Category: Изкуство

Каква корица е най-подходяща за книгата “Страстите и бесовете български”?

Тези дни си блъскам главата над това каква да бъде корицата на новата ми книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Това съвсем не е лека задача – както може би изглежда на пръв поглед. Корицата е нещо твърде важно в днешно време, в което на пазара е истински потоп от всякакви книги – с какви ли не лъскави корици. За да бъде забелязана една книга вероятно зависи и от корицата – макар че много зависи също и от рекламата. За каквато аз, разбира се, нямам пари. Затова остава поне корицата да е свястна, та белким някой забележи и книгата.

Избрах три картини, които евентуално да бъдат използвани за направата на корица. Давайм ги и тук тия картини, та да ги видите. Смятам, че смислово те по някакъв начин се свързват със самия текст. Изпратих ги на един специалист и експерт, на чието мнение държа, и ето той какво ми отвърна:

Здравей Ангеле! Не искам да те обидя или засегна по някакъв начин, но ми се струва, че и трите рисунки не стават. Има нещо тягостно и нерадостно в тях – точно какъвто е и животът ни. По някакъв начин предават усещане за тежест и ангажименти и биха отблъснали читателя, обещавайки му изживявания, които би искал да си спести (не важи за много малкото грамотни хора, които биха преглътнали всяко оформление, защото се интересуват преди всичко от съдържанието). За съжаление сега се търси привлекателният ефект върху читателя – корицата би трябвало да е любопитна, по-различна, естетична, но в същото време ярко шарена,с нюанси на рафиниран кич.

Бих искал твоята корица да е по-ведра, пастелна и с ярки надписи. Минало е доста време на преход и страстите, агресията трябва да са по-скоро в надписите, а на заден фон да прозира лека идилия от миналите събития – те са осмислени и продължават да бъдат осмисляни. Корицата е важна, защото няма да продаде толкова книги, че да забогатееш, но може да осигури стотици купувачи, които са ни много важни и необходими. Първо ще инвестират определени средства и време в нашите проекти и второ, ще прочетат нещо хубаво, което би им дало сили да продължат по пътя си на мислещи същества след кратка почивка – надяваме се по-богати. Поздрави!

И ето сега аз съм крайно раздвоен. Прав е човекът, разбира си от работата, има и поглед върху пазара на книги. Вътрешно аз обаче не приемам такава позиция – въпреки разумността й: защото по начало съм антиконформист. Но този път май трябва да отстъпя, или поне да се намери компромис. Не зная какъв ще е крайният ефект от единия вариант и от другия.

По тази причина всяко мнение по повдигнатия казус за мен е безкрайно интересно. Затова предварително изказвам благодарност на ония, които напишат какво мислят. Ако някой ми изпрати подходящи картини също ще съм му много задължен. Става дума за това каква трябва да бъде корицата на спомената книга. Сега е моментът да се мисли и да се вземе вярното решение. За което ви моля да ми помогнете.

13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването

А може би самият живот е свобода? Само за човека ли важи това или е закон “за всичко живо”? Как да разбера живота си без разбиране на свободата? Изглежда трябва да приема, че разбирайки свободата си, аз се прониквам от разбиране и на живота. Но как да си представя “несвободно живеещото”?

Изглежда “несвободно живеещото” съществува напълно зависимо, изцяло под контрол, под властта на нещо друго. То не прави това, което само иска, а е принудено да прави това, което се иска от него от някой друг. Също така, вероятно, несвободно живеещото просто не знае какво иска – и затова е във властта на слепите си желания, на своите инстинкти. Да искаш свободно – това значи, че искаш някак си независимо от желанията си. Да се дистанцирам от желанията си и една в една такава независимост да постигна свобода – този ли е пътят към свободата?

Но свободата е желание за свобода, порив на искащия да бъде свободен. Защо обаче това желание да е така привилегировано в сравнение с останалите? Нима в свободата си аз постигам независимост тъкмо… от себе си? Но нали моите желания съвпадат с мен самия?! Ако се откажа от желанията си, то какво тогава ще остане от мен самия?

Свободата ми открива възможността да надмогна своята природа. Онова, което живее според при-рода-та си, не е свободно. Например, не познават свободата животните, те не са свободни. Те са под неумолимата власт на инстинктите си. Следователно ако живея като животно, сиреч съвсем несъзнавано и импулсивно, то тогава съвсем не съм свободен.

А как, впрочем, живеят животните? Природосъобразното в техния “начин на живот” не е обаче за завиждане. Ако искам да бъда човек, то аз трябва ли да победя животното у себе си. Мога и трябва да направя това, нищо че съм преди всичко друго живо същество, т.е. “животно”.

Тази моя животинска природа обаче е по-силна от всичко друго. Човекът си остава в края на краищата едно животно – в някакъв смисъл обаче. Това ме унижава – защото съм човек, който не бива да губи своето човешко достойнство. Ако приема, че въпреки всичко си оставам животно, то тогава от свободата ми не остава почти нищо.

Вярно е, наистина, че без свобода по-лесно се живее, но какво от това? Получава се така, че избралият свободата е избрал именно по-трудното. Направил го е обаче неслучайно, има смисъл заради свободата да понесеш известни неудобства и жертви. Трудната човешка участ е хилядократно по за предпочитане пред непосредствения, пред лекия живот. Това обаче едва ли всички го разбират. Някои няма да го разберат никога.

Много от хората “умно”, “рационално” и “разсъдливо” все пак избират по-лекото и по-приятното. Значи ли това, че са се отказали от свободата? Защо го правят, защо жертват свободата си? Нима ги е страх от свободата? Или изобщо не са склонни да я изберат, и то с всичките й трудности и неудобства?

Може би тези хора даже не подозират, че свободата е тяхна възможност. Но тогава може да се приеме, че всички сме свободни – понеже сме… хора. Често си мислят, че свободата на човека му се дава по рождение, тоест “в комплект” с живота. Де да беше така. Впрочем, слава Богу, че не е така.

Истината обаче е, че човек трябва сам да постигне свободата си. Той трябва да я сътвори, да я извика към битието от нищото. Човекът като човек трябва сам себе си да направи свободен – тази е човешката орис и участ. Възможно е това, мнозина са го постигнали, защо пък и аз да не го постигна? Убеден съм, че тази задача е по силите на смъртния човек – какъвто неизбежно съм. Не е вярно, че вървейки към свободата си, по пътя на свободата всъщност вървя против волята на Бога. Защото Бог все пак ни е дал шанса да изберем свободата. Оставил ни е ние сами да си го отвоюваме. И така е показал най-голяма милост към нас, човеците…

Но може ли свободата да бъде обичана? В свободата аз избирам себе си – това е особено важно: аз най-напред избирам себе си. Ако първо “избера себе си”, то следва, че след това ще ми се наложи и да направя себе си – именно като свободно същество, като човек, овладян от тайнството на свободата. Да стана какъвто съм се избрал и да постигна себе си – това е задачата на живота ми.

В такъв случай трябва да съм задължен на свободата изключително много. Тя всъщност ме прави човек. Човешкото, човечността си дължа на нея. И аз трябва за това да съм й пределно благодарен – защото за мен тъкмо от нея зависи всичко останало.

Аз сам себе си да поставя в пълна зависимост от свободата – това е главното в моето предназначение. Да стана нещо като… “роб на свободата” си! Или да бъда фанатик на свободата! Това е единствената зависимост, която трябва да допусна. Защото без нея и свободата ще ми убегне. Но това всъщност означава, че в свободата аз поставям себе си в пълна зависимост единствено от себе си. На това именно се дължи сладостта на свободата, нейната примамливост за човека. То е достатъчно за да я обичам най-всеотдайно.

Ако се откажа от своята свобода, от какво всъщност съм се отказал? Излиза, че отказът от свобода е отричане от себе си. Значи тъкмо благодарение на свободата аз намирам себе си. Това съвсем не е малко, заради него аз поемам всички трудности, които ще се изправят пред мен по пътищата на свободата.

Излиза, че лекото и лесното за човека са гибелни, водят до неминуем провал. Очевидно е обаче, че в живота си аз трябва да избягвам провала – и да се стремя към успех.

Но едва ли е възможен за човека успехът без свобода. Без свобода всичко, дори и постигнатото с мои усилия, се обезсмисля най-решително. Как тогава да се откажа от свободата си? Свободата за мен в такъв случай си остава най-желаното. Тя е това, без което не може. Животът ми се обезсмисля тотално без свободата – ето защото мнозина са били готови да дадат живота си за нея. Техният пример вдъхновява завинаги влюбените в свободата като същност на живота за гордия човек.

А какъв искам да бъда? Началото на свободата е тук, когато човек се запита: а какъв искам да бъда? От отговора на този въпрос зависи и останалото. За да бъда “нещо” или “някой”, аз най-напред трябва да съм наясно какво искам – не може да е другояче. Ако си отговоря на този въпрос, то това значи, че аз вече имам проект за себе си, който съм длъжен да реализирам в своето бъдеще. Това е предпоставката и за останалото.

От моето да бъда – ще бъда! – зависи бъде-ще-то ми. Само така мога да прозра, да погледна в бъдещето си. Мога и да поставя бъдещето си под личен контрол, в зависимост само от мен. Изборът на моето бъдеще е всъщност избор на самия себе си. Тук е и смисъла на свободата, това е и решението на нейната загадка.

Аз ще бъда онова, което силно искам, моето бъдеще е онова, което сам си направя – дали не е тъкмо така? Въпросът за бъдещето – това ли е главното във въпроса за свободата? На мен не ми е все едно какво ще бъде моето бъдеще – не е ли тук извора на моята свобода? Бъдещето ми може да бъде “всякакво”, но какво точно ще бъде зависи само от мен – дали това мое убеждение не ме тласка към свободата?

Аз винаги имам много възможности за своето бъдеще, но от тях трябва да избера само една – точно оттук идат коварствата на свободата. Как да се откажа от всичко друго и сам да се огранича само до това бъдеще – това е най-трудният избор. Откъде обаче да взема решителност да подчиня живота си точно на това бъдеще? Как да го направя свое?

Всичко може би е по-просто: мое бъдеще ще бъде онова, което най-силно искам – и при това зная защо го искам. Но не следва оттук, че аз трябва да живея “по план”. Едва ли може да се “планира” тъкмо бъдещето – и живота. Ако го допусна, то би означавало, че ще убия именно живото у мен, ще погубя не друго, а своята жизненост.

(Следва)

Труман Капоти: Автопортрет

Въпрос: Ако трябва да живеете все на едно място – без никога да го напускате – кое щеше да е то?

Отговор: Боже мили! Каква ужасна приумица! Да се закотвиш на едно-единствено място. Тридесетина години живях навсякъде, устройвах си дом къде ли не по света. Но странно, където и да живеех – в Испания, Италия, Швейцария, в Хонгконг и Калифорния, Канзас или Лондон, винаги държах апартамент в Ню Йорк. Това очевидно означава нещо. Така че, принудят ли ме да избирам, ще кажа Ню Йорк. Има още

А Тодор Колев го обича(х)ме…

Новината преди време, че Г.Първанов бил Гоце не изненада никой. Не мога да си представя, че някой е бил… разочарован, защото за да е възможно, преди това трябва да е бил… очарован. Но банални и скучни хора като Гоце не могат никого да очароват. Че Коритаров бил ченге също не ме изненада: има си нещо ченгесарско в тоя човек, усещано и преди. Но информацията, че актьорът Тодор Колев – обичан от толкова много хора! – е бил сътрудник на ДС, не може да остави безразличен никой човек. Независимо от това какво твърдят някои. Лично аз съм обзет от крайно амбивалентни чувства и някак ми е доста неуютно: чувствам се като човек, който е загубил нещо свидно или скъпо. Да кажа че съм разочарован от този човек няма да е съвсем верно. Да кажа обаче, че фактът за сътрудничеството му с ДС няма да ми повлияе, също няма да е истина. Ето че съзнанието ми се оказа в някакъв доста странен капан, от който трябва да намеря изход.

220px-todorkolev01.jpg

Някога с неописуем възторг посрещнахме идването на свободата и демокрацията. Т.Колев беше един от символите на онова знаменателно време. Той беше личност, която с цялото си същество излъчваше пълно неприемане на абсурдите на комунизма. И с филмите, в които участваше – някои от тях, впрочем, и забранявани! – и с песните, и с гражданската му позиция. Дори народът в онова време беше склонен и да митологизира този човек. Има още