исто (също – на старобългарски) така човек напуща земното си живелище и се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни. Прочее, нека всички жалеещи и плачещи прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия.

Нищо не избърсва човешките сълзи тъй скоро както убеждението, че Бог Творец е едновременно Бог Баща, сиреч неизменен и неуморен наставник, ръководител, закрилник и охранител на своите рожби, човешките същества – чието разумно и геройско битие Той допълва чрез светло и блажено свръхбитие!

Велики четвъртък,16 АПРИЛ, 1925 г., Стоян Михайловски, Из: ПОЛИТИЧЕСКИ И ФИЛОСОФСКО-РЕЛИГИОЗНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

Хайнрих Песталоци: човекът е целта на човека (3)

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.

Слово за Хайнрих Песталоци (2)

В човешката природа е заложен един жив порив към развитие. Тази природа е органична, човек е органично същество. Истинското възпитание има за главна задача да отстранява препятствията по пътя на развитието; то трябва да действува повече негативно, отколкото позитивно. Позитивната дейност се състои във възбуждане. Науката за възпитанието е теория на възбуждането. Развитието на човека започва със сетивни усещания, сетивни впечатления. Неговата връхна точка в интелектуално отношение е разумността, а в практическо отношение – самостоятелността.

Средството за самостоятелност и самоопределяне е самодейността.

Практическата годност на човека зависи повече от неговите духовни и физически сили, отколкото от знанията. Главната задача на възпитанието (което включва и обучението) е следователно развитие на на формалните сили.

Религиозността на човека зависи далеч по-малко от изучаването на притчи и на катехизиса, отколкото от общуването на детето с една благочестива майка и един енергичен баща. Религиозното, както и цялото възпитание, трябва да започне с раждането на детето. То зависи предимно от майката и е в нейните ръце.

Главните предмети за формалното развитие на силите са “ФОРМАТА, ЧИСЛОТО И ЕЗИКЪТ”. Идеята за елементарното образование е изразена в мисълта да се развият – над положените в детската душа чрез домашното възпитание (въздействието на бащата и на майката заедно с привързаност към братя и сестри) основи на вярата и любовта – силите за наблюдаване, говорене и мислене с помощта на гореспоменатите универсални образователни средства по един метод, който е съобразен с природните закони на развитие.

Това е същественото съдържание на възпитателните и образователните принципи на Песталоци. Изводите следват от само себе си. Те са следните:

Всекидневната стая е най-доброто място за възпитанието, а “книгата за майката” най-важната книга за възпитанието.

Цялото обучение трябва да бъде изградено върху непосредствени нагледи; цялото обучение е обучение за стигане на нагледи; първоначалното обучение по всеки предмет не е нищо друго освен нагледно обучение, ако трябва да има резултатно, живо, истинско съдържание. Противоположното е празното и пусто обучение с думи – книжното обучение. Първо предметът, след това (където е възможно) картината, рисунката, думата.

Началното обучение се състои в показване от страна на учителя и повтаряне от страна на ученика, в разказване и преразказване. По-късно главна задача на учителя е да подтиква ученика към самодейност и да използва за тази цел предимно подбуждащия, развиващия, евристичния метод на обучение. Нищо неразбираемо не бива да бъде заучавано наизуст, но ученикът трябва да усвои добре умението да заучава наизуст. Начинът, по който ученикът се изразява, неговото устно изложение е мярката, по която можем да преценим доколко нагледите и познанията на ученика са ясни и твърди.

Като средство за възпитаване у ученика на стремеж към справедливостта и доброто не бива да се използва нито страхът, нито наказанието, а главно доброжелателството и любовта.

Останалите изводи от принципите на Песталоци следват от само себе си. Ако трябва да ги обхванем в един израз, бих нарекъл Песталоциевият принцип за интелектуално образование възпитание към самодейност чрез нагледно познание.

С приложението на този принцип е преобразено цялото училищно дело. Днешното (модерното) училище е негов плод. Ще сгрешим много обаче, ако смятаме, че той е проникнал във всички училища, всички учители и всички учебни предмети. Но това не е негова вина. Преобразяването на една вековна система, отправянето в една съвсем нова посока не е работа за една година, за едно десетилетие, а за едно или повече столетия. В развитието на една нация и на едно учебно дело има епохи на застой, на покой, на реакция. Но слава на Бога, прогресът на времето е неудържим. Така е и в наше време.

Да се върнем към Песталоци. Безпримерен е успехът от усилията на Песталоци и неговите ученици и последователи. Не само цяла Швейцария, но и Германия, Франция, Англия, целият цивилизован европейски свят насочва вниманието си към неговата звезда на педагогическия небосклон, от всички страни се стичат ученици при него, особено в Ифертен. Голям брой педагози отиват при него като на поклонение, за да черпят направо от извора. Когато благодарение на достойни хора на Прусия започват да работят за възстановяването на нещастната страна след 1808 година, Кайзер Фридрих Вилхелм III повиква песталоцианеца С.А.Целер в Кьонигсберг с поръчението да събуди силите на народа, от което само може да се очаква спасение. Още по-рано великият Фихте обръща в речите си вниманието към Песталоци. По-късно достойният министър фон Алтенщайн изпраща млади хора, за да се запознаят с делото на Песталоци. Чрез тях, чрез многобройните съчинения на Песталоци и неговите ученици при благоприятните условия и повели на времето бива създадено ПРУСКОТО ПЕСТАЛОЦИАНСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ. Всичко, което в него е хубаво и добро, не се дължи никому другиму освен на Песталоци. Тази слава не трябва да му бъде намалена. Там, където са отстъпили от неговите основни принципи, са направили крачка назад. Останалите успехи се дължат също на развитите по-нататък негови основни принципи, защото те отговарят на същността на човешката природа, защото са взети от нея. Тяхното приложение спечелва световна слава на немското народно училище. Който във Франция, Англия, Италия, Испания, Русия, Полша, Норвегия и Швеция, Холандия и Дания, Америка и т.н. иска да види отлични училища, той идва в Германия.

Народното училище дължи своята слава на Песталоци. Далновидни власти са използвали неговите открития да се основат необходимите учебни заведения за подготовка на учители. Но подтикът за това дава най-напред благородният швейцарец. Както реките се спущат от тази страна към всички посоки, така са се разпространили оттам и плодоносните педагогически основни принципи във всички що-годе цивилизовани страни.

Житейската съдба на Песталоци е била много променлива. Той е преживял и щастливи, и нещастни години. Броят на питомците в училищата му се колебае. Доходите обаче обикновено не са стигали за покриване на разноските. За нещастие този завладян от своите идеи човек не е притежавал способността да ръководи стопански голямо заведение. В 1815 година загубва жена си. А преди това, в 1801 година, е бил загубил единствения си син, от когото му останало едно внуче.

Истинското предназначение на Песталоци, което се състои в преобразяване на елементарното училище и подобряване възпитанието на бедните деца, се измества главно от това, че приятели и сътрудници го подвеждат да превърне своето възпитателно заведение в институт за по-богати деца. Още по-голяма беда се стоварва върху главата на стареещия човек от немалките разправии между неговите ученици и приятели в института. Това прекършва сърцето му.

Институтът се въззема и процъфтява още веднъж, когато икономическото положение се поправя с издаване на събраните съчинения на Песталоци (15 тома, Щутгарт, 1819 година). Благородният император Александър дава за подписката 5000 рубли, Фридрих Вилхелм II – 400 пруски талера. И двамата го удостояват през време на престоя си в Швейцария в 1814 година със своето внимание. Прекрасният човек определя дохода от подписката за основаване на един дом – училище за бедни, за което той цял живот е мечтал. Сираците е трябвало да бъдат добре възпитани и подготвени като добри учители. За жалост много неблагоприятни обстоятелства попречват за възникването на подобен дом-училище.

Като вижда упадъка на своето училище поради горните причини, старият Песталоци бива съкрушен. Напразно Феленберг, основателят на Хофвил, велик като човек и гражданин, се опитва да спаси прочутия педагог. Песталоци остава до 1825 година в Ифертен. В тази година се закрива западналото заведение. Песталоци се връща отново в Нойхоф, нает от неговия внук. Отчаян за бъдещето на делото, на което посвещава целия си живот, тук той написва своето последно слово, своята всъщност лебедова песен “Моята жизнена съдба”, в която се опитва да защити своя приятел Шмид срещу Нидерер (и двамата водачи на борещите се групи в собственото му заведение).

С Шмид той предприема в 1826 година пътуване до Базел, посещава там учелещето за бедни. Песталоци блясва още веднъж на 21 декември 1826 година, когато той поставя началото на изграждането на един дом-училище за бедни деца, което е искал да създаде в Нойхоф.

Смъртта му настъпва на 17 февруари 1827 година. Той издъхва непосредствено след думите: “Аз прощавам на тези, които са ме обидили, дано намерят и те мир, както и аз умирам в мир…” Той е бил един от най-благородните хора, които някога са живели. Последиците от неговата дейност са така големи, че той може да бъде поставен в редицата на благодетелите на човешкия род. Сърцето му е туптяло само за бедните, за унижените, за нещастните и техните деца.

Детето е било за него нещо свято. Колкото е далеч небето от земята, толкова далеч е бил той от мисълта да презира човешката природа. Човешката природа е била свята за него. Затова и професията на учителя и възпитателя, която развива човешката природа съгласно вложените в нея закони, подпомага заложбите, поривите, стремежите на човешката природа, за да може човек да се развие природосъобразно, да може да се проявява многостранно и да може да бъде по този начин щастлив – тази професия е била за него свята. Човекът е бил за него база и цел, но и средство за постигане на човешкото предназначение. Всеки трябва да помага на другия; човешкото общество, мисли той, трябва да бъде съюз на хора, които си желаят взаимно доброто, които взаимно си помагат, където никой не бива да използва положението на другия за собственото си мнимо благополучие, т.е. не бива да злоупотребява с другия, а където всеки е задължен да допринася колкото може повече за благото на всички и да вижда в това своето щастие. Мирогледът на Песталоци е бил нравствен мироглед.

Изтъкнатото показва, че е много навременно да си спомним за Песталоци. Сърцето му е биело за човечеството, за бедните. Той не е обикновен учител, а един народен педагог. Неговият стремеж е бил да подобри условията на живот в света, особено положението на долните, работническите класи. Той не е успял да въодушеви всички свои съвременници за тези велики мисли. Не сега това е нашата работа.

Като всички хора Песталоци е предшественик на нова епоха. Бавно крачещото поколение достига едва сега висотата, на която той е стоял. Сега неговите огромни планове започват да стават действителност. Нему и на другите ние дължим, че сме стигнали дотук!!!

(Следва)

Слово за Хайнрих Песталоци (1)

Чуйте, млади хора, главните линии на неговия живот и дейност! Ако си помислите, че му е било леко да направи това, което е извършил, ще се излъжете. Животът му е бил една непрекъсната верига от усилия и труд. Неведнъж той е бил близо до сгромолясване под тяхната тежест, неведнъж е щял да загине физически и духовно. Никога не са му липсвали противници, дори и врагове. С мъка читателят ще узнае, че осемдесетгодишният старец е издъхнал почти в отчаяние от привидния неуспех на своите стремежи през време на целия си благороден, посветен на подобряване участта на своите събратя живот. Както на повечето творци на нови неща и нему е било присъден мъченически живот. Той издържа смело до края и затова благодарното потомство благославя неговата памет.

Хайнрих Песталоци е роден на 12 януари 1745 или 1746 година в град Цюрих на прелестното Цюрихско езеро. Баща му е бил хирург и принадлежал към най-видните семейства в града. За жалост Хайнрих загубва баща си на шест години и майка му е трябвало да живее много оскъдно. Все пак на нея и останали достатъчно средства, за да може да даде на Хайнрих и другите си две деца добро образование. Тя го изпраща в градските училища, които в тогавашна Швейцария са приличали на тези в Германия, т.е. били са лоши. Нашият Хайнрих не е бил винаги най-добрият ученик. Неговите учители не са били винаги доволни от него; механичното обучение му било скучно; той имал особена склонност само към някои предмети, които му доставяли удоволствие. Често неговите съученици злоупотребявали с добродушността му. Затова в неговите ученически години не може да се забележи нищо отличително, нищо, което да позволи да се предугади необикновеният човек.

Само едно качество се проявява още отрано: безусловна правдивост. Той просто не е можел да се преструва и винаги е казвал истината – и там дори където е било в негова вреда. Тъй като с това прекрасно качество е било свързано и едно дълбоко чувство към природата, чувство за простото, естественото, непревзетото, прямото, той е притежавал онези заложби и качества, които правят човека способен да открива истината в нещата и човешките отношения. Само правдивият човек открива и вижда истината; тя се крие от фалшивия и извратен човек.

Хайнрих Песталоци е притежавал също така много дълбока душа,подкрепена и подхранвана от жизнерадостната вътрешна религиозност в дома на неговия дядо, проповедник в едно село, недалеч от Цюрих. Израстналият младеж е трябвало да стане проповедник, но той решава да следва право. Макар че го завършва, и тук няма голяма сполука.

Вниманието на младия човек е било неволно приковано от тъжните обстоятелства в обществения живот. Сред по-висшите съсловия в родния му град е господствувало разточителство и лукс заедно с презрение към по-долните съсловия. Поради това у бедните се пораждала омраза към богатите. Освен това под тежестта на мизерията те били затънали в простотия и некултурност. Съществуването на това безкрайно зло изпълва сърцето на Песталоци с мъка и и тези чувства го насочват към размисъл как то да се отстрани. Резултатът от от неговите дългогодишни размишления как трябва да се помогне на хората е: само чрез образование на подрастващите, особено на децата на бедните и на долните съсловия въобще. Като мълния минава през главата му: ”Аз ще стана учител”, учител и възпитател на бедните деца. При случай, той е разказвал за този вътрешен прелом. Като че ли някакъв глас му казал: ”Ти си длъжен!” Към него се присъединил и втори: ”Ти можеш.” А към тях се прибавил и неговият: ”Аз искам! “И как е удържал своята дума! Той става учител от световен мащаб!

Трябва, мога и искам! Където тези три неща са събрани, там има не само хубави думи, но и дела. Нещастен е този, който наистина знае какво е длъжен, но не може или съвсем не иска. Печално е положението и на онзи, който може и иска, но не знае какво е длъжен. Ние съжаляваме пък онзи, който иска, каквото е длъжен, но не може. За облажаване е този, който иска, каквото е длъжен, т.е. каквото е съзнал за свой дълг, и чувствува в себе си сили, че може – комуто следователно не липсва нито вяра в себе си, нито упование в провидението.

Така е било при Песталоци. Него го е преследвала една възвишена мисъл, един идеал, както се казва обикновено, и след 80-те години на живота му. Неговият идеал е бил: облагородяване на човешкия род чрез възпитание и образование. На този идеал той посвещава целия си живот. Той не е знаел нищо друго, той е забравил всичко друго и най-малко е мислел за себе си. Посредствените хора са го наричали мечтател или дори са прикачвали на него и неговата дейност оскърбителни прякори.

Той отдава обаче своята обич и любов на децата на бедните. Той се убеждава скоро, че тяхното възпитание и образование не може да бъде успешно в затворени, изкуствено устроени градски домове за сираци. Те би трябвало, си мислел той, да бъдат възпитавани на село, ако трябва да се развиват физически и духовно, трябва да участвуват отрано в селския труд, въобще да бъдат възпитавани към труд, работливост и полезна практическа дейност; същевременно те трябва да бъдат образовани просто, природосъобразно, духовно. За да осъществи тези идеи, Песталоци купува с бащиното си наследство малко имение – Нойхов до Ленцобург, в кантона Аргау, където се оженва на 24 години за Ана Шултес.

През първите години той се стреми да увеличи дохода от своите ниви. Но резултатите не отговарят на очакванията. (Няма предприсъединителни фондове по САПАРД, б.м.) Въпреки това той изгражда тук в 1775 г. УЧИЛИЩЕ ЗА БЕДНИ, т.е. събира бедни деца, където и както може да ги намери. Родителите на отделни деца са плащали малки такси, филантропи са правели вноски, повечето давал той. Така сред един куп бедни деца, той израства като учител и възпитател. Дневникът, който води за развитието на собствения си син през време на първите му години, ни дава сведение за грижливостта, с която прави своите наблюдения, и за всеотдайността към новата си професия.

Всяко дете, способно да работи, е трябвало да участвува в селския труд и да извършва подходяща домашна работа. През време на домашната работа той ги обучавал. С голямо учудване той забелязва колко слабо умеели децата да употребяват своите сетива, как тъпо и безразлично минавали край най-забележителни явления, без да виждат и чуват, и колко лошо говорели. (Защо ли се сещам за днешните ни „ограмотени и отворени“ сънародници – политици, кметове, общественици и т.н.? б.м.) Затова той почнал да обръща по-голямо внимание върху развитието на сетивата, на точното виждане и слушане и на правилното говорене, отколкото на умението да четат и пишат.

Но успехът не съответствувал на усилията. Некултурността и простотията на повечето деца, влиянието на родителите, чиито безсрамни искания за външни материални нужди Песталоци не е могъл винаги да задоволи поради липса на пари, а може би и поради някои свои погрешни стъпки, спъват развоя на заведението. Благородният човек затъва в дългове, които не е бил в състояние да изплати. Той е трябвало да се откаже не само от своето начинание, но дори и от своето имение и да го даде под наем. ”Той иска да помогне на другите, а не може сам да си помогне” говорели присмехулниците. Не, той не се отчайвал.

Тъй като не е можел да работи практически, той написал една книга, която съдържа събрания опит и резултатите от размишленията му върху възпитанието на народа. Той я озаглавява “Линхард и Гертруда”. Тя излиза в 1781 година в Берлин в издателството на Декер, който му заплаща за ръкописа 6 /шест/ талера.

Под влиянието на благородните немци, благородни князе на тронове, благородни граждани и филантропи, след 1770 година в Германия и Швейцария се събужда стремеж към по-добри условия. Все по-общо става убеждението, че на низшите класи трябва да се помогне с възпитание и образование, да се изгони суеверието и да се отвори пътят на светлината и просвещението. В областта на възпитанието и образованието се отличава Базедов и благородният църковен представител фон Рохов. Хиляди се присъединяват към техните усилия. Една книга като “Линхард и Гертруда”, една книга за природата и истината е приета с одобрение. И тя донася на своя непознат на немската общественост автор чест, слава и уважение.

Окуражен от това, Песталоци предприема в 1782 година едно пътуване из Германия, където намира образцови училища, наблюдава опита и постиженията на други и се запознава с първите хора на знанията – Клепщок, Виланд, Гьоте, Хердер, Якоби и т.н. След завръщането си, той дава на света нови поучителни съчинения. Но външно погледнато, той не бе преуспял и още не бе намерил мястото, където можеше необезпокояван да следва предназначението на живота си.

Междувременно (трябва да бъда кратък) избухва Френската революция. След нея последвали страшни ужаси. Швейцария била заплашена и в 1798 година въвлечена във война. Обикновените последици от войната – бедност, некултурност, загрубяване, не закъсняват да се проявят. Патриотичното сърце на Песталоци не е можело да не се развълнува. Като научава, че цели групи изоставени деца бродят безпомощно, особено в местността Станц – една католическа област, той се запътва за там. Управителният съвет на града му предоставя една празна къща и той събира около себе си над 80 просячета. По този случай той сам казва: ”Нещастният и разрушен Станц и моят контакт с голям брой повечето безпризорни и отчасти подивели, но жизнени планински деца, бяха за мене една щастлива база и наред с външните неприятности едно поле за решителни опити за установявяне на обема и степента на силите, които съществуват изобщо в децата като основа за тяхното образование. По този начин аз изпробвах същността и обхвата на това, което може да се осъществи в областта на народното образование и което беше също много необходимо.”

Той е бил за тези деца баща, възпитател, учител; ден и нощ е бил с тях; първият, който идва сутрин при тях, и последният, който си отива вечер. Той е ял с тях, спал с тях, играл с тях. Не минали и няколко месеца и в тях така силно укрепнало доброто и радостта от доброто, че често пъти вечер, след като се помолели преди лягане заедно с него, те го молели да остане още при тях и да ги учи на тъмно. Задоволство и щастие, Божията благословия изпълвала дома. Когато в 1799 година малкото селище Алтдорф било разрушено от пожар, Песталоци казал на своите деца: ”Какво мислите, ако вземем при нас около 20 от останалите без покрив деца? Ще трябва да делите хляба си с тях.” “Да, да!” – викали всички и ликували от радост.

Но радостта не траяла дълго. Още същата година французите окупирали страната, обсебили зданието, за да открият лазарет, и татко Песталоци трябвало да разпусне своите деца. Неговото здраве било твърде много разстроено от грижите, тревогите и той трябвало да се опита да го възстанови. Едва укрепнал, той отишъл в Бургдорф и станал детски учител без заплата. Неговият нов начин да обучава не се харесал на селяните. Той не карал децата да учат много Хайделбергския катехизис; неговите старания да учи децата да мислят и говорят им се сторили излишни. Но след осем месеца в училището се появила контролна комисия и останала изумена от резултатите. За жалост Песталоци бил твърде много натоварен и след една година трябвало да напусне по здравословни причини своето място.

След всички тези експерименти, в него залегнало здраво решението да основе самостоятелно учебно заведение. В 1801 година той го осъществява в Бургдорф. По-късно то било преместено в Бухзее до Берн и накрая в Ифертен (Ивердон), където в 1825 година пропада. Наричало се е Песталоциев институт. Под това име заведението станало прочуто в цяла Европа, дори зад океана, в Америка. Нито преди него, нито след него, никое подобно заведение не е било така прочуто. Това, което е постигнато в него, довело до немското народно училище – превръща старото, механично училище в заведение за формиране и образование на хора. Как е станало това, ще опишем накратко.

Когато Песталоци основал своя институт, той вече бил на 55 години, но въпреки всички дотогавашни усилия бил още с бодри сили. Неговите практически постижения и неговите съчинения привличат при нето прекрасни привърженици и ученици… Децата са били отчасти бедни, отчасти деца на заможни родители, които плащали много добра такса.
В Бургдорф закипял прекрасен, изпълнен с устрем живот. Това било пролетта на института. През деня всички работели, учители, упражнявали се трудолюбиво. Вечерно време младите педагози се събирали около опитния, интелектуално и емоционално напрегнат баща на института, споделяли опит, намирали нови начини и методи на обучение. Тук е мястото да споменем какво е постигнал институтът на Песталоци в областта на обучението и методиката. Главните принципи, от които са се ръководили, са били следните:

(следва)

(Из: Слово за него и неговите безсмъртни заслуги, за децата и техните родители – по случай стогодишнината от раждането му. Ф.А.Дистервег 1845 г.)

13.1.Символичната история-трагедия на Сизиф

РАЗДЕЛ ІІІ: ЧОВЕШКОТО

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.1.Символичната история-трагедия на Сизиф

“Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха преценили не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.

Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният между смъртните. Според друго предание той имал разбойнически наклонности. Не виждам никакво противоречие в това. Мненията за мотивите, довели го до участта на безполезен работник в ада, се различават. Първите го обвиняват в лекомислено отношение към боговете. Той издал техните тайни. Зевс откраднал Егина, дъщерята на Азоп. Изненадан от изчезването й, бащата се оплакал на Сизиф. Той знаел за отвличането и предложил на Азоп да му каже къде е дъщерята му, ако даде вода на цитаделата в Коринт. Пред небесните мълнии предпочел благодатта на водата. За наказание бил изпратен в ада. Омир също разказва, че Сизиф оковал Смъртта. Хадес не могъл да понесе гледката на опустялото и притихнало царство. Бързо предизвестил бога на войната, който изтръгнал Смъртта от ръцете на нейния победител.

Разказват също, че пред прага на смъртта Сизиф неблагоразумно пожелал да провери любовта на жена си. Той й наредил да не го погребва, да хвърли тялото му посред градския площад. Сизиф бил изпратен в ада. Разгневен от подобна покорност, толкова противоположна на човешката любов, той издействал от Хадес разрешение да се върне на земята за да накаже жена си. Но когато отново видял света, когато пак се насладил на водата и слънцето, на затоплените камъни и на морето, той отказал да се върне в пъкления мрак. Подканите, гневът и предупрежденията не послужили за нищо. Той живял още много години в залива, край блесналото море, сред земните наслади. По необходимост боговете се намесили… Меркурий дошъл, уловил дръзкия смъртен за яката, отнел му радостите и го отвел насила в ада, където му били приготвили камъка.”
(Албер Камю)

Това е една твърде показателна и многозначителна история. Сизиф Става дума най-вече за отношението между свобода и съдба, което е изключително заплетено в рамките на гръцките представи от древността. В края на краищата сметките на Сизиф по отношение на смъртта и съдбата съвсем не излезли. Доста неприятно за него е също това, че едва след като умрял оценил красотата на земното съществуване. Сякаш е бил сляп преди това за нея – и така е пропуснал времето, когато е трябвало да й се наслаждава.

Сизиф бил наказан с безсмислен вечен труд понеже обещал на бога да се завърне веднага след като накаже жена си, но не спазил обещанието си. Какво е това лекомислие от негова страна? Нима то е проява на свобода, която влиза в рязко противоречие със съдбата му? Проявявайки подобно своеволие, той заслужил все пак своя камък.

Защо, впрочем, го наказват така строго? Защото неговата постъпка заплашва онтологичния строй на битието, в което има строга граница между съществуването на живи и мъртви. Идвайки от смъртта, Сизиф силно възлюбил живота – за какво намеква това? Нима то свидетелства за глупавата човешка склонност да ценим истински нещо едва след като го загубим?

Ако е така, то на какво се дължи тази абсурдна склонност? Нима е необходимо да умра за да разбера колко хубав е животът? Защо толкова ни привлича невъзможното, вече отминалото, забраненото? Какъв е този “сизифов синдром” да се опитваме да надхитрим съдбата си?

Съдба и свобода са неотделими една от друга. Гърците обаче поставяли по-високо не свободата, а съдбата. При нас, съвременните хора, нещата в това отношение стоят, изглежда, точно наопаки. Дали мъдростта на древните гърци не превъзхожда нашата?

Гърците били склонни да вярват, че над всичко властва неизменна съдба. Дори и свободата за тях е неделима от съдбата. Хората в тяхната представа се раждат свободни и роби – и такива си остават докрая. Освен в редките случаи когато някой по-хитър роб не отвоюва свободата си – но това, общо взето, е изключение. Свободата за тях е нещо като природен дар. Свободата по рождение означава, че човек се ражда или свободен, или роб, сиреч отредено му е или едното, или другото, и той няма никаква заслуга или вина за това. Просто е обречен да бъде било свободен, било роб – това не намеква ли, че така мъдрите древни гърци, от които често се възхищаваме, всъщност съвсем не разбират какво е свобода?

“Свободен по съдба” – както излиза по гръцката представа – ми звучи доста странно, парадоксално и абсурдно. А пък “орисаният да бъде роб”, един вид да е с “робска душа и същност”, все пак може да промени своята участ, ама съвсем редки случаи. Само заради особени таланти се е случвало това. Епиктет примерно, който бил роб от Тракия, до такава степен заслужил уважението на господаря си, че той почнал да му възлага доста важни и трудни задачи, една част от тях свързани с възпитанието на децата му. И понеже Епиктет ги изпълнявал бляскаво, господарят го възнаграждавал с пари. Като събрал необходимата сума, Епиктет сам откупил себе си от господаря си, и така станал свободен. Но колцина са могли по този начин да заслужат свободата си?

Пък има и нещо друго, още по-важно. Истински робските души едва ли могат да преживеят поврат към свободата. Те няма как да се влюбят в свободата понеже съвсем не знаят какво е това – никога не са го преживели. Те са обикнали робството си. Те няма как да възжелаят свободата. Такива хора с робски души изпитват страх и ужас от неизвестностите, свързани със свободата. Те никога няма да променят съдбата си. И тук не става дума за роби от античността, а за съвсем съвременни хора, които, макар че формално уж имат свобода, съвсем не я разбират – и по тази причина предпочитат да са роби, пък дори и на собствените си склонности, пороци и инстинкти.

Според античната гръцка представа и над свободните, и над робите, дори и над боговете властва неумолимата съдба. Тогава за каква свобода изобщо може да става дума? Дали в такъв случай няма да се окаже, че Сизиф е първият свободен човек в рамките на гръцката представа? Или той просто е един уж лукав хитрец, който обаче не надхитрил съдбата си, а в крайна сметка сам влязъл в капана си?

Съвсем подобна ситуацията, в която се оказва и Адам. Пак има забрана от Бога, пак го има изкушението на свободата. Пак е налице един труден избор. Адам също е човек, наказан за това, че е дръзнал да промени съдбата си. Разликата е в това, че разгневеният Бог всъщност сякаш е искал този резултат: Адам, любимото му творение, да избере пътя на свободата. Послушният, изпълнителен Адам не е този Адам, който е достоен за своя Бог.

Адам всъщност е първият свободен човек. А човекът е немислим без свободата си. Но и Адам, и Сизиф жестоко са наказани за това, че са се опитали да бъдат свободни, че са поели смело по пътищата на свободата. Което има дълбок символичен смисъл: свободата си има цена. За нея трябва да платиш цялата цена, тя не е подарък. Свободата не е непростим грях, но тя е жестоко изпитание. В него устояват само силните. Малодушните бързо се отказват от нея. Те се връщат в уюта на сладката несвобода. Защото със свободата лесно не се живее. Но пък без свобода животът едва ли си заслужава изобщо да се живее. Но това могат да го разберат само ония, които имат по-високо и подобаващо мнение за самите себе си. Свободата е измерител на силата на духа, с която човек разполага. Слабаците не могат да бъдат свободни.

(Следва)

Днес: нещо като “избори” в тираничната империя на Изток

Гари Каспаров заяви, че президентските „избори в Русия са фарс. Бившият световен шампион по шах, а сега яростен противник на Кремъл Гари Каспаров внесе вчера в Централната избирателна комисия на Русия петиция с 5000 подписа, в която днешните президентски избори са определени като „фарс“. Информацията е на АФП.

„Не искаме да участваме в този фарс. Те вече са решили кой ще победи. Всички разбират, че изборите за нелегитимни. Резултатът вече е известен“, заяви Каспаров пред журналисти.

„Няма избори, няма парламент, няма съдилища. Има само Кремъл, който взема всички решения“, каза Каспаров, който се отказа от участие в изборите.

Освен кандидатът на Кремъл Дмитрий Медведев, за когото се очаква да гласуват между 61 и 80% от избирателите, участват още трима кандидати: комунистът Юрий Зюганов, крайният националист Владимир Жириновски и еднолично издигнатият проевропейски кандидат Андрей Богданов. Либералната дясна опозиция не можа да регистрира свой кандидат за изборите, понеже диктаторът Путин така разпореди. Друг един сериозен конкурент за властта на авторитарната путинска клика – Михаил Ходорковски – който беше заявил желание да участва в изборите, беше осъден по скалъпен процес и сега е в затвора.

(Информацията е по сайта Актуално.ком)

Полемиките около 3-ти март и нашето национално достойнство в “годината на Русия в България”

През тази нощ, след 1 часа, в първия час на 3-ти март, ще участвам в общо предаване на българските държавни радиостанции от София, Пловдив и Варна, посветено на 3-ти март. Разбира се, около тази дата неизбежни са полемиките, и те не трябва да се избягват или потискат: в споровете се проясняват съзнанията, в дискусиите душите ни се приближават към истината.

А ние имаме съдбовна нужда да открием какви сме, с какво имаме право да се гордеем, а от какво следва да се срамуваме. Иска се, потребен ни е реализъм, защото да живеем с омайващи приказки и басни относно себе си и нашата национална съдба не подобава за един зрял, свободен и европейски народ. Аз, разбира се, от своето разбиране няма да отстъпя, а него съм го изразил в ето тези свои есета, които са публикувани и в книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА:

Таз свобода нам не ни е дар!, “Руски троянски кон” ли сме, “Задунайская губерния” ли сме, що сме?!, Русофилски оргии из Българско, Да обичаш България не означава непременно желание да я харижем на Русия, Младите ще ни изненадат, но с какво ли обаче?!, Лудницата “атакуваща България” в нейната най-възхитителна прелест, Да върнем България на… руснаците, Сценка, взета от самия живот, Дали пък не ни управляват всъщност канибали?!, Да си възвърнем националното самоуважение: подписка, От всичко по две: и два национални празника си имаме даже и др. Всъщност тези неща съм ги писал през миналата година по повод на 3-ти март. И понеже почти нищо оттогава не се е променило, те звучат достатъчно актуално, дори още по-актуално в светлината на новата, още по-голяма близост на управниците ни с путинова Русия, това ме освобождава от потребността сега отново да пиша по същия повод. Разбира се, ще напиша, а ето, и ще кажа нови неща през тази нощ, в предаването на Българското национално радио.

Защото си представям каква гнусна пошлост на подлизурковщината ще ни залее във връзка с т.н. „Година на Русия в България“. Нашите сегашни управници не пропускат повод да козируват пред Путин и Русия и да засвидетелстват готовността си да изпълняват всякакви заповеди от Москва. Последна грижа на тия е българското национално достойнство – съмнявам се, че те изобщо разбират какво означава това. Ето защо ни се налага на нас, гражданите, да защитим достойнството си. А това може да стане като без снизхождение показваме и „опаката страна“ на нашата „вековна славяно-православна историческа близост и дружба с Матушката Русия“, която кара да туптят така учестено сърцата на ония, които са готови на всякаква подлост само и само да угодят на кремълските си господари. Към които, безспорно, отново са на добре платена служба, защото русофилите у нас никога не са вършили предателствата си спрямо българския национален интерес безкористно, ей така, само от „добро сърце“; знае се добре, че най-вече московското злато е сърдечната причина за тяхната неудържима любов към „братушките“.

Аз пък, а надявам се, и мнозина други сънародници, предпочитаме да сме „българофили“, които няма да продадат България никому. Нашата България и сега има нужда от поборници за българското национално достойнство, каквито навремето са били и Левски, и Ботев, и Стамболов, и Захари Стоянов, и мнозина други автентични патриоти. Които не са виждали нашата България в ролята на презряно кученце, което умилително джафка и се умилква около краката на Големия Брат – каквато се мъчеха да я направят угодниците на Кремъл ето вече 130 години. Не успяха да ни харижат завинаги на Русия, не успяха да превърнат Отечеството в руска Задунайская губерния цели 130 години (в близо 50-те години комунизъм обаче успяха!), а пък сега хептен няма да успеят въпреки обречените си старания: България вече е в Европейския съюз!

Този именно – България в Европейския съюз! – е кошмарът на нашите национални предатели. Българското национално достойнството може да бъде защитено само там, в семейството на свободните и демократични народи на Европа. А не като се прегръщаме с управниците на деспотичната империя накрая на Европа, в която азиатщината засега тържествува – и където демокрацията беше наново посечена. Българските демократи не сме „русофоби“ само защото вярваме, че и в Русия един ден ще има демокрация, защото знаем, че и Русия един ден ще стане свободна европейска нация и държава. И сме приятели на европейски ориентираните руски десни политици, които сега са в немилост пред авторитарния режим, но рано или късно, когато и руският народ се пробуди, ще победят.

Защото знаем, че световната експанзия на свободата е неудържима – независимо от попълзновенията на братската руско-българска мафия и олигархия, която живее с най-анахронични представи за света, която е толкова абсурдна, че вече даже не е и от този свят, и от този век. Сега е 21 век, (не)уважаеми таварищи Путин, Медведев (точно днес руснаците уж го „избират“ за президент!), Гоце Първанов, Серьожка Дмитриевич, вашата любима 1950-та година отдавна е отминала!

Трябва да си ходят вече, крайно време е


Въпрос: По БНТ казахте, че въпреки сключените енергийни споразумения на това правителство с Русия не всичко е изгубено и би могло да се промени. Какво имате предвид?

Отговор: Споразумението за „Южен поток“, което ние познаваме, е рамково. Там нищо не е посочено, няма такса за пренос, няма ключови параметри. Всичко трябва да бъде предоговорено. Ако това не бъде направено, пропуснатите ползи за България ще са големи. Лошото е, че Русия не разсъждава по пазарен начин. Тях ги интересуват единствено геополитическите позиции, благодарение на които да упражняват власт. Защото няма нищо по-лесно от това да бъде изграден паралелен тръбопровод през територията на Украйна, Румъния и оттам да дойде в България. Много е по-евтино, отколкото тръбите да минават по дъното на морето. Или пък да се използва прехвърленият вече газ от турска територия и оттам да се снабдяваме по суша. Нищо такова обаче не се прави. Правят се огромни разходи и никой не се интересува от ползите. Има още

За или против легализирането на проституцията

PROSTITUO – от лат. “безчестя”, “позоря”

Всички знаем коя е професията, считана за най-древна. Мнозина от нас се усмихват дяволито и натискат клаксона, когато минават покрай някое улично сборище на проститутки. В интернет и вестниците е пълно с обяви за компаньонки и “специализирани” салони за масаж. Не са малко хората сред нас, които открито и не чак толкова открито говорят за посещенията си при проститутки у нас и в чужбина (в това число и публично известни личности, които не се притесняват от тази част от живота си и дори я споделят пред медиите).

Всичко това е така, но в обществото ни битува едно доста закостеняло отношение по този въпрос. А може би това е поредната фалшива морална поза? Лесно е да се каже: “Аз съм против проституцията!”. Има още

Каквито са избирателите, такива са и избраните

Ето – в техния оригинален текст – принципите, върху които почива философията на историята у великаните на мисълта, западноевропейските историци: Гизо, Шатобриан, Авг. Тиери, Мине, Тиер, Мишле, Токвил, Кине, Дюрюи, Ренан, Тен, Барант, Ф.де Куланж.

1.La liberte politique nait de la morale. Политическата свобода изхожда от моралната свобода.

2.La question sociale est une question morale. Социалният въпрос е морален въпрос.

3.Avant de changer la loi, il faut changer les hommes. Преди да променим закона, трябва да променим хората.

4.Les lois n`ont quelque chance de durer que lorsqu`elles sont conformes aux moeurs. Законите биват дълготрайни само Има още