Category: Живот

“Какво тук значи някаква си личност?!” още си вилнее със страшна сила в душите ни

(Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма)

„Онази драма“, или човешката драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-верно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж коментарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем малки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото „Какво тук значи някаква си личност?!“ отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно „дребни“ реакции около „съвсем незначителни факти“ ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като глава на умряло животно истина. Която именно и ще се опитам отново да анализирам.

Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихватлива тази болест, и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност?!“, щом като комунистическото „Личността и индивидът е нищо“ си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само сякаш е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?!

Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна история за онази унизена и обидена жена със скандала „Куйович, Муйович, Уйович…“, който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътрешнитя министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков „обществената реакция“ е съвсем вяла и е сведена до „буря в чаша вода“, именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните „интелектуалци“ на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпространен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на старите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, водещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни.

Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като „национална добродетел“! А всъщност истината е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реакция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мозинството си не умеем да даваме израз на емоциите си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня, който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защото тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзнание, действие. Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непробудно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална „запушеност“. Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа можем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински свободни.

Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме най-решително всички вересии. Всеки ден ни скубат и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мърморим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновните за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперат пред неговия гняв, предусетили неотстъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не намерим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни.

Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се налага да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами.

Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция, вижте, прочетете тия коментари. Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде парите не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсолютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способен на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата „луд“! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в ромата „Под игото“? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир.

Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от „силовите спортове“. Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнство, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават „правосъдие“: ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи!

Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многозначителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са… мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на „макри поръчки“ са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така объркани и абсурдни, се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават „правосъдие“ защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено „благоразумни“ и по тази причина даже не умеем да се възмущаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?!

Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, „изтънчените“, „интелектуалните“, „префинените“, „умниците“ и пр. сме го загубили! Мутрата била „проста“, и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защото щом като сме вече емоционални инвалиди, той всяка друга душевна активност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в „мисленето“. Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме…

Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне известна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с „онази жена“ и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ей-така, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат.

Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква страдаща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!!

Аре бегайте да дишате: и не забравяйте да си купите нашия вестник. Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разположение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – оти рушат идилията ни!

Хайнрих Песталоци: човекът е целта на човека (3)

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.

14.2.Раждането на автентичната свобода

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.2.Раждането на автентичната свобода

Но чувството, усетът за свобода е само вътрешна свобода. Да съм свободен само “вътрешно” – как да разбирам такава една възможност? Разбира се, тя не е друго освен свобода само в пределите на душата. Какво ми дава една такава свобода? Мога ли да приема, че такъв един копнеж по свободата “ме прави” свободен?

Изглежда тъкмо тук се крие вечния извор на свободата ми. Да бъда свободен в някакъв смисъл е равносилно на копнея по свободата, жаден съм за нея. Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената свобода и пр. – това именно е отдадеността, без която не мога да бъда свободен. Тази е първата предпоставка, благодарение на която изобщо може да се роди свободата ми.

Ала откривам ли следи на тази отдаденост – пристрастеност! – към свободата у себе си? Това ли е безкрайно потребната ми вътрешна готовност за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?

А по-нататък идва истински важното и трудното за изразяване. Ако си остана с желанието за свобода нищо особено не е станало. Ако не успея да разпростра свободата си върху моето съществуване, от какво ли тогава съм се лишил? За какво, впрочем, ми е една такава свобода? Ясно е, че свободата по принцип ми е за да съм, а не само да се чувствам свободен. Разликата между едното и другото е направо колосална.

Чувството ми за свобода се намира в някакво значимо отношение спрямо битието на свободата. То в някакъв смисъл е корен или основа на действието, определяно от свобода. Като започна да се чувствам свободен, тогава става така, че аз във всяко едно свое действие започвам да реализирам свободата си. А иначе няма откъде да произлиза едно такова импулсиращо ме за свободата ми чувство. Аз не мога и не бива да допускам да се самозалъгвам в чувствата си.

Защото едва ли е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем непринудено! – да остане в действията си съвсем несвободен. Не може тъкмо безразделно отдаденият на свободата – а чувството е симптом точно за това! – да си остане съвсем несвободен. Не може, няма как да стане така, че тъкмо свободният да се изявява съвсем несвободно. Свободата, изглежда, не може да се скрие като кашлицата – или като дишането. Да свързвам свободата с дишането е една превъзходна интуиция, от която трябва да се възползвам най-пълно.

Няма как да не личи свободата във всяко действие на овладения от свобода. Всяко негово действие го издава именно като свободен. Свободата е импулсивност, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в действията на свободния човек. И тъкмо това е безкрайно ценното в нея: щом гърдите ни са овладени от свобода, то и животът ни рано или късно ще стане свободен. Да му мислят само ония, на които в гърдите – и в сърцето им – е кухо и празно…

Ако вътрешно свободният все пак се държи несвободно, независимо от това, че душата и същността му е овладяна от свобода, то една подобна двойнственост е възможна или като каприз, или пък като нерешителност. Защото е допуснал да се огради от свободата си, да я затвори подобно на затворник в гърдите си, защото тъкмо заради нерешителност я е направил изключително и само вътрешна. Това е една кошмарна ситуация, която искащият да бъде свободен трябва да надмогне най-решително.

Такъв човек е направил така, че губи нещо най-значимо в резултат на тази прекомерна концентрираност изключително върху вътрешното, върху собствените си дълбини. Практическото правене, реализацията навън, действието и делото дават на човека нещо безкрайно важно, нещо съдбовно необходимо. Прекомерната едностранчива концентрираност само върху усета са свобода всъщност не е друго, а да допуснеш енергията на твоята свобода да се разконцентрира, да се разпилее в тресавищата, които си си устроил сам вътре в душата си. Защото енергията на свободата е така колосална, че тя е предназначена да се излее навън, в действието, променящо света. Иначе свободата е напълно разрушителна за личността. Безсилната нещо да промени свобода за нищо позитивно не служи, тя води само до разруха и провали.

Без действието, правенето, без делото човекът е кажи-речи нищо, той се раздира от безсилие и суетност. Ако един човек не показва свободата си, ако не употребява енергията й за да постига нещо, за какво му е тогава такава една безсилна свобода? Не е ли такъв човек подобен на скъперник, който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показвам ли единствено слабост?

На такъв човек му липсва силата да покаже и докаже свободата си на дело. Едва ли има човек на този свят, на който да не му се е случвало да изпадне в такава мъчителна и коварна нерешителност. Такава една нерешителна свобода, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството, сърцето, се превръща в бомба със закъснител, която в един момент може да взриви и личността, и съществуването на човека – и така да ги съсипе изцяло. Това не бива да бъде допускано. Трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не ме сполети една такава грозна евентуалност.

Наистина, коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако продължа да пребивавам в постоянна нерешителност относно своята действена свобода?

Казах “действена” – дали пък тъкмо тази свобода не е тъкмо действителната свобода? Защото ако съм нерешителен да привеждам свободата си в действия, явно, пък макар и незабележимо за мен самия, съм се отказал от нея. В такъв случай съм станал роб на една прекалено абстрактна и затова безсилна свобода. Едва ли е истинска една такава свобода, тя по-скоро е мъка, отколкото свобода. Не бива да допускам животът ми да се превърне в трагедия.

Но наистина как да постигна една така потребна ми мигновена решителност, удостоверяваща без съмнение, че съм напълно свободен? Безспорно, трябва да подчиня съществуването си – в плана на действието – на свободата, която иначе чувствам в гърдите си. Това може да е особено трудно, ала щом е неизбежно, трябва да се нагърбя с постигането му. Едва ли ще ме затрудни до невъзможност задачата да превърна готовността си за свобода в една непосредствено разгръщаща се решителност да бъда свободен. Ще направя всичко за да я постигна – щом като съм осъзнал, че от нея зависи всичко останало.

Да превърна порива си към решителност в конкретно действие, а значи и в действителност е нещо наистина трудно, но пък за сметка на това е съвсем съдбовно. Защото действително е само онова, което се дължи на действието, органично произлиза от него. В такъв случай съм допуснал моята изключително вътрешна свобода да се окаже изцяло недействителна. Безсилната нещо реално да промени свобода е тъкмо една такава недействителна и самоизмъчваща се свобода. Но не за това ни е дадена свободата, не затова сме я пожелали и сътворили сами. Свободата служи на делото и на действието – ако него го няма, я няма и самата свобода.

А иначе свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява на себе си всичко, в това число и моите външни прояви, моите действия. Свободата ми търси непрекъснато “процеп” или прорив, от който да се излее навън, в дела и действия. Мога да разчитам на тази отдаденост на свободата на действието, то трябва и да я насърчавам постоянно. Всъщност свободата е тъкмо оная сила на душата, която неумолимо прераства в действия, в жизнени прояви, в дела. Ето защо свободата за човека е така благодатна.

Ако наистина е така, аз тогава мога да бъда спокоен за свободата си. Защото, постигайки такава една пълноценна и автентична свобода, аз съм станал наистина свободен. Тогава се оказва, че мнима свобода в пределите само на душата не съществува. Чувството, че съм свободен, не може да е измамно. “Ако искаш нещо – направи го!” – какво повече се иска от мен, та да съм адекватен на загадката на самата свобода? Това усещане за пълновластност над моя собствен живот е знамение, че е дошъл часът да се роди и за мен автентичната свобода, от която, веднъж постигната, аз няма да се откажа никога.

(Следва)

14.1.“Технология” на свободата

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.1.“Технология” на свободата

Ако не е достатъчно само да искам свобода, то тогава ми се налага да я правя. Как да направя себе си свободен – изглежда това е най-важното. Защото в степента, в която правя свободата си, аз правя и самия себе си. Аз самият съм това, което ме е направила моята свобода.

А и свободата е тази, която ми открива хоризонта на бъдещето. Ако свободата ми дава власт над бъдещето, над моето желано бъдеще, то тогава аз нямам право да се отказвам от нея. Аз искам и светът ми да е свободен: ясно е, че свободният и несвободният съществуват по коренно различен начин. Което води дотам, че те и живеят в различни светове. Разбирайки своя свят, аз си разчиствам сметките с моята свобода. Но кога съм наясно със свободата си? Дали, прояснявайки свободата си, аз се “вглеждам” съсредоточено тъкмо в себе си? А може би аз съвпадам със свободата си, която ме е направила такъв?

Но има и нещо друго: все пак дали свободата се “прави” – или тя се ражда? Какво означава да правя свободата си? Поддава ли се свободата ми на “правене”, на “техническо сглобяване”? Как да разбирам умението, раждащо моята свобода? Това са безкрайно важни и трудни въпроси. Ако свободата се ражда по някакъв естествен начин в моята душа, а след това овладява съществуването ми, то моята заслуга за това сякаш не е налице: всичко е станало все едно покрай, ако не и против волята ми. Моята свобода тогава придобива някаква доста странна самостойност по отношение на мен самия, тя става “нещо” в мен, което не зависи от мен. Но нали става дума за моята, а не за нечия чужда свобода, нали аз съм този, който търси свободата си, нали аз всекидневно полагам някакви усилия, за да съхранявам и потвърждавам свободата си – как тогава свободата ми да е независима и от мен самия?! Да оставя свободата ми да стане свободна от мен самия – такава една “освободена свобода” и свобода без корен не ми е по вкуса, а пък и в нея долавям някаква най-коварна абсурдност. Ето че остава другият вариант: аз въпреки всичко правя сам свободата си, тя е резултат и производна на моите желания, иновации, инициативи, на склонността ми към рискове, тя е израз на любовта ми към живота. Разбира се, свободата не се прави по план, изцяло разсъдливо, в нея е налице една жизнена достоверност, която именно трябва да бъде отчетена, и която се постига единствено при съблюдаване на вярност към отредената ми жизненост, а този момент именно ме настройва да мисля, че свободата ми сякаш се ражда вътре в мен, в моята субективност, в дълбините ми. Разбира се, подобно на живота, и свободата е едно необяснимо с рационални средства тайнство, затова всичко казано за нея е все “сякаш”, все на почвата на “изглежда”, “може би”, “вероятно”, “навярно” и пр.

Ако свободата ми се основава на някакво умение и дори “сръчност” в правенето й от мен самия, то е логично да се запитам: а “учи” ли се това умение, или то се придобива покрай съзнанието? Ако свободата ми е преди всичко друго съзнателна, то каква е една такава свобода? Какво печеля и какво губя от нея? “Да бъда свободен” – това само на “умствени упражнения” ли се дължи? Това са неизбежни въпроси, които в светлината на казаното всеки сам може да реши в степента, която е задоволителна за неговия дух.

Аз бих си позволил да нарека една такава свобода в сферата само на съзнателното “пресметлива” свобода. За нея мога да приема, че тя носи в себе си опасността да постоянно да пропуска нещо важно в “сметките” си. Кое може да е то ли? Ами явно в реализацията на свободата има много фактори, някои и скрити за самото съзнание, които е трудно да се моделират в него и пресметнат. Затова свободата не е проста ориентираност в обстоятелствата, във външните условия и фактори на съществуването.

Едва ли може изобщо да съществува подобна “обстоятелствена” свобода. Тя се оказва прекалено условна, което да се дължи на нейната прекалена съобразеност с условията – преди всичко външните. Тя е автоматична и зависима свобода, а имаме ли право да наричаме свобода нещо, което по същината си е отрицание на свободата. Такъв един автоматизъм на моята свобода съвсем не ми е по вкуса.

Защото по тази логика се стига до невероятни абсурди. Например аз трябва да чакам в обстоятелствата на своя живот сгодния случай, който ще ми предостави свобода, възможност да се покажа свободен. Аз, както се вижда, трябва да залагам на случая за да се почувствам свободен. Но тогава свободата ми неминуемо ще се окаже случайност, инцидент в съществуването ми. Ала ще дочакам ли някога такъв късмет, който да ме ощастливи със свобода?

Но не бива да забравям вътрешните обстоятелства, съществуващи в душата и личността ми. Ето че се оказва, че свободата в някакъв смисъл е именно усет, настроеност на цялата ми душа. Мога да приема от тази гледна точка, че свободата е субективна отдаденост, чрез която постигам истината на тоталността, наречена човешко съществуване. Задоволява ли ме едно такова разбиране?

Усетът ми дава целостта на моята субективност, ангажира ме напълно и без остатък към истината на моето съществуване. С голяма доза основание аз мога да смятам, че тъкмо това е пълноценната свобода. Свободата ми зависи само от мен, тя е моя власт върху собственото ми съществуване. Аз трябва изцяло да съм отговорен за това дали съм свободен, не някой друг – нима има нещо по-естествено и разумно от това?!

Ако имам чувството, че е точно така, то това ли е “пълната свобода”? Ако изневеря на този усет, ако си позволя да се оправдавам, прехвърляйки вината върху обстоятелствата, то какво всъщност правя? Няма ли тогава свободата ми да остане неродена?

(Следва)

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

И така, “проект” и “план” съвсем не са едно и също нещо. Трябва да направя нещо та проектът на моя живот да надрастне обикновения план. Кое ли е онова, което прави проекта нещо повече от плановете на моя разсъдък и ум. Планът наистина е проста разсъдлива схема на едно ощетено и затова нежизнеспособно бъдеще. От какво точно съм ощетил бъдещето си, ако го виждам и гледам на него изключително умно и разсъдливо?

Лишил съм го от жизнена достоверност най-вече. Не разсъдъкът, а чувството и интуицията трябва да ме водят по пътищата на свободата. Тъкмо те са в състояние да ме изведат до заветното бъдеще, до мен самия. Те могат и да постигнат онази пълнота на съществуването, която ми е потребна. Тяхното предимство се свежда до тяхната жизнеутвърждаваща цялостност, непостижима за плановете на разсъдъка.

Разбира се, трябва по някакъв начин да комбинирам в своите проекти както съветите на ума, така и зова на сърцето. Трябва да си дам сметка и да отговоря поне на тези въпроси: какво става с живота на ония, които слушат било само своя разсъдък, било само своите чувства? Какво те губят и печелят в единия и в другия случай?

Оттук следва, че моят жизнен проект трябва да е постигнат спонтанно-разсъдливо, т.е. в еднаква степен да е продукт както на съветите на ума, така и на повелите на сърцето. Дали е възможно изобщо това ще решавам във всеки конкретен случай – по принцип тук рецепти не могат да се дават. Във всеки случай трябва да могат – щом сме човешки същества! – да се съвместят поуките на ума с изискванията на сърцето. Те ми дават винаги несъвместими изисквания, но аз трябва да ги помирявам и синхронизирам. Нямам друг изход ако искам да съм цялостен и пълноценен човек.

На коя страна следва да “наклонявам везните” си зависи от моите моментни настроения. От това ще зависи бъдещето ми и затова трябва да бъда изключително гъвкав. Именно тук се намира извора на нерешителността, която така често ме обзема. Този е източника на моите безпокойства, от които спасение няма – поне докато си жив.

Избирайки себе си, аз с това избирам и съществуването, което ще ме доведе до мен самия. Или пък нещата стоят наопаки и съвсем другояче: избирайки дадено съществуване, аз с това съм избрал и себе си? Оттук пък следва, че това, което ще бъда (желаната същност) зависи и се определя тъкмо от съществуването, което съм избрал. Моята индивидуална човешка същност е мое лично и отговорно творение – което постигам съобразно съществуването, което съм избрал. Избирайки своето съществуване, аз с това вече съм избрал и себе си – поне като проект, като една само желана, възможна и “проективна” (нестанала) същност. Оттук следва, че в ситуацията на избор съм “нищо”, което само иска да бъде “това и това”. Или пък, възможно е, винаги съм нереализирала се същност, винаги, всекидневно съм на път към себе си, всеки миг, по тази причина, съм така неудовлетворен от себе си.

Това наистина е крайно абсурдно: моето “съм” да е нищо, от което може да стане всичко, но ще стане “само това” – и нищо друго! А тогава моят избор от какво се определя? Той, вероятно, се определя от моята изнесеност в бъдещето, макар че сега съм само едно “най-претенциозно нищо”.

Това обаче предопределя един случаен, от нищо необусловен, “хвърчащ във въздуха” избор. Без да осъзная как е станало се оказвам във властта на обикновения каприз. Аз мога да бъда всичко, но ще стана само това, което ще стана – подобна непреодолима ситуация е най-голям и жесток абсурд. Абсурдът пропива и просмуква живота ни – и ние не можем да се отървем от него по същия начин, по който не можем да избягаме от сянката си.

Такава една свобода всъщност е отказ от свободата. Това усещане за непреодолимост на случващото се е предоставяне на себе си и на своя живот във властта на безжалостната съдба. Какво следва от тази възможност? Не излиза ли, че аз и в ситуацията на избор въпреки всичко съм “нещо” (макар и особено, необикновено “нещо”!), съобразно което ще избера “само това” – и нищо друго?

Това питане поставя непрекъснато под въпрос моята свобода. А всъщност свободата ми е винаги “подвъпросна”. Тя може би се свежда до самата тази прословута “подвъпросност”. Свободата, няма как, винаги е проблем пред живеещия – и особено пред искащия да живее автентично и пълноценно. А как живеят онези, които не съзнават тази подвъпросност, тази проблематичност на свободата за човека? Но едва ли е свобода една такава безвъпросна свобода…

Впрочем, как вървя към бъдещето си? – мога ли да се запитам и така? Може би именно свободата е тази, която ме изнася напред в моето бъдеще, позволява ми да забягна в него? Ако нямах свобода, то това би означавало да си остана все същия, т.е. човек без бъдеще. Но ако пък моето минало определя изцяло бъдещето ми, то тогава какво е станало с моята свобода?

В някакъв смисъл това означава, че свободата е независимост на човека от собственото му минало. Но възможно ли е съвсем да не се влияя от миналото си? Та нали това минало съвпада с мен, нали това минало съм аз самият? Такава една възможност – да не различавам себе си от своето минало – не е ли всъщност гибелна и страшна?

Свободният разполага така с настоящето си, че го употребява само в оптиката на предстоящото. Ако живея така, че настоящето ми се изживява “само по себе си”, т.е. независимо от бъдещето, то тогава няма как бъдещето, моето желано “да бъде”, да дойде при мен. Но ако пък подчиня бъдещето си на своето настояще, то какво ще излезе от това? Тогава трябва да внимавам за това моето желано бъдеще по някакъв начин да произтича от моето настояще. Или, наопаки, настоящето ми следва да зависи от моя копнеж по желаното бъдеще? Дали само тогава ще бъда онова, което аз самият съкровено искам? Дали само тогава ще получа бъдещето, което заслужавам, което сам съм заслужил? Мога ли да смятам, че някое друго бъдеще е може да е мое?

Главното е да съм загрижен да заслужа бъдещето си. Не трябва да се стремя именно към него. Много неща не зависят само от нас. В такъв случай е без особено значение дали настоящето е дошло от бъдещето ми, или пък моето бъдеще е произлязло от това, което правя сега. Ала в кой от двата случая аз постигам власт над бъдещето си?

Този момент е най-важният в търсенето на автентичната свобода. Може би точно до това се свежда свободата: тя е “нещото”, което ми дава власт над бъдещето. Свободният живее не според онова, което е, а само според онова, което ще бъде. В някакъв смисъл автентично свободният жертва настоящето си заради своето бъдеще. Бъдещето за свободният е неговият основен и доминиращ жизнен модус. Безразличните към бъдещето си не могат да бъдат свободни. Свободният се познава по загрижеността си спрямо своето бъдеще.

Точно в това е цената, която плащам за свободата си. Дали не е прекалена тази цена аз не зная. Но губя ли нещо при това? Нима ориентираното към бъдещето настояще е загубено? А не е ли, обратно, тъкмо спечелено? Ако изживявам настоящето си без да го проецирам спрямо бъдещето, ако го откъсна от бъдещето си и го “употребя” само за себе си и за “този единствен миг”, то такова живеене освен че е безперспективно, е и безотговорно.

В крайна сметка бъдещето ли произлиза от миналото, или миналото следва от свободно избраното от мен бъдеще? Оказва се, че загадката на свободата е дълбоко свързана с моите реакции спрямо времето. И тайнството на живота за човека се свързва с неговите необходими отношения към времето и свободата.

На основата на казаното съм длъжен да направя извода, че човекът е времево същество. И също, че човешкото битие е битие на свободата (Сартр). Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”. И по тази причина без да разбирам времето и без да се ползвам от него аз не мога да съм свободен човек. На тези и други мои въпроси е посветена моята книга ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО с подзаглавие “Изкуството на свободата”. Развил съм и съм осмислил възможно най-прецизно тия въпроси в упоменатата книга, което ме освобождава от потребността наново и още по-изчерпателно да ги разглеждам и тук.

Но още по-важно е да разбера как правя свободата си. Наистина съществува едно безценно за човека изкуство на свободата, в което трябва да съм достатъчно вещ и умел – щом като искам да бъда не какъв да е, а пълноценно живеещ човек. За това как мога да стана посветен в изкуството на свободата говори именно книгата ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО. Да си преследвач на времето означава да си вещ в изкуството да се живее. Човек трябва да живее не как да е, а съвсем човешки – и автентично. Ето защо ако не овладея това изкуство до съвършенство аз съм загубен. А пък ако не намеря някой ден и на някой ъгъл свободата си то тогава за какво ли съм изобщо живял?

(Следва)

13.5.Самосъзнанието за свобода

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.5.Самосъзнанието за свобода

От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие, което само себе си създава, или – което е същото – свободният човек е самобитност, самостоятелност, „самост“, личност и раз-личност, сама себе си постигаща. Т.е. човекът сам себе си – като човек, не като живо същество! – непрекъснато прави и създава.

За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си, бъдещето си на свободен и самодеен човек. Първоначалният избор на свободата всъщност е оставяне на живата спонтанност-автономност на волята. А след това човек на тази почва остава верен на своя избор – поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред потребността от промяна, от нов кардинален избор на самия себе си.

Ние можем безкрайно или поне много пъти да избираме себе си, макар че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме; но свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за обреченост и безсилие – за да не се окажем в примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице „този човек“, индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните моментни или частични избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем, а другояче казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние го извикаме тук при нас от небитието, само ако му придадем битие и по този начин придърпаме желаното бъдеще при себе си – или пък сами отидем при него (от друга страна погледнато).

Във всяка постъпка или действие човек – дори и да не го иска или съзнава! – показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към решението си да бъде „той самият“, а не някой друг. (Макар че във всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода. Човек е свободен само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и затова остава верен на себе си, а значи и потвърждава първичния избор на себе си, избора, благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н., т.е. с това само демонстрираш несвободата си.

Говорейки за избор, искане, дори съзнание за свобода, аз нямам предвид, че свободата е мислене и разсъдливо съпоставяне на възможности, чрез които ние изявяваме някаква своеобразна проницателна пресметливост. На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се изчислят, тук дори и перфектното знание на висшата математика на никой не може да помогне. Подобни сложни реалности от типа на реалността, свързвана със свободата, не се поддават нито на изчисления, нито пък на вериги от логически изводи, нито на обмислящо всичко докрай извеждане, нито на пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде изобретен „алгоритъм на свободата“ и е безсмислено да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да надхитрят свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат „плюсове“ и „минуси“, но скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и душевна сила (разсъдък, ум, интелект), напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на душата и човека (чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор “да бъда или да не бъда” свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност – и само тогава наистина е свободен.

Вътрешната, постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване (и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и желаност от всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях. Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен избор, да му дава импулси за живот, здравина и твърдост. Това съвсем не означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата, нерешителността и пр. Напротив, познава ги, и то много добре, нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е коренно различно!). Но свободният човек умее да се справя с тях в позитивна насока, не да ги побеждава, а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили. Той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го заразяват със слабост.

И така, свободата е човешка способност за концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване. Тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата. По рождение сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни в потенция: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея; ние сами избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме всичките си възможности.

Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на съдбата, „всеки сам е ковач на съдбата си“ (Клавдий) – опирайки се на своята свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу „зла съдба“ не се приемат: защото те не са друго, а самоокайване, не знаещо какво прави, самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина. А значи в крайна сметка е опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина – явяващи се отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата.

Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности: живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали, достижения, дела, смисъл на ставащото с мен самия и пр. – ако погледнем от гледната точка на индивида. А също и власт, история, политика, законност, човешки права, институции, държава, групова и народностна психология, стадност, прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности и оценка, история, пазарен строй, трагичност, оптимизъм и пр. – ако се вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на „всички ние“, на „другите“, на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо се на човешка активност, е белязано със знака на свободата. То, следователно, носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество.

Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова – исторични, затова те представляват история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата. Размишлявайки върху подобни човешки тоталности, ние проясняваме истината на свободата. Т.е. изпълваме се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята (лична или всеобща), то представата за нея става плътна само чрез задълбочаването в историята като шествие на свободата и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме информирани – това е почти нищо, при това е невъзможно просто да се знае, потребно ни е нещо много повече от това!

Смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек. Затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я подари на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е пропит живота му – живот, единствено заслужаващ името човешки.

Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк смисъл – като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне, самостойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно като наше собствено постижение.

Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във вътрешността на индивида, спотаено в неговото сърце и душа. Свободата трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да стане именно душа на съществуването във всичките му измерения. Ако свободата си остане само вътрешна, ако тя няма силата да потвърди себе си навън, в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна, недействителна, измамна, ограничена, дори суетна.

Свободата обаче не заслужава такава неблаговидна участ, тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е, че по начало свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това. А трябва да разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се докосне. Свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни.

Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода, човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее целия свят. Макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори постига точно това: светът, в който живея, е моят свят! Но индивидът е господар само в онзи отрязък от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой – тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред със самата свобода. А собственост и свобода се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие.

Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими богатства – първото от които е превъзходството, което му дава самата свобода. Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди, него именно молци не го ядат, то е извора, от който изтичат всички други богатства. На него най-вече трябва да сме собственици в най-възвишения смисъл на тази дума. Някои обаче се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се гнусят от думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво всъщност тези „чисти души“ се гнусят?!

Да, истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди. Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия да превърне предимствата си – основаващи се на неговата раз-личност! – в нещо налично, от възможно да го направи действително, зримо, реално, като власт и господство в своя свят.

(Следва)

11.6.Приложения по лекцията “Тайнството на живота”

ИДЕИ: ● “Аз затова заявявам тук тържествено: вътрешният смисъл, душата на моята философия се състои в това, че човекът няма изобщо нищо друго освен опита; човекът стига до всичко, до което стига, само чрез опита, само чрез самия живот.”
(Йохан Готлиб Фихте)

● “Волята е човекът, интелект човекът притежава. Интелектът е тъждествен с главата, волята има за свой символ и синоним сърцето…

Волята за живот е в същото време воля за продължаване на живота; затова половото влечение е фокус на волята, а изборът за неговото удовлетворяване, т.е. половата любов, е главното дело на волята; затова любовните истории са наричани affaires du coeur, бракът – съюз на сърцата… Ние сме тъждествени не с това, което мислим, а с това, което ние искаме, желаем и към което страстно се стремим. Където е сърцето ни, там е и нашето съкровище…

Волята, неуморна и неусмирима, винаги жадна и стремяща се напред, ненаситна, несъгласна сама със себе си и метежна, съставлява същността на света, която се изразява навсякъде в борба за съществуване и живот, но най-изтънчено и най-ясно от всичко в човешкия свят. Да представи в най-нагледната форма и да разобличи тази страшна страна на живота, в която се разкрива същността на света и съдбата на човечеството – ето я висшата задача на драмата; затова трагедията е връх на цялото изкуство, изразяващо явленията на волята или световните идеи…

Светът, в който царува егоизмът с цялата му свита, съществува не за добрите, а за злите. “Към лошите гледа то с любовен поглед; не на добрия принадлежи земята.” (Шекспир). Този характер на света изяснява трагедията: тя ни показва неизбежното пропадане на справедливото и невинното, тържеството на злите хора, господството на заблудите и случайностите в общия ход на световните събития, гибелта и бедствията, които неизбежно произтичат от сблъсъка на характерите на хората, от пресичащите се направления на тяхната воля…

Най-чистото влияние на трагедията, която ни разкрива съдбата на човечеството и същността на света, се състои в това, че любовта към живота угасва, че волята се отвръща не само от интересите на живота, но и даже от самия живот. Резултатът на всяка истинна трагедия е: “животът не е най-висшето от благата, но най-голяма от злините е вината”. Коренната вина се свежда до самата воля за живот… “тъй като най-големият грях на човека е в това, че се е родил” (Калдерон)… “Най-щастливият жребий е съвсем да не си се раждал; след него по-добрата участ е: да се появиш на света – и тотчас да умреш…” (“Едип в Колон”).

Музиката произвежда голи афекти и чувства; тя, подобно на Бога, гледа само в сърцата. Тя отразява непосредствено и прави ясно нашето съкровено същество, възвисявайки нашето душевно настроение. Нейното действие е по-етическо и като че ли магически-одухотворяващо. Душевните състояния, които изразява музиката, са по-дълбоки от понятията, защото състоянията на душата на човека са състояния на нашата воля, а волята е същност на света. Музиката е мелодия, текстът на която е светът…

Изкуството е един вид “камера обскура” на света, сцена на сцената, както у Хамлет. Волята се познава в произведенията на изкуството, а най-непосредствено – в музикалните произведения…

Зад нашето съществуване се намира нещо друго, което се постига от нас само с това, че ние отхвърляме от себе си света…

Кой се наслаждава на живота ако е погледнал в неговите дълбини?”
(Артур Шопенхауер)

● “В живота се налага по неволя да се съобразяваш с глупаците – както на бойното поле с неприятеля, имащ числено превъзходство.”
(Наполеон)

● “Искрените думи не са приятни, приятните думи не са искрени.”
(Лао Дзъ)

● “Животът е кратък и е грехота човек да губи времето си. Казват, че съм дейна натура. Но да бъдеш деен, също значи да си губиш времето, защото човек се погубва. Днешният ден е пауза, в която сърцето ми тръгва на среща със себе си.

Ако все още ме гризе някакъв страх, то той извира от чувството, че неуловимият миг се изплъзва между пръстите ми като перли живак. Оставете онези, които се мъчат да обърнат гръб на света. Аз не се оплаквам, понеже виждам как се раждам. Сега цялото ми царство се състои от този свят. Слънцето и сенките, топлината и студът, които идват от глъбините на ефира: нима мога да мисля за смъртта и за страданието на хората, когато всичко е изписано върху този прозорец, в който слънцето се излива цяло, за да срещне моята милост. Мога да кажа и ще кажа веднага: единственото, което си струва, е да бъдеш просто човек. Не, струва си да бъдеш истински човек и това включва всичко: човечността и простотата. А кога бих могъл да бъда по-истински, отколкото когато съм се слял със света? Желанията ми са задоволени, преди още да са се породили. Ето я вечността, зная, че ще я намеря. Вече не искам да съм щастлив, а просто да съм изпълнен с ясно съзнание.

Един човек съзерцава, а друг копае гроба си: как да ги разделим? Хората и тяхната абсурдност. Но вижте усмивката на небето. Светлината блика, скоро ще дойде лято. Ето очите и гласът на достойните за нашата любов. Аз служа на света чрез всичките си действия, на хората – чрез цялото си състрадание и благодарност. Не искам да избирам между лицето и опакото на света и не харесвам, когато избират. А хората не обичат трезвомислещите и ироничните. Те казват: “Това показва, че не сте добър човек”. Не виждам какво общо има това. Разбира се, ако чуя да говорят за някого, че презира морала, аз разбирам, че той търси морал; ако чуя да казват за друг, че ненавижда разума, разбирам, че той не може да понася собствените си съмнения. Но не обичам лукавщината.

Истинската смелост е да държиш очите си отворени за светлината така, както и за смъртта. Впрочем, къде е връзката между тази ненаситна любов към живота и скритото отчаяние? Тя ще ми се открие постепенно, ако слушам иронията, стаена в дъното на нещата. Намигайки ми с трезвото си оченце, тя хитро ще каже: “Живейте така, сякаш…”. Въпреки многото лутания в това е цялата моя наука.”
(Албер Камю)

● “Сам по себе си животът нищо не значи – цената му зависи от неговото употребление.”
(Жан-Жак Русо)

● “Да живееш глупаво, неразумно, невъздържано означава не лошо да живееш, а бавно да умираш.”
(Демокрит)

● “Който иска да постигне великото, той трябва да умее да ограничава себе си; който пък, напротив, иска всичко, този в крайна сметка нищо не иска и нищо няма да постигне.”
(Георг Хегел)

● “Обичаш ли живота? Тогава не губи време: защото времето е тъканта, от която се състои животът.“
(Б. Франклин)

КАЗУС:

(І) Каква “дефиниция” за живота дава “науката за живота”, наречена… биология? Какво е животът за нея? Удовлетворява ли ви нейното разбиране? То разкрива ли загадката на живота?

(ІІ) “ЖИВОТ И СМЪРТ” – интересува ли ви такава тема на разговор? Доколко животът ни се влияе от разбирането, което имаме за смъртта? Можем ли да си представим “у-мир-ането”, “скъсването”, “разделянето” със света? (“Мир” нали е стара дума за “свят”?!)

● Как ще живея ако по мое мнение “смъртта до нищо не води”, т.е. ако смятам, че след нея… “нищо няма” (“има…нищо”?!)?
● А как ще се отрази на удовлетвореността ми от живота ако съм убеден в противното, а именно, че “и след смъртта… има нещо, има живот”?
● Дали двете убеждения, разпространени сред хората, не се дължат на това, че било едното, било другото, им е в някаква степен… “изгодно”?
● На кои хора им се иска “изцяло да умрат”? Как са живели – или живеят – тези хора?
● На кои обаче им се струва, че “не е възможно да умреш изцяло”? Как живеят тези хора – та да мислят, че “нищо не може да ги раздели от живота”, дори и… смъртта?
● Възможно ли е човек да си мисли, че живее, а всъщност на “служи” на смъртта, да “работи” за нея? На кои тогава им е изгодно да умрат “изцяло”?
● Смъртта или животът е по-голямата загадка за човека?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Животът за човека е никога непостижима изцяло и вечна тайна. Никога не може да се знае какво е животът.

(ІІ) Животът трябва да се живее “научно” и “рационално”, т.е. според постижимата за него истина. Животът може да се “прави” съзнателно и според… “предварително изготвен план”. Стихията на живота може да бъде “победена” и овладяна от съзнанието на човека. Човекът трябва да има власт над живота си. Той трябва да стане негов господар. Само тогава ще живее истински.

(ІІІ) Намесата на съзнанието убива живота, поне неизмеримо му вреди. “Съзнание” и “живот” са “несъвместими субстанции” – защото животът е именно безсъзнателна стихия. Ето защо трябва да се живее “според живота”, не само “според съзнанието”. Това означава да живеем спонтанно, според повелите на самия живот. Това означава, че трябва да се “оставим” на живота си, че не бива да се съпротивляваме на неговия порив. Който “прави” живота си “по план”, той не живее.

(ІV) Волята за живот трябва да бъде отречена (квиетизъм, аскеза). Иначе “да не чакаме края на страданията”. Ако се оставим на незнаещата какво иска воля за живот, неизмеримо ще страдаме.

(V) Човекът става жалък и нищожен когато се опитва да надмогне и дори “победи” волята за живот. Тя не неизмеримо по-силна от нас, ние така или иначе сме под нейната власт. Животът не може да бъде победен от съзнанието. Волята за живот затова не бива да бъде отричана, а потвърдена. Това означава, че трябва да даваме на живота онова, което той иска. Но на това е способен само силният индивид. Само този, който се отличава с огромна, непобедима жизненост, с превъзходство, отговарящо на самата мощ на живота, може да понесе “сладката тежест” на самия живот. Това е именно “волята за власт”, страстта към могъщество, с която се отличават силните телом и духом. За някои, които изнемогват под “тежестта на живота” и затова само страдат, измъчват се от мъка и безсилие, за тях именно… “е по-добре да не живеят” – но все пак са “осъдени да живеят”. Те поради това се опитват да си “отмъстят” на живота, като непрекъснато вредят на другите да живеят, опитват се да “вгорчат” и за останалите неговата сладост. Нима комунизмът в същината си не е точно такава бесовска ненавист към живота?

11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

Великият Достоевски има една мисъл, в която казва: “Човекът е тайна, която трябва да бъде разгадана… аз се занимавам с тази тайна, тъй като искам да бъда човек”. Човекът и животът обаче са неделими: човекът съвпада с живота си, а според това как живееш, какъв живот си си избрал, такъв и ставаш. Ако съществуваш подло, ако си позволяваш всеки ден да правиш разни подлости, ти няма как да не станеш подлец; може, разбира се, да избереш живота на достоен човек, и да станеш такъв. От теб си зависи.

Всичко е в наша власт, човекът е свободен да избира какъв да бъде – стига, разбира се, да е осъзнал свобода си – и да се ползва от нея. А пък в крайна сметка всичко зависи от този наш първоначален фундаментален избор: да бъда свободен – или да се откажа от свободата си. Някои обаче, да не кажа мнозинството, едва ли са осъзнали, че и тяхната собствена свобода е техен избор, че свободен не се става автоматично или по наследство, че за свободата си човек трябва да се бори всеки ден.

Животът ми ще бъде такъв, какъвто съм си го направил сам, какъвто си го правя сам: всекидневно и ежеминутно. Моят живот е моя победа, мое завоевание, или пък е мой собствен провал, мое поражение. Никой друг, нищо друго не може да е причина или да е отговорно за моя живот. В този смисъл казах, че човекът е неделим от живота си, който именно е негово собствено произведение. Животът ми може да бъде всякакъв, но няма как да бъде всякакъв, а ще бъде какъвто именно аз съм решил и избрал. Във всеки миг от безброя възможности за живот и съществуване аз избирам само една – и се отказвам от всички други. Точно този непрекъснат избор, цялата тази поредица от избори прави моя живот моя съдба, моя съдбовна обвързаност с моето собствено бъдеще. Тези и много други въпроси от екзистенциалната диалектика на човешкото съществуване съм разгледал в своята книга “Преследване на времето: изкуството на свободата”. И който иска може да се вглъби в тях, уединявайки се с тази книга – или с много други подобни книги, които са написани от философите на ХХ век: векът, в който философията има огромни постижения в разгадаването на вечната загадка на човешката свобода и също на човешкото съществуване.

Разбира се, на едно по-прозаично и всекидневно ниво хората продължават да се питат “А какво е животът?”, търсейки някаква обща и общозадължителна истина, валидна за всички нас. Аз пък смятам, че самият човек е непосредствен жив образ на тази негова лична истина за живота, до която той се е добрал. Ние не можем да живеем еднакво, да искаме едни и същи неща, не можем да мислим все едно и също и все по един и същ начин. И слава Богу че е така: иначе животът ни неминуемо ще стане един кошмар. Затова, примерно, когато “средностатистическият българин” седне на масата, отрупана с всякакви ястия, меса, питиета и сладкиши и доволно възкликне: “Ето това е животът!”, то това показва неговата доста примитивна и материалистическа идея за живота, зад която пък се крие доста мизерна и представа за човека. Животът ни трябва да е разнообразен, не трябва да се лишаваме от нищо, от всичко трябва да опитаме, на всичко следва да се насладим – може би имат основание ония, които мислят така. Но спрямо себе си и спрямо своя живот аз не трябва в никакъв случай да допускам своеволия, непростими волности. Трябва просто да се опитам да разбера за какво ми е даден животът, какво е човешкото предназначение на този свят и едва на тази основа да почна да градя някакви “планове” за бъдещето или жизнени проекти за това какво искам да бъда. Животът предявява определени изисквания към нас, живеещите, и ние не трябва да се правим на “ударени” или пък да си запушваме ошите за онова, което той най-настойчиво ни нашепва. От нас се иска да открием сърцата и душите си за вибрациите, трепетите, копнежите, поривите и пр. на автентичния живот, достоен за човека, и да му се отдадем изцяло. Животът в никакъв случай не търпи и не понася своеволия и насилия, правени на някаква разсъдъчна основа: много са бедни представите за живот, които нашият ум-разсъдък може да измисли, та да правим така, че животът ни да им се подчинява. Ето защо изглежда наистина за живота си най-много от всичко следва да слушаме сърцето си: защото тъкмо в него са изворите на живота. Умът е безсилен, и трябва само да немее пред великата загадка на живота, този безценен дар, отпуснат ни така великодушно от нашия толкова благ Творец.

Затова никога не бива да казваме: “животът ми трябва да е това, само това, той не може да е нищо друго”. Той, животът, винаги е много повече от онова, което изобщо можем да си представим. С мисли и с думи никой не може да изчерпи неговата безкрайна мощ. На живота си трябва да се оставяме изцяло покорно, изпитвайки най-съкровени чувства, благодарение на които можем да бъдем причастни на неговата наистина велика тайна. За разгадаването на която изглежда изобщо и живеем.

Затова положитено се самозаблуждават ония, които си мислят, че животът бил “проста работа”, “очевидно нещо”, при това “най-ясното”. Разбира се, още по-лошо е допълнително да си усложняваме както живота, така и представата си за него. Но никога не следва да подценяваме живота си, понеже той е най-ценното, което имаме, с което разполагаме. А ресурсът на човешкия живот е времето, което ни е отредено. Този, който ни е дал живот, ни е отпуснал в добавка към него и някакво отредено време, в което да се причастим към тайната на живота. Същият този мъдър и великодушен наш Благодетел също така ни е подтикнал и към свободата да избираме сами какво да бъде, какво да се случва с нас самите, дал ни е шансовете да се борим и да постигаме своите завоевания и постижения. Какво друго изобщо ни е необходимо още, та сме винаги недоволни?! Онзи, който недоволства от живота си, към себе си трябва да насочи своето недоволство: там, в нас самите, е причината животът ни да не е такъв, какъвто ни се иска. И какво ни пречи да го направим какъвто сме пожелали? Ние сме тази единствена пречка: от нас зависи всичко. Всичко друго са само подробности.

Да, ала мнозинството от хората вечно и най-недоволно мърморят: “обстоятелствата” били лоши, “условията на съществуването” ми пречат, “някой си там” ми бил скроил гаден номер и пр. – все някой друг, все нещо друго им било виновно. Обстоятелствата и условията не могат да бъдат отговорни за нищо, защото те нямат съзнание или душа. Те са фактор, с който си длъжен да се съобразяваш, нищо повече. Но и самите обстоятелства са под наша власт: като не ти харесват толкова, промени ги! Каво има тук малодушно да се плаче и мърмори?! По това доколко мърморят и се мъчат да се оправдяват за науспехите си се познават ония, които са се отказали от свободата си, които не са се справили със задачата сам да сътвориш бъдещето, което ти лично си пожелал. Несвободните са тия, които вечно мърморят, плачат, представят се като нечии вечни жертви, на тях винаги обстоятелствата са им виновни, а най-често някой друг, представете си, бил виновен за проваления им живот. По-ясно и категорично признание за несвобода едва ли съществува.

Човек трябва да опитва непрестанно да постига за всяко нещо тъкмо мярата. Не е ли в тази връзка възможно нито да “опростявам” прекалено, нито пък излишно да “усложнявам” живота си – и представата си за него? Ако животът сам по себе си е неизразимо тайнство, то това само засилва моята лична отговорност към него. Аз съм творецът на собствения си живот, никой друг! Напразни опитите ми да го “проумея”, да го “покоря” със слабия си ум, добре, какво има повече да хленча?! Животът ни е даден да го живеем, а не да го познаваме. Познание за живота и наука за живота няма и не може да има – и слава Богу че е така! Защото ако имаше, животът ни щеше да стане кошмар! Защо е така ли? Ето защо.

Ако има наука за живота, то тази наука щеше да изобрети и единна, валидна за всички “истина за живота”, в която да се въплъти единното обективно знание за живота. На тази основа би следвало да възникне и “технология”, която да ни учи как е правилно да живеем, как именно да правим живота си. Щеше да изчезне всеки избор, всяко лично вдъхновение, всяка дързост, всяко изпитание, всеки риск. Щяхме да започнем да живеем като програмирани машинки, като роботи. Нямаше да има свобода, нямаше да има и никаква ценност, защото без свобода всичко се обезсмисля: какво от това, примерно, че правя добро, след като това не е мой избор, а е програмирано от някой друг, всесилен научно-технологичен диктатор?! Комунизмът се опита да приложи тази доктрина за “научно подредения” живот, в който няма избор, няма стихийност, няма произвол, няма свобода, а всичко е решено на научна основа, на основата на “най-правилното научно разбиране” на живота и на всичко останало. Животът при комунизма точно по тази причина стана ужасен, изцяло абсурден, непоносим кошмар…

Но защо все пак ми е потребно известно “съзнание за живота”? Мога ли просто “да се оставя” на живота си? Но имам ли право да се поставям “над” него? Докъде ще стигна ако се опитвам да живея “безсъзнателно”? Тогава ще бъда ли по-близо до естеството на живота? Това са неизбежни въпроси, на които отново човек трябва да отговаря сам. Общите отговори и рецептите тук не помагат никому.

Да живееш интуитивно, спонтанно, безсъзнателно има и риск: да станеш животно, да загубиш човешкия си облик. Ето че тогава съвсем ще се разминеш с дълбокото естество на живота, такъв, какъвто е предопределен той за човека. Това, че съм човек, разполагащ със свободата си, ми дава правото и стремежа да се разпореждам изцяло с живота си, да бъда господар на живота си. А това как се ползват от живота си нашите “събратя по живот” – животните – много ни показва. Те обаче за нас не могат да бъдат някакъв особен пример. Тяхната преданост на живота, това как те се радват на живота си, единствено може да ни стимулира и ние да гледаме по-непосредствено, по-просто на живота си: той наистина ни е даден да му се наслаждаваме. Ала често ние само си го объркваме и усложняваме излишно. Животните обаче не могат да направят това: тяхната несъзнавана вярност към живота е единственото нещо, което можем да вземем за себе си като пример. Ето защо в някакъв смисъл животните живеят “по-правилно”. Те са изцяло “потопени” в стихията на живота. Те са органична и неотделима част от тази стихия. Нашата, човешка мисия в този живот обаче не може да е същата. Ние имаме по-голяма отговорност: ние можем да заставаме и срещу живота. Животните това не го могат. Ние обаче правим от живота си свое произведение. Това е нещо велико. Човекът затова неслучайно е богоподобен. Животните просто са деца на природата. Това е огромна разлика. Не се знае в чия полза обаче. Защото на тази основа човекът може да разруши и себе си, и дори и целия живот по планетата, може да изтреби всичко живо.

Нашият проблем е в нашето съзнание. Благодарение тъкмо на съзнанието си – и… “без да искаме” – ние се отдалечаваме от първозданната стихия на живота. Съзнанието в някакъв смисъл може да стане сила, изцяло враждебна на живота – и опитваща се да го разруши. Науката също може да стане такава сила. Нашият враг е точно това, което е и най-голямото ни предимство: съзнанието. Ако наистина животът ни е една възвишена стихия, не трябва да насочваме срещу нея силата на съзнанието си: защото животът все пак всичко може да надмогне. Даже и да го унищожим на тази планета, нямаме гаранция, че той някъде другаде в безкрайния Космос няма да се пренесе – ние не знаем дали сме единствените живи същества в безкрайната Вселена?! Но точно затова никой не бива да допуска лукса да се самоизолира от естеството на самия живот. Защото тогава трябва да опита да осъзнае какво ще стане с живота му. Жалка картина е живот, лишен от живец и от жизненост. А извор на жизнеността е самият живот, той е и носителят й.

Ето защо неизбежно трябва да се запитам: да ценя истински живота си – какво означава това? Какви изисквания ми налага една такава нагласа? Ако пък надценя живота си, какво ли ще ме сполети? Мога ли да очаквам тогава “непоправимото”?

Но има и друга опасност: а ако съм склонен непрекъснато да подценявам живота си? Няма ли самият живот да ми отмъсти подобна неадекватност и грозна неблагодарност? Няма ли тогава да допусна животът да ми се изплъзне? Да пропилея, да пропусна живота си – какво ли пък означава това?

Ако проявя невярност спрямо живота си, ще бъда, вероятно, жестоко наказан. Това не са безобидни или пък дребни неща. Защото ако се размина с най-важното – животът – то за какво ли изобщо съм живял? Но нима тогава въобще ще съм живял? Знам поне това: животът, който Някой ми е дал така великодушно, трябва да го изживея достойно и с благодарност към Великия Благодетел. Животът за мен е едно изпитание – изпитание на моята преданост спрямо него. Мога или да се проваля, или да преуспея – от мен единствено си зависи. Аз избирам успеха, а не провала… и ще работя за него до последната си минута!

(Следва)

11.4.Вътрешната същина на живота

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.4.Вътрешната същина на живота

Ако тялото силно обича живота, ако то е “котел, пълен с живот”, то мога да приема, че тялото ми е самата жизненост, бидейки нейн символ. То в някакъв смисъл олицетворява живота. “Докато тялото ми е живо – жив съм и аз!” – изглежда е точно така, но пак само в определен смисъл. Защото тялото е само едната половина от мен самия. А пък ако смърт за душата не съществува, то тогава със смъртта на тялото другата половина на човека – душевната и духовната му същност – просто няма как да изчезне.

Но ако жизнеността е “закотвена” в тялото, то кой тогава е нейният извор? Кой или какво подхранва живота на моето тяло – и на душата ми? Аз правя ли нещо за да подсилвам своята жизненост? По силите ми ли е сам да “създавам” живот у себе си? Това са необходими въпроси. Обикновено се е смятало, че оживотворяващото начало на тялото е самата душа. Душата, значи, е носителка на този оживотворяващ принцип на съществуването. Там, където има живот, има и душа, благодарение на която е живо това, което е живо. Но доколко човек може да създава и да твори живот у себе си, да подсилва или потиска живото и живота у себе си, то тук нещата са още по-сложни. Човек може да служи както на силата у себе си, така и на слабостта – може да подсилва силата си и да надмогва слабостта. Човек също може по подобаващия начин да поддържа и да насърчава искриците духовен живот в своите дълбини, да им позволява да се разпалват в буен пламък и огън, овладяващ със стихията си нови и нови пространства.

А другият вариант е да приемем, че животът за нас просто е един най-скъп дар. Относно това на кой дължа все пак живота си всеки отговаря според своето разбиране и според проницателността си. Някои отвръщат, че единствено на родителите си дължат тази милост да са живи. Но нали родителите също са хора като мен самия – дали е по силите им да “творят” самия живот? Животът и за тях е само един превъзходен дар. Това свръхестествено усилие да се сътворява живота като такъв не е по силите на никой човек. То не е по силите и на вездесъщата наука: някога дали науката ще успее да синтезира по изкуствен начин живот, жива клетка? Доста е съмнително…

А може би тъкмо Бог ме е “извикал” към живота, може би Нему дължа този неизразимо скъп дар? Ако е така, то какво следва от него? Какво дължа на Бога за това, че ми е дал живота, че всеки ден ми дава живот, че ми е дал и… ето този ден? И дали, давайки ми душа и дух, Бог с това ми е дал и живот? Нима на тъкмо душата си дължа жизнеността на своето тяло? Вероятно е тъкмо така, другояче едва ли мога да отговоря на тези въпроси – освен да се съглася, да им дам положителен отговор.

В душата ми са изворите на отредения ми живот. А може би тези извори са – според древната библейска мъдрост – в сърцето. Душа и сърце обаче са неразделни и взаимно се предполагат. Ето затова не мога да опиша този трепет, който чувството ми свързва с живота. Той е неазразим с думи. Той просто се чувства – и това е предостатъчно. Но ако душата ми оживотворява моето тяло, ако тя е силата на живота, то какво става с нея при смъртта? Най-вероятно при умирането душата се разделя с този свят и тръгва в своето последно пътуване. Към вечните и мамещи пространства на чистия дух.

Но ето че въпреки неизразимостта с думи на същината на живия живот все пак се налага поне да загатнем за нея. Затова ако кажа, че животът за мен е спонтанно желание за живот, то дали няма да сбъркам? Да свързвам живота с желанието (волята) изглежда е най-верният отговор. Тази спонтанност на желанието за живот пък ми показва, че изначално животът за човека е свързан със свободата – свободата не е нищо друго освен спонтанност. В недрата на волята за живот откриваме първоначалната нагласа към свобода, на почвата на която човек по-нататък прави живота си според своя идея за живота. Ето защо животът ми по-нататък ми се представя като стихия, устрем, искане, чувство, страст, като вътрешно горене, копнеж, топлина, огън и пр. В някакъв смисъл аз мога отчасти да разбирам какво е животът само благодарение на тези непълноценно намекващи за живота у мен думи.

Към какво ли толкова копнее жизнеността в моето преизпълнено с живот тяло? Какво иска и какво следва да дам на моето живо и жизнелюбиво тяло? Мога ли да приема, че животът обича най-много тъкмо удоволствието (наслаждението, приятните емоции)? Не е ли също така ясно, че той мрази най-много болката, неудоволствието, страданието?

Да, точно така е, животът обича удоволствието и мрази страданието. Но страданието е неизбежно на този свят, тъй като волята за живот, както отбеляза още Шопенхауер, встъпва в безжалостна битка с разума, арена на която е самото съществуване на човека. Разумът, уравновесяващото, примиряващото, хармонизиращото начало на живота се опитва да озапти така страстната и вечно жадна стихия на живота, ала на тази последната това изобщо не й се нрави. По тази причина човек едва ли някога ще постигне пълно задоволство от живота, едва ли ще дойде моментът, в който волята му ще бъде доволна и повече няма да желае нищо. Нейната прокоба е да иска толкова повече, колкото повече получава – и тази е основата на човешката трагедия на този свят. Човек няма да намери покой до момента, в който не успее да възпита към умереност своята така алчна воля за живот. Някои хора успяват, други едва ли някога ще успеят – защото тези последните не са нищо друго освен нейни предани слуги. Отдаването на личността на някакъв творчески порив в пространството на духа – изкуството, философията, науката и пр. – е ефикасен начин да бъде надмогната и турена в граници тази ненаситна стихия на волята за живот, която е скрита в гърдите ни. А символ и локализиращо място на волята за живот, както отбелязва още Шопенхауер, са гениталиите, половите органи на човека. Затова древните са стигали до безсрамието да украсяват своите обществени сгради с еректирал фалос (пенис) – защото тогава е съществувал един култ към живота, към който изглежда доста страхливо и малодушно се връща и съвременният човек.

Това са част от най-ясните отговори, които следва да приема. Мога да съм сигурен, че тяхната простота е гаранция за това, че са верни. Нужна ми е само честност и искреност – за да се съглася с това, което чувството категорично и неуморно говори.

Разбира се, това, което чувството казва, съвсем не се нрави на ума. Как се отнася съзнанието ми – умът! – към горните твърдения е повече от ясно: не е съгласен, отрича ги, съпротивлява се, увърта, мъчи се да изопачи всичко. Даже и ако у се налага нещо да приеме, съзнанието не е съгласно нищо да ги приеме безусловно, а винаги поставя всякакви условия. Защо ли толкова се съпротивлява нашето съзнание на тия така прости истини, които чувството и сърцето ни говорят? Изглежда заради антагонизма на двете сили у човека: ако чувството ми подсказва нещо, съзнанието не иска – а може би и не може – да го признае. Защото просто не може да го проумее. Умът и чувството си имат – всяко за себе си – своя собствена логика и свой собствен разум.

А коя е причината за подобна несъвместимост ние не знаем и едва ли някога ще узнаем. Две противоречащи си сили раздират човешката същност и едва ли някога могат да бъдат примирени изцяло. Мога да опитам да “приуча” съзнанието си да вярва на онова, което чувството неуморно говори, но едва ли ще успея. Да “облека” с думи интуициите на сърцето е именно най-трудното. Но това, което не се постига на едно душевно ниво се постига в един чист духовен план. Затова разумът в истинския му смисъл е примирението на всичко у човека – и на чувството, и на ума, и на волята и на съзнанието. Но това вече е друга, отделна и особено важна тема на философията.

(Следва)

За или против легализирането на проституцията

PROSTITUO – от лат. “безчестя”, “позоря”

Всички знаем коя е професията, считана за най-древна. Мнозина от нас се усмихват дяволито и натискат клаксона, когато минават покрай някое улично сборище на проститутки. В интернет и вестниците е пълно с обяви за компаньонки и “специализирани” салони за масаж. Не са малко хората сред нас, които открито и не чак толкова открито говорят за посещенията си при проститутки у нас и в чужбина (в това число и публично известни личности, които не се притесняват от тази част от живота си и дори я споделят пред медиите).

Всичко това е така, но в обществото ни битува едно доста закостеняло отношение по този въпрос. А може би това е поредната фалшива морална поза? Лесно е да се каже: “Аз съм против проституцията!”. Има още