Category: Книги

Рецензия на книгата на Ангел Грънчаров “Страстите и бесовете български”

Книгата “Страстите и бесовете български” представлява поредица от есета за съвременна България. Предназначена е най-вече за младото поколение, което е връстник на прехода към свободата и демокрацията.

Авторът Ангел Грънчаров претендира книгата му да се разглежда като кратка народно-психологическа история на съвременна България. Би следвало да се замислим това е история или е по-скоро принос към изучаване на българската народо-психология или по-точно към философията на българския дух, макар че “реалната история” и човешките страсти и подбуди за нея не могат да бъдат в противоречие.

Отмина времето на т.нар. “класово-партиен подход” в историческите изследвания, който на преден план историците извеждаха тезата за “ролята на народните маси в историята”. Днес все по-често модерните историци поставят акцент върху ролята на личността. Към такова именно тълкуване ни насочва авторът на настоящото изследване, съветвайки ни как да разкрепостим духа си и да се пречистим морално. Засяга се спецификата на българския преход към демокрацията, изключителните трудности, които се свързват с липсата на решителност у мнозинството за смело поемане на изпитанията на свободата.

Авторът показва дълбока съпричастност към “евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата”. Написаното ни насочва към размисъл по въпроса за свободата – как я възприемаме ние и другите народи, знаем ли какво да правим с нея, борим ли се за нея и пр.
В това отношение се чувства едно неоправдано недоверие у автора към Историята, която според него описвала фактите, без да ги анализира и интерпретира, с което не бихме се съгласили. Освен всичко друго има и помощни исторически дисциплини, като например Българската етнография, която изучава бита, нравите, обичаите, фолклора и т.н. Вече не съществува само марксистка историография, както и никога не е съществувала само такава.

Що се касае за турското робство, не е важно какво точно се изпитва в спомена за него, а трябва реално да отчетем историческата ситуация. Дали говорим за търсенето на истината като основен път към самоосъзнаването? Категорично не бихме се съгласили с това, че думата “робство” издава национална комплексираност, нито с това, че през турското робство не се посягало брутално върху частната собственост. Тогава защо първите форми на антиосманската съпротива през 15-16 век са били именно икономически – от отвеждане на стадата, укриване на реколтата и пр. Понятието “частична несвобода” би трябвало да се смени с “частична свобода” и с единственото право българинът да бъде свързан със земята и да произвежда.

Всяко едно владичество или робство – било то византийско, турско или комунистическо – има своите измерения и характеристики и не бива за сметка на характеристиката на което и да е от тях да отхвърляме характеристиката на другото.

Необходимо е по-внимателно да подхождаме към българската душевност, към желанието за свобода. Дали съседните балкански народи, сърби, гърци са се освободили сами – по въпроса може да се спори! Или… имахме ли друг изход след Втората световна война освен да приемем комунизма безропотно?!

Или… това, че сме създали и приели демократична конституция в 1879 не е по причина, че и “преди не сме били роби”. Тук трябва да се отчитат външните влияния, балкански и европейски, които налагат Русия да се съобрази и с възрожденския идеал, и с идеалите на Левски, Каравелов и др.

С това, че “бащите на българската демокрация са успели да изнамерят монархията като единствен лек срещу кражбите” също не е лесно да се съгласим. Ако се замислим – формата на управление на България след Освобождението е определена от Великите сили, както и статутът на българската държава. Може би причината не е само във формата, а и в съдържанието – т.е. при една парламентарна монархия, която функционира добре, се наблюдава сигурност, защитеност по принцип. Ако формата беше република, но със спазване на реда и законността, тогава хората също щяха да се чувстват свободни!

Иначе авторът ни насочва във вярна посока по въпроса за отчуждението на българина към държавата още в годините на османската власт, което се пренася в отчуждение към собствената държава след Освобождението.
Малко по-внимателно трябва обаче да осмислим ролята на исторически личности като Фердинанд, Цар Борис Трети. Вярно е, че Фердинанд съдейства за модернизацията на България, че династията “внася цивилизационния дух на Европа”, но не бихме могли да се съгласим безрезервно, че Цар Борис Трети има “неоценими исторически заслуги пред България и българите за заякчаването на българската свобода и демокрация”. Защото това по същество е един авторитарен режим, за който са характерни, безспорно, диктаторските методи на управление. Когато царят “с помощта на верни офицери успява да се справи с превратаджиите (става дума за “деветнадесето-майците”), той не възстановява парламентарното управление, както се опитва да ни внуши г-н Грънчаров, а разчиства пътя към личния си режим, използвайки партийните боричкания, правейки безпартийни правителства и така до 1940 година, м. февруари, когато на власт идва проф. Богдан Филов като министър-председател.

Не бихме се съгласили с едно такова твърдение, че едва ли не докато е бил жив Цар Борис Трети задържал злото – комунизмът! – а след смъртта му то вече не можело да бъде удържано. Комунизмът идва на щиковете на Червената армия и това е резултат от множеството споразумения дори със западните съюзници.

Що се касае до Альоша, то никой не бива да твърди, че той е комунист! Той е символ на обикновен съветски войник, командван от комунистите. Да не забравяме отношението на Сталин към обикновените войници, които се връщат от плен след войната. Много от тях са били разстрелвани още на пристанищата – като недостойни за извоюваната свобода!
Изводът, който се налага, е, че Историята наистина изисква едно по-задълбочено осмисляне и анализиране на фактите, без опит за налагане на точно определено мнение, както наистина беше преди 1989 година.

В раздел втори “Абсурдите на дирижирания рай” авторът разглежда историческите корени на комунизма и отправя критика на комунистическите идеи от средата на 19-ти век, които безспорно нанасят непоправими беди и поражения на човечеството през 20-то столетие. Критикува се насилието като средство за постигане на целите от комунистите, посегателството върху свободата, върху човешката инициативност. Много точно е схванат коренът на злото от психологическа гледна точка: пълна неадекватност и тотално неразбиране на живота и свободата, от което произлиза всичко останало, а в основата на абсурдното желание “да живеем в комуна”, по което се разпознава комунистът, стои неговата екзистенциална непълноценност, ощетеността му спрямо жизненост, таланти, дарове, способности, душевни и телесни качества и т.н. Авторът убедително отговаря на въпроса дали тези хора са мнозинство или са малцинство на различните етапи на историята ни.

Засегнат е въпросът за цензурата, за посегателството върху свободата изобщо. “Говоренето по времето на комунизма – сочи авторът – не беше като сегашното, то не служеше за това да кажеш нещо. То служеше за обратното: нищо да не кажеш, но с много думи.” Така често като се позовава на реалностите от близкото минало и със средствата на сарказма авторът на тази книга показва стремеж да преодолее чувството за обърканост сред младите по въпроса “Добре ли се живееше при комунизма?!” Давайки много примери с конкретни ситуации и преживявания, А.Грънчаров показва потискането на свободата и чудовищния край на индивидуалността. Разказът е завладяващ, той прави читателя съпричастен към случилото се.

Авторът често пита ще бъде ли разрушен комунизмът, който сравнява с гнилия Картаген, и настоява да мислим за това какъв може да бъде приносът на всеки един от нас. Без да дава отговор, а само индиректно подсказвайки отговора и подбуждайки ни към размисъл – и евентуално към конкретни действия.

Буди възхищение прекомерната искреност на г-н Грънчаров в онези години и днешното признание за липсата на решимост да се тръгне открито срещу системата, за лицемерието, за празнословието, за арсенала на догматизма, който никак не е богат, напомняйки ни например как се вземаха изпитите по научен комунизъм и др. такива изразителни за същината на комунизма явления.

Авторът споделя чудесната идея, че важно за индивидите, така и за обществата и народите е да потърсят истината и свободата чрез освобождаване на мисълта. Описва реалистично трудностите на прехода в духовната сфера, в съзнанията. Не бива да забравяме, че в годините на тоталитарното общество за всеки висшист, за да получи диплома, беше задължително полагането на държавен изпит по марксизъм-ленинизъм, който представляваше комплекс от скучни дисциплини – и най-вече “учебният предмет”, наречен “научен комунизъм”. След дълги години промиване на мозъците само духовно извисен и чувстващ се свободен човек, четящ, любознателен, искрен, трудолюбив и честен би могъл да се отърси от всичко това и да се осъзнае като личност със своя позиция.

Много вярно, исторически точно и подробно е описана реформената дейност в СССР с опит за перестройка по времето на Горбачов, както и в България. Емоционално са разкрити събитията от 10 ноември 1898 година у нас. Търсят се дълбоките причини, корените за провала на СДС от самото начало, за фалша на кръглата маса, водещ дотам, че “нежната революция” у нас остана само “нежна”, но не и “революция” – и роди “нежна мутренско-комунистическа олигархия”. Разкриват се любопитни случки от зората на нашата демокрация – бурканите на прехода, с които хората оцеляваха да не измрат от глад, опашките по тъмни доби, черната борса и др. Осмива се простащината и байганювщината на новоизлюпени “демократи”, които не могат да се похвалят дори с обща политическа култура, но на всяка цена искат да бъдат на софрата, наречена “българска демокрация”.

Търси се исторически вярно обяснение на недоверието в демокрацията, която времево съвпада с икономическата криза, предизвикана от 45-годишната планова икономика. Осмива се носталгията на пенсионерите по “комунизъма”. Правилно се настоява за необходимостта да се мисли, но възниква и въпросът дали днешното поколение иска да мисли и да оценява събитията.

Реалистично са описани събитията около приемането на Конституцията през 1991 година и разцепването на СДС. Прави се опит да се обясни корупцията чрез недостатъците на основния закон, както например липсата на взаимен контрол и взаимно ограничаване на властите. Под истинска демокрация авторът разбира пряката демокрация. Дали обаче българското общество е дорасло за нея?

Въпросът остава открит, макар че не бива да бъдем песимисти и в този смисъл с известни резерви трябва да приемаме застъпената теза, че “България само формално принадлежи към западната общност, а фактически в страната господства една пропутинска арогантна олигархия”.

Опитвайки се да характеризира различни личности в СДС, авторът споделя собственото си виждане за причините, породили трудностите на прехода, като ги обяснява с особеностите на българската психология. Признавайки и собствени грешки, той ни води към мисълта, че понякога човек сам позволява да бъде подведен. За излизане от една такава ситуация човек трябва да се води от собствени здрави ценности, защото именно идеите и ценностите наистина са двигатели на историята. За това много точно е схваната необходимостта от идейното избистряне на нашето съзнание, което, разбира се, е дълъг и труден процес. Що се касае до отрицателните личности, участващи в прехода, мнението на автора би трябвало да се възприема като лично негово и всеки от нас да потърси собствено обяснение. Защото доста трудно е например да се съгласим, че ръстът на хората определя техните качества като личности или някакви други физически характеристики, за които на места се използват и нецензурни думи! Не бива според мен да се отправят лични обиди към която и да е политическа личност, защото един такъв подход също би могъл да се тълкува като личностен дефицит на прехода. Не бива да се обижда нацията, защото не всички хора са малодушници. Българската нация винаги е намирала верния път и сега ще го намери!

Трябва да имаме повече вяра в доброто и в човещината, независимо от трудностите, които преживяхме. Не може от мнението на няколко бабички на една опашка за хляб да се вади изследователска находка за българската национална душа. В този смисъл е трудно да се съгласим с някои постановки в написаното от автора.

Същевременно не може да не приемем реалистичния подход в обяснението за Виденовия разгром на икономиката, за разцеплението в СДС заради хора-кариеристи.

Авторът схваща днешната демокрация като намираща се в “най-тежка и всеобща криза”, критикува кадровата политика в СДС и онези стереотипи на съзнание и поведение, с които навремето БКП упражняваше властта.

Предлага се път на спасение към търсене на истината, достоен живот, надежда в младите, готовност за поправяне на самите себе си. Именно затова книгата трябва да се чете, независимо от личната пристрастност на автора, която той самият признава и афишира, представяйки я като неизбежна.

16 април 2008 година Стоянка Костова, историк

Каква корица е най-подходяща за книгата “Страстите и бесовете български”?

Тези дни си блъскам главата над това каква да бъде корицата на новата ми книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Това съвсем не е лека задача – както може би изглежда на пръв поглед. Корицата е нещо твърде важно в днешно време, в което на пазара е истински потоп от всякакви книги – с какви ли не лъскави корици. За да бъде забелязана една книга вероятно зависи и от корицата – макар че много зависи също и от рекламата. За каквато аз, разбира се, нямам пари. Затова остава поне корицата да е свястна, та белким някой забележи и книгата.

Избрах три картини, които евентуално да бъдат използвани за направата на корица. Давайм ги и тук тия картини, та да ги видите. Смятам, че смислово те по някакъв начин се свързват със самия текст. Изпратих ги на един специалист и експерт, на чието мнение държа, и ето той какво ми отвърна:

Здравей Ангеле! Не искам да те обидя или засегна по някакъв начин, но ми се струва, че и трите рисунки не стават. Има нещо тягостно и нерадостно в тях – точно какъвто е и животът ни. По някакъв начин предават усещане за тежест и ангажименти и биха отблъснали читателя, обещавайки му изживявания, които би искал да си спести (не важи за много малкото грамотни хора, които биха преглътнали всяко оформление, защото се интересуват преди всичко от съдържанието). За съжаление сега се търси привлекателният ефект върху читателя – корицата би трябвало да е любопитна, по-различна, естетична, но в същото време ярко шарена,с нюанси на рафиниран кич.

Бих искал твоята корица да е по-ведра, пастелна и с ярки надписи. Минало е доста време на преход и страстите, агресията трябва да са по-скоро в надписите, а на заден фон да прозира лека идилия от миналите събития – те са осмислени и продължават да бъдат осмисляни. Корицата е важна, защото няма да продаде толкова книги, че да забогатееш, но може да осигури стотици купувачи, които са ни много важни и необходими. Първо ще инвестират определени средства и време в нашите проекти и второ, ще прочетат нещо хубаво, което би им дало сили да продължат по пътя си на мислещи същества след кратка почивка – надяваме се по-богати. Поздрави!

И ето сега аз съм крайно раздвоен. Прав е човекът, разбира си от работата, има и поглед върху пазара на книги. Вътрешно аз обаче не приемам такава позиция – въпреки разумността й: защото по начало съм антиконформист. Но този път май трябва да отстъпя, или поне да се намери компромис. Не зная какъв ще е крайният ефект от единия вариант и от другия.

По тази причина всяко мнение по повдигнатия казус за мен е безкрайно интересно. Затова предварително изказвам благодарност на ония, които напишат какво мислят. Ако някой ми изпрати подходящи картини също ще съм му много задължен. Става дума за това каква трябва да бъде корицата на спомената книга. Сега е моментът да се мисли и да се вземе вярното решение. За което ви моля да ми помогнете.

14.2.Раждането на автентичната свобода

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.2.Раждането на автентичната свобода

Но чувството, усетът за свобода е само вътрешна свобода. Да съм свободен само “вътрешно” – как да разбирам такава една възможност? Разбира се, тя не е друго освен свобода само в пределите на душата. Какво ми дава една такава свобода? Мога ли да приема, че такъв един копнеж по свободата “ме прави” свободен?

Изглежда тъкмо тук се крие вечния извор на свободата ми. Да бъда свободен в някакъв смисъл е равносилно на копнея по свободата, жаден съм за нея. Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената свобода и пр. – това именно е отдадеността, без която не мога да бъда свободен. Тази е първата предпоставка, благодарение на която изобщо може да се роди свободата ми.

Ала откривам ли следи на тази отдаденост – пристрастеност! – към свободата у себе си? Това ли е безкрайно потребната ми вътрешна готовност за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?

А по-нататък идва истински важното и трудното за изразяване. Ако си остана с желанието за свобода нищо особено не е станало. Ако не успея да разпростра свободата си върху моето съществуване, от какво ли тогава съм се лишил? За какво, впрочем, ми е една такава свобода? Ясно е, че свободата по принцип ми е за да съм, а не само да се чувствам свободен. Разликата между едното и другото е направо колосална.

Чувството ми за свобода се намира в някакво значимо отношение спрямо битието на свободата. То в някакъв смисъл е корен или основа на действието, определяно от свобода. Като започна да се чувствам свободен, тогава става така, че аз във всяко едно свое действие започвам да реализирам свободата си. А иначе няма откъде да произлиза едно такова импулсиращо ме за свободата ми чувство. Аз не мога и не бива да допускам да се самозалъгвам в чувствата си.

Защото едва ли е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем непринудено! – да остане в действията си съвсем несвободен. Не може тъкмо безразделно отдаденият на свободата – а чувството е симптом точно за това! – да си остане съвсем несвободен. Не може, няма как да стане така, че тъкмо свободният да се изявява съвсем несвободно. Свободата, изглежда, не може да се скрие като кашлицата – или като дишането. Да свързвам свободата с дишането е една превъзходна интуиция, от която трябва да се възползвам най-пълно.

Няма как да не личи свободата във всяко действие на овладения от свобода. Всяко негово действие го издава именно като свободен. Свободата е импулсивност, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в действията на свободния човек. И тъкмо това е безкрайно ценното в нея: щом гърдите ни са овладени от свобода, то и животът ни рано или късно ще стане свободен. Да му мислят само ония, на които в гърдите – и в сърцето им – е кухо и празно…

Ако вътрешно свободният все пак се държи несвободно, независимо от това, че душата и същността му е овладяна от свобода, то една подобна двойнственост е възможна или като каприз, или пък като нерешителност. Защото е допуснал да се огради от свободата си, да я затвори подобно на затворник в гърдите си, защото тъкмо заради нерешителност я е направил изключително и само вътрешна. Това е една кошмарна ситуация, която искащият да бъде свободен трябва да надмогне най-решително.

Такъв човек е направил така, че губи нещо най-значимо в резултат на тази прекомерна концентрираност изключително върху вътрешното, върху собствените си дълбини. Практическото правене, реализацията навън, действието и делото дават на човека нещо безкрайно важно, нещо съдбовно необходимо. Прекомерната едностранчива концентрираност само върху усета са свобода всъщност не е друго, а да допуснеш енергията на твоята свобода да се разконцентрира, да се разпилее в тресавищата, които си си устроил сам вътре в душата си. Защото енергията на свободата е така колосална, че тя е предназначена да се излее навън, в действието, променящо света. Иначе свободата е напълно разрушителна за личността. Безсилната нещо да промени свобода за нищо позитивно не служи, тя води само до разруха и провали.

Без действието, правенето, без делото човекът е кажи-речи нищо, той се раздира от безсилие и суетност. Ако един човек не показва свободата си, ако не употребява енергията й за да постига нещо, за какво му е тогава такава една безсилна свобода? Не е ли такъв човек подобен на скъперник, който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показвам ли единствено слабост?

На такъв човек му липсва силата да покаже и докаже свободата си на дело. Едва ли има човек на този свят, на който да не му се е случвало да изпадне в такава мъчителна и коварна нерешителност. Такава една нерешителна свобода, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството, сърцето, се превръща в бомба със закъснител, която в един момент може да взриви и личността, и съществуването на човека – и така да ги съсипе изцяло. Това не бива да бъде допускано. Трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не ме сполети една такава грозна евентуалност.

Наистина, коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако продължа да пребивавам в постоянна нерешителност относно своята действена свобода?

Казах “действена” – дали пък тъкмо тази свобода не е тъкмо действителната свобода? Защото ако съм нерешителен да привеждам свободата си в действия, явно, пък макар и незабележимо за мен самия, съм се отказал от нея. В такъв случай съм станал роб на една прекалено абстрактна и затова безсилна свобода. Едва ли е истинска една такава свобода, тя по-скоро е мъка, отколкото свобода. Не бива да допускам животът ми да се превърне в трагедия.

Но наистина как да постигна една така потребна ми мигновена решителност, удостоверяваща без съмнение, че съм напълно свободен? Безспорно, трябва да подчиня съществуването си – в плана на действието – на свободата, която иначе чувствам в гърдите си. Това може да е особено трудно, ала щом е неизбежно, трябва да се нагърбя с постигането му. Едва ли ще ме затрудни до невъзможност задачата да превърна готовността си за свобода в една непосредствено разгръщаща се решителност да бъда свободен. Ще направя всичко за да я постигна – щом като съм осъзнал, че от нея зависи всичко останало.

Да превърна порива си към решителност в конкретно действие, а значи и в действителност е нещо наистина трудно, но пък за сметка на това е съвсем съдбовно. Защото действително е само онова, което се дължи на действието, органично произлиза от него. В такъв случай съм допуснал моята изключително вътрешна свобода да се окаже изцяло недействителна. Безсилната нещо реално да промени свобода е тъкмо една такава недействителна и самоизмъчваща се свобода. Но не за това ни е дадена свободата, не затова сме я пожелали и сътворили сами. Свободата служи на делото и на действието – ако него го няма, я няма и самата свобода.

А иначе свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява на себе си всичко, в това число и моите външни прояви, моите действия. Свободата ми търси непрекъснато “процеп” или прорив, от който да се излее навън, в дела и действия. Мога да разчитам на тази отдаденост на свободата на действието, то трябва и да я насърчавам постоянно. Всъщност свободата е тъкмо оная сила на душата, която неумолимо прераства в действия, в жизнени прояви, в дела. Ето защо свободата за човека е така благодатна.

Ако наистина е така, аз тогава мога да бъда спокоен за свободата си. Защото, постигайки такава една пълноценна и автентична свобода, аз съм станал наистина свободен. Тогава се оказва, че мнима свобода в пределите само на душата не съществува. Чувството, че съм свободен, не може да е измамно. “Ако искаш нещо – направи го!” – какво повече се иска от мен, та да съм адекватен на загадката на самата свобода? Това усещане за пълновластност над моя собствен живот е знамение, че е дошъл часът да се роди и за мен автентичната свобода, от която, веднъж постигната, аз няма да се откажа никога.

(Следва)

14.1.“Технология” на свободата

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.1.“Технология” на свободата

Ако не е достатъчно само да искам свобода, то тогава ми се налага да я правя. Как да направя себе си свободен – изглежда това е най-важното. Защото в степента, в която правя свободата си, аз правя и самия себе си. Аз самият съм това, което ме е направила моята свобода.

А и свободата е тази, която ми открива хоризонта на бъдещето. Ако свободата ми дава власт над бъдещето, над моето желано бъдеще, то тогава аз нямам право да се отказвам от нея. Аз искам и светът ми да е свободен: ясно е, че свободният и несвободният съществуват по коренно различен начин. Което води дотам, че те и живеят в различни светове. Разбирайки своя свят, аз си разчиствам сметките с моята свобода. Но кога съм наясно със свободата си? Дали, прояснявайки свободата си, аз се “вглеждам” съсредоточено тъкмо в себе си? А може би аз съвпадам със свободата си, която ме е направила такъв?

Но има и нещо друго: все пак дали свободата се “прави” – или тя се ражда? Какво означава да правя свободата си? Поддава ли се свободата ми на “правене”, на “техническо сглобяване”? Как да разбирам умението, раждащо моята свобода? Това са безкрайно важни и трудни въпроси. Ако свободата се ражда по някакъв естествен начин в моята душа, а след това овладява съществуването ми, то моята заслуга за това сякаш не е налице: всичко е станало все едно покрай, ако не и против волята ми. Моята свобода тогава придобива някаква доста странна самостойност по отношение на мен самия, тя става “нещо” в мен, което не зависи от мен. Но нали става дума за моята, а не за нечия чужда свобода, нали аз съм този, който търси свободата си, нали аз всекидневно полагам някакви усилия, за да съхранявам и потвърждавам свободата си – как тогава свободата ми да е независима и от мен самия?! Да оставя свободата ми да стане свободна от мен самия – такава една “освободена свобода” и свобода без корен не ми е по вкуса, а пък и в нея долавям някаква най-коварна абсурдност. Ето че остава другият вариант: аз въпреки всичко правя сам свободата си, тя е резултат и производна на моите желания, иновации, инициативи, на склонността ми към рискове, тя е израз на любовта ми към живота. Разбира се, свободата не се прави по план, изцяло разсъдливо, в нея е налице една жизнена достоверност, която именно трябва да бъде отчетена, и която се постига единствено при съблюдаване на вярност към отредената ми жизненост, а този момент именно ме настройва да мисля, че свободата ми сякаш се ражда вътре в мен, в моята субективност, в дълбините ми. Разбира се, подобно на живота, и свободата е едно необяснимо с рационални средства тайнство, затова всичко казано за нея е все “сякаш”, все на почвата на “изглежда”, “може би”, “вероятно”, “навярно” и пр.

Ако свободата ми се основава на някакво умение и дори “сръчност” в правенето й от мен самия, то е логично да се запитам: а “учи” ли се това умение, или то се придобива покрай съзнанието? Ако свободата ми е преди всичко друго съзнателна, то каква е една такава свобода? Какво печеля и какво губя от нея? “Да бъда свободен” – това само на “умствени упражнения” ли се дължи? Това са неизбежни въпроси, които в светлината на казаното всеки сам може да реши в степента, която е задоволителна за неговия дух.

Аз бих си позволил да нарека една такава свобода в сферата само на съзнателното “пресметлива” свобода. За нея мога да приема, че тя носи в себе си опасността да постоянно да пропуска нещо важно в “сметките” си. Кое може да е то ли? Ами явно в реализацията на свободата има много фактори, някои и скрити за самото съзнание, които е трудно да се моделират в него и пресметнат. Затова свободата не е проста ориентираност в обстоятелствата, във външните условия и фактори на съществуването.

Едва ли може изобщо да съществува подобна “обстоятелствена” свобода. Тя се оказва прекалено условна, което да се дължи на нейната прекалена съобразеност с условията – преди всичко външните. Тя е автоматична и зависима свобода, а имаме ли право да наричаме свобода нещо, което по същината си е отрицание на свободата. Такъв един автоматизъм на моята свобода съвсем не ми е по вкуса.

Защото по тази логика се стига до невероятни абсурди. Например аз трябва да чакам в обстоятелствата на своя живот сгодния случай, който ще ми предостави свобода, възможност да се покажа свободен. Аз, както се вижда, трябва да залагам на случая за да се почувствам свободен. Но тогава свободата ми неминуемо ще се окаже случайност, инцидент в съществуването ми. Ала ще дочакам ли някога такъв късмет, който да ме ощастливи със свобода?

Но не бива да забравям вътрешните обстоятелства, съществуващи в душата и личността ми. Ето че се оказва, че свободата в някакъв смисъл е именно усет, настроеност на цялата ми душа. Мога да приема от тази гледна точка, че свободата е субективна отдаденост, чрез която постигам истината на тоталността, наречена човешко съществуване. Задоволява ли ме едно такова разбиране?

Усетът ми дава целостта на моята субективност, ангажира ме напълно и без остатък към истината на моето съществуване. С голяма доза основание аз мога да смятам, че тъкмо това е пълноценната свобода. Свободата ми зависи само от мен, тя е моя власт върху собственото ми съществуване. Аз трябва изцяло да съм отговорен за това дали съм свободен, не някой друг – нима има нещо по-естествено и разумно от това?!

Ако имам чувството, че е точно така, то това ли е “пълната свобода”? Ако изневеря на този усет, ако си позволя да се оправдавам, прехвърляйки вината върху обстоятелствата, то какво всъщност правя? Няма ли тогава свободата ми да остане неродена?

(Следва)

13.8.Приложения по лекцията “Идеята за свобода”

ИДЕИ:

(І) Човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам, а и такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече съществува. Това е първият принцип на екзистенциализма: човек се самоопределя едва след наличието на този порив към съществуването, затова човек не е нищо друго освен това, което сам се направи. Това именно се нарича субективност и затова нека ни упрекват под това име. Но какво друго се стремим да кажем по този начин освен това, че човекът има по-голямо достойнство от камъка или от масата? Просто твърдим, че човек първо съществува, т.е. че човек е първо това, което упътва към бъдещето и което осъзнава, че проектира себе си в него. Човекът отначало е проект, който се преживява субективно, а не някакъв мъх, плесен или цветно зеле; преди този проект нищо не съществува; на небето нищо не е написано и човек ще бъде това, което е неговият битиен проект. Само че той няма да е просто онова, което е искал да бъде, защото под искане обикновено разбираме някакво съзнателно решение и то за повечето от нас се появява след онова, което човек вече е направил от себе си. Аз мога да искам да се присъединя към някаква партия, да напиша книга, да се оженя – всичко това е само проява на един по-изначален избор, по-спонтанен от това, което обикновено наричаме воля. Но ако съществуването наистина предхожда същността, тогава човек е отговорен за това, което е той. По този начин първото дело на екзистенциализма е да даде във владение на човека изцяло онова, което той е и да стовари върху него цялата отговорност за собственото му съществуване. Но когато казваме, че човекът е отговорен за самия себе си, ние не искаме да кажем, че човекът е единствено за собствената си индивидуалност, а че е отговорен за всички хора… Всъщност, сътворявайки човека, който се стремим да бъдем, всяко наше действие в същото време създава и образа на човека такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Когато избираме да бъдем това или онова, ние в същото време утвърждаваме ценността на онова, което избираме, защото никога не можем да изберем лошото; онова, което избираме, е винаги доброто и нищо не може да бъде добро за нас, без да бъде добро за всички…

Достоевски беше написал: “Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да бъде позволено”. Това е изходната точка на екзистенциализма. Наистина всичко е позволено ако Бог не съществува, и следователно човек е изоставен, защото не намира нито в себе си, нито извън себе си нещо, на което да се опре. Преди всичко той не намира оправдание. Ако съществуването наистина предхожда същността, никога не бихме да оправдаем каквото и да е, прибягвайки до някаква дадена и неизменна човешка природа; казано по друг начин, няма детерминизъм, човекът е свободен, човекът е свобода. Ако, от друга страна, Бог не съществува, ние не можем да намерим в самите себе си ценности или заповеди, които да узаконяват нашето поведение. И така, ние нямаме нито зад нас, нито пред нас притежавани ценности, оправдания, извинения. Ние сме сами, без оправдания. Това имам предвид когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а, от друга страна, все пак свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.

Човекът без подкрепа и помощ е осъден постоянно да създава човека. Човекът е бъдещето на човека.

Нашата изходна точка е субективността на индивида…

Човекът не е нищо друго освен това, което сам се направи.

Човек първо съществува, намира се в света, явява се в него, и след това се определя…
(Жан-Пол Сартр)

(ІІ) Когато се поддавам на изкушенията, аз действам съгласно с подтика на външни обекти, но когато се упреквам за тази слабост, аз слушам само моята воля; аз съм роб чрез моите пороци и свободен чрез угризенията си. Чувството че съм свободен се заличава в мен само когато се покваря и когато най-после допускам гласа на душата да се надига срещу закона на тялото…

Човече, не търси повече твореца на злото; този творец си ти самият.
(Жан-Жак Русо)

(ІІІ) Човек винаги прави само това, което той иска, и все пак прави това по необходимост. А обяснява се това, че той вече е това, което той иска: тъй като от това, което той е, необходимо произтича всичко, което той някога прави. Ако разглеждаме неговата дейност обективно, следователно, от външна страна, то ще разберем аподиктически, че тя, като действие на всяко естествено същество, трябва да бъде подчинена на закона на причинността в цялата му строгост; напротив, субективно всеки чувства, че той винаги прави само това, което той иска. Но това само доказва, че неговата дейност е чиста проява на неговото собствено същество. Затова същото би почувствало всяко, даже и най-низше, същество на природата, ако то би могло да чувства…

… Който не обича самотата, не обича и свободата: човек е свободен единствено когато е сам…

Всичко съществуващо трябва да притежава съществената за него своеобразна природа, по силата на която то е това, което е, която то винаги изразява, проявите на която се предизвикват по необходимост от причините, като при това самата тази природа съвсем не е дело на тези причини и не може да бъде модифицирана от тях. Но всичко това е справедливо относно човека и неговата воля в същата степен, както и относно всички останали същества в природата. И той притежава есенция (същност) за екзистенцията (съществуването), т.е. съществени основни свойства, които именно образуват неговия характер и за своето откриване имат нужда само от външен повод. Да се очаква, че човек при един и същ повод веднъж ще постъпи така, а друг път съвсем иначе, би било равносилно на очакването, че едно и също дърво ще роди това лято вишни, а следващото – круши. Свободата на волята при най-близко разглеждане е екзистенция без есенция: това значи, че нещо е и при това все пак е нищо, а това отново значи, че то не е, т.е. получава се противоречие…

Въпросът за свободата на волята действително е пробният камък, с помощта на който дълбоко мислещите умове може да се различат от повърхностните, или пограничен стълб, където едните и другите се разотиват в различни страни: първите защитават необходимостта на дадена постъпка при даден характер и мотив, последните, заедно с мнозинството, се придържат към свободата на волята.
(Артур Шопенхауер)

(ІV) Автономия e следователно основанието за достойнството на човешката и на всяка друга разумна природа…

И така, аз казвам: всяко същество, което не може да постъпва другояче освен под идеята за свободата, е тъкмо затова действително свободно в практическо отношение, т.е. всички закони, които са неразривно свързани със свободата, важат за него също така, като че ли волята му би била обявена свободна също сама по себе си. Аз твърдя, че трябва необходимо да придадем на всяко разумно същество, което има воля, също и идеята за свободата, единствено според която то да постъпва. Защото в такова същество ние си мислим разум, който е практически, т.е. има каузалност с оглед на обектите си. А е невъзможно да си мислим разум, който по отношение на съжденията си да приема със собственото си съзнание ръководство от другаде, защото тогава субектът би приписвал определянето на способността си за съждение не на разума си, а на някой подтик. Той трябва да вижда в самия себе си създател на своите принципи независимо от чужди влияния, следователно трябва като практически разум или като воля на едно разумно същество да бъде смятан от самия себе си за свободен; т.е. волята на това същество може да бъде собствена воля само под идеята за свободата и трябва следователно от практическо гледище да се придаде на всички разумни същества…

Разумното същество се причислява като интелигенция към интелигибления свят и само като действаща причина, която принадлежи към този свят, нарича каузалността си воля. От друга страна то съзнава себе си все пак и като част от сетивния свят, в който постъпките му се срещат само като явления на онази каузалност, тяхната възможност обаче не може да се разбере въз основа на тази каузалност, която не познаваме, а вместо нея онези постъпки като принадлежащи към сетивния свят трябва да се разберат като определени от други явления, а именно от желания и склонности. Всички мои постъпки значи като на член само от интелигибления свят биха били напълно съобразни с принципа на автономията на чистата воля; като на част само от сетивния свят те би трябвало да бъдат взети изцяло като съобразени с природния закон на желанията и склонностите. (Първите биха почивали върху върховния принцип на нравствеността, вторите на щастието.) Тъй като обаче интелигибленият свят съдържа основанието на сетивния свят, следователно и на законите му, значи с оглед на волята ми (която изцяло принадлежи на интелигибления свят) е непосредствено законодателствуващ и значи трябва също и да се мисли като такъв, то аз като интелигенция, при все че, от друга страна, съм същество, принадлежащо към сетивния свят, все пак ще позная себе си като подчинен на закона на интелигибления свят, т.е. на разума, в който идеята за свободата съдържа този закон, и значи като подчинен на автономията на волята, следователно ще трябва да смятам законите на интелигибления свят като императив за мен и постъпките, съобразни с този принцип, като длъжности.

И така категорични императиви са възможни чрез това, че идеята за свободата ме прави член на един интелигибелен свят; поради това, ако бях само такъв, всичките ми постъпки по всяко време биха били съобразни с автономията на волята, тъй като обаче същевременно се възприемам нагледно като член на сетивния свят, те са длъжни да бъдат съобразни с нея…

Практическата употреба на обикновения човешки разум потвърждава правилността на тази дедукция. Няма човек, дори най-лошият злосторник, стига само да е свикнал в други случаи да си служи с разум, който, когато му посочат примери за честност в намеренията, на постоянство в следването на добри максими, на съчувствие и на всеобщо доброжелателство (и при това свързани с голямо пожертване на изгоди и удобство), да не поиска и той също да може да бъде такъв. Той обаче не може да осъществи това в себе си само поради склонностите и подтиците си, при което все пак му се иска едновременно да бъде свободен от такива досадни на самия него склонности.

С това той доказва значи, че се пренася мисловно с една воля, която е свободна от подтици на сетивността, в един съвсем друг ред на нещата от този на своите желания в полето на сетивността, тъй като от онова, което му се иска, той може да очаква не задоволяване на желанията, следователно не едно задоволително състояние за някое от действителните си или други мислими склонности (защото с това би загубила превъзходството си дори идеята, която го кара да му се иска), а само една по-голяма вътрешна стойност на личността си. Но той вярва, че е тази по-добра личност, когато застава на становището на член на интелигибления свят, към което неволно го принуждава идеята за свободата, т.е. за независимостта от определящи причини на сетивния свят, и където той има съзнанието за една добра воля, която съставя според собственото му признание закона за неговата зла воля като член на сетивния свят; закон, чиято важност той признава, като го престъпва. Моралното: длъжен си, е значи едно собствено необходимо искане на човека като член на един интелигиблен свят, и то се мисли от него като дълг само дотолкова, доколкото той разглежда себе си едновременно като член на сетивния свят.
(Имануел Кант)

КАЗУСИ:

(І) Аристотел пише така: Този, който по природа принадлежи не на самия себе си, а на друг, и при това е все пак човек, той, по своята природа, е роб.

● Това негово “принадлежи не на самия себе си” дали не трябва да се разбира по-широко, а не просто като “собственост на някой друг” (както обикновено го разбират)?
● Оттук не следва ли, че роб в истинския смисъл е човекът, който не принадлежи на себе си, а на “нещо друго”?
● Не се ли оказва, че роби в този смисъл може да има и в наше време, нищо че “робството отдавна е забранено”?
● Може ли някой да бъде “роб по душа”, един вид с “робска душа”, с душа, която е нещастна ако не е подчинена на друг, душа, която не разбира свободата и затова не я иска? Може ли тогава на такъв да се “забрани” да бъде… какъвто е? Дали такъв друго не може да бъде?
● А забелязали ли сте около вас да съществуват хора с “душа на слуга”? Има ли хора, на които е приятно да слугуват на някой друг, които иначе не си представят своето съществуване?
● Да бъдеш “слуга по душа” (или “роб по душа”) – това “природно обусловено” ли е, или е… “заслуга” на самия човек, който сам е постигнал такава участ? Могъл ли е да го иска или то е станало “независимо от него”?
● Може ли човек да бъде “роб на своето тяло”? Или пък “роб на самия себе си”? Това не е ли по-лошо робство от онова, което е имало по времето на Аристотел (когато хората по рождение са били или свободни, или роби)?

(ІІ) “Свободният човек, поставен между две блюда, еднакво отдалечени и еднакво привлекателни, по-скоро би умрял от глад, отколкото да забие зъби в едното от тях” (Данте) Това е първоначалния вариант на т.н. “парадокс на Буридановото магаре”, формулиран по-късно от Буридан за… магаретата (“Едно магаре, поставено между две еднакво отдалечени и еднакво привлекателни купи сено, неизбежно ще умре от глад.”). Шопенхауер привежда този “парадокс” във версията на Данте, присмивайки се на Буридан за неговите магарета (последният обичал да дава примери най-вече с магаретата!). Шопенхауер тълкува “парадокса за Буридановото магаре” като потвърждение на истинността на неговото разбиране, свеждащо се до това, че “свободна воля няма”, че “всичко става по необходимост”, че постъпките на човека необходимо произтичат от неговия неизменен характер и само се провокират от обстоятелствата (сиреч при дадените обстоятелства човек винаги би постъпвал все по един и същ начин, в строга зависимост от характера си!).

● Ако разгледате версията с човека, то какво е вашето тълкуване? Кое е истинското тълкуване: примерът е в потвърждение на това, че свободна воля няма, или, напротив, че има? Кой е автентичният смисъл?
● Ще “умре ли от глад” свободният човек, или ще умре неизбежно човекът, “подчинен на необходимостта” (на своя характер и пр.)?
● А ще умре ли… гладният човек, поставен в такава ситуация? Какъв фактор в случая е гладът?
● Има ли значение дали в примера се говори за човек – или за магаре? Дали пък, противно на схващането на Шопенхауер, неговото разбиране важи тъкмо за магарета, но съвсем е неприложимо за свободния човек?
● Ако свободният човек все пак избере възможността да умре между двете апетитни блюда, то това няма ли да е потвърждение на свободата му (както и ако избере другата възможност: да си похапне!)? Може ли обстоятелството, че блюдата са “еднакво отдалечени и еднакво привлекателни” да доведе до парализа на волята му?
● Ако все пак човек избере възможността да умре в разглеждания случай, то той “по необходимост” или пък “от свобода” е умрял?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Няма свобода, има съдба, налагаща се с непреодолима, “желязна” необходимост. Всичко е в ръцете на съдбата, от нас зависи малко или почти нищо. Свободата е само дума, нищо повече.

(ІІ) “Който не обича риска, се страхува от свободата” (Симон дьо Бувоар) Свободата е човешко постижение, а не “даденост”, от която “не можем да избягаме”. Съдбата е оправдание на страхливците, които нямат силата да поемат отговорността за живота си. Свободата е сила, която притежават само … “силните телом и духом”. А на слабаците е изгодно да има съдба.

(ІІІ) Човек е “отчасти” свободен, “отчасти” несвободен. Характерът ни отчасти може да се променя, но обстоятелствата ни заставят да постъпваме по един или друг начин – и тук нищо не е в наша власт. “Средата” и “обстоятелствата” са фактор, внасящ съдбовност в живота ни, а “възпитанието” и “личността” (субективността) “открехват” възможността да сме свободни, но свободата ни винаги е частична.

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

И така, “проект” и “план” съвсем не са едно и също нещо. Трябва да направя нещо та проектът на моя живот да надрастне обикновения план. Кое ли е онова, което прави проекта нещо повече от плановете на моя разсъдък и ум. Планът наистина е проста разсъдлива схема на едно ощетено и затова нежизнеспособно бъдеще. От какво точно съм ощетил бъдещето си, ако го виждам и гледам на него изключително умно и разсъдливо?

Лишил съм го от жизнена достоверност най-вече. Не разсъдъкът, а чувството и интуицията трябва да ме водят по пътищата на свободата. Тъкмо те са в състояние да ме изведат до заветното бъдеще, до мен самия. Те могат и да постигнат онази пълнота на съществуването, която ми е потребна. Тяхното предимство се свежда до тяхната жизнеутвърждаваща цялостност, непостижима за плановете на разсъдъка.

Разбира се, трябва по някакъв начин да комбинирам в своите проекти както съветите на ума, така и зова на сърцето. Трябва да си дам сметка и да отговоря поне на тези въпроси: какво става с живота на ония, които слушат било само своя разсъдък, било само своите чувства? Какво те губят и печелят в единия и в другия случай?

Оттук следва, че моят жизнен проект трябва да е постигнат спонтанно-разсъдливо, т.е. в еднаква степен да е продукт както на съветите на ума, така и на повелите на сърцето. Дали е възможно изобщо това ще решавам във всеки конкретен случай – по принцип тук рецепти не могат да се дават. Във всеки случай трябва да могат – щом сме човешки същества! – да се съвместят поуките на ума с изискванията на сърцето. Те ми дават винаги несъвместими изисквания, но аз трябва да ги помирявам и синхронизирам. Нямам друг изход ако искам да съм цялостен и пълноценен човек.

На коя страна следва да “наклонявам везните” си зависи от моите моментни настроения. От това ще зависи бъдещето ми и затова трябва да бъда изключително гъвкав. Именно тук се намира извора на нерешителността, която така често ме обзема. Този е източника на моите безпокойства, от които спасение няма – поне докато си жив.

Избирайки себе си, аз с това избирам и съществуването, което ще ме доведе до мен самия. Или пък нещата стоят наопаки и съвсем другояче: избирайки дадено съществуване, аз с това съм избрал и себе си? Оттук пък следва, че това, което ще бъда (желаната същност) зависи и се определя тъкмо от съществуването, което съм избрал. Моята индивидуална човешка същност е мое лично и отговорно творение – което постигам съобразно съществуването, което съм избрал. Избирайки своето съществуване, аз с това вече съм избрал и себе си – поне като проект, като една само желана, възможна и “проективна” (нестанала) същност. Оттук следва, че в ситуацията на избор съм “нищо”, което само иска да бъде “това и това”. Или пък, възможно е, винаги съм нереализирала се същност, винаги, всекидневно съм на път към себе си, всеки миг, по тази причина, съм така неудовлетворен от себе си.

Това наистина е крайно абсурдно: моето “съм” да е нищо, от което може да стане всичко, но ще стане “само това” – и нищо друго! А тогава моят избор от какво се определя? Той, вероятно, се определя от моята изнесеност в бъдещето, макар че сега съм само едно “най-претенциозно нищо”.

Това обаче предопределя един случаен, от нищо необусловен, “хвърчащ във въздуха” избор. Без да осъзная как е станало се оказвам във властта на обикновения каприз. Аз мога да бъда всичко, но ще стана само това, което ще стана – подобна непреодолима ситуация е най-голям и жесток абсурд. Абсурдът пропива и просмуква живота ни – и ние не можем да се отървем от него по същия начин, по който не можем да избягаме от сянката си.

Такава една свобода всъщност е отказ от свободата. Това усещане за непреодолимост на случващото се е предоставяне на себе си и на своя живот във властта на безжалостната съдба. Какво следва от тази възможност? Не излиза ли, че аз и в ситуацията на избор въпреки всичко съм “нещо” (макар и особено, необикновено “нещо”!), съобразно което ще избера “само това” – и нищо друго?

Това питане поставя непрекъснато под въпрос моята свобода. А всъщност свободата ми е винаги “подвъпросна”. Тя може би се свежда до самата тази прословута “подвъпросност”. Свободата, няма как, винаги е проблем пред живеещия – и особено пред искащия да живее автентично и пълноценно. А как живеят онези, които не съзнават тази подвъпросност, тази проблематичност на свободата за човека? Но едва ли е свобода една такава безвъпросна свобода…

Впрочем, как вървя към бъдещето си? – мога ли да се запитам и така? Може би именно свободата е тази, която ме изнася напред в моето бъдеще, позволява ми да забягна в него? Ако нямах свобода, то това би означавало да си остана все същия, т.е. човек без бъдеще. Но ако пък моето минало определя изцяло бъдещето ми, то тогава какво е станало с моята свобода?

В някакъв смисъл това означава, че свободата е независимост на човека от собственото му минало. Но възможно ли е съвсем да не се влияя от миналото си? Та нали това минало съвпада с мен, нали това минало съм аз самият? Такава една възможност – да не различавам себе си от своето минало – не е ли всъщност гибелна и страшна?

Свободният разполага така с настоящето си, че го употребява само в оптиката на предстоящото. Ако живея така, че настоящето ми се изживява “само по себе си”, т.е. независимо от бъдещето, то тогава няма как бъдещето, моето желано “да бъде”, да дойде при мен. Но ако пък подчиня бъдещето си на своето настояще, то какво ще излезе от това? Тогава трябва да внимавам за това моето желано бъдеще по някакъв начин да произтича от моето настояще. Или, наопаки, настоящето ми следва да зависи от моя копнеж по желаното бъдеще? Дали само тогава ще бъда онова, което аз самият съкровено искам? Дали само тогава ще получа бъдещето, което заслужавам, което сам съм заслужил? Мога ли да смятам, че някое друго бъдеще е може да е мое?

Главното е да съм загрижен да заслужа бъдещето си. Не трябва да се стремя именно към него. Много неща не зависят само от нас. В такъв случай е без особено значение дали настоящето е дошло от бъдещето ми, или пък моето бъдеще е произлязло от това, което правя сега. Ала в кой от двата случая аз постигам власт над бъдещето си?

Този момент е най-важният в търсенето на автентичната свобода. Може би точно до това се свежда свободата: тя е “нещото”, което ми дава власт над бъдещето. Свободният живее не според онова, което е, а само според онова, което ще бъде. В някакъв смисъл автентично свободният жертва настоящето си заради своето бъдеще. Бъдещето за свободният е неговият основен и доминиращ жизнен модус. Безразличните към бъдещето си не могат да бъдат свободни. Свободният се познава по загрижеността си спрямо своето бъдеще.

Точно в това е цената, която плащам за свободата си. Дали не е прекалена тази цена аз не зная. Но губя ли нещо при това? Нима ориентираното към бъдещето настояще е загубено? А не е ли, обратно, тъкмо спечелено? Ако изживявам настоящето си без да го проецирам спрямо бъдещето, ако го откъсна от бъдещето си и го “употребя” само за себе си и за “този единствен миг”, то такова живеене освен че е безперспективно, е и безотговорно.

В крайна сметка бъдещето ли произлиза от миналото, или миналото следва от свободно избраното от мен бъдеще? Оказва се, че загадката на свободата е дълбоко свързана с моите реакции спрямо времето. И тайнството на живота за човека се свързва с неговите необходими отношения към времето и свободата.

На основата на казаното съм длъжен да направя извода, че човекът е времево същество. И също, че човешкото битие е битие на свободата (Сартр). Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”. И по тази причина без да разбирам времето и без да се ползвам от него аз не мога да съм свободен човек. На тези и други мои въпроси е посветена моята книга ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО с подзаглавие “Изкуството на свободата”. Развил съм и съм осмислил възможно най-прецизно тия въпроси в упоменатата книга, което ме освобождава от потребността наново и още по-изчерпателно да ги разглеждам и тук.

Но още по-важно е да разбера как правя свободата си. Наистина съществува едно безценно за човека изкуство на свободата, в което трябва да съм достатъчно вещ и умел – щом като искам да бъда не какъв да е, а пълноценно живеещ човек. За това как мога да стана посветен в изкуството на свободата говори именно книгата ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО. Да си преследвач на времето означава да си вещ в изкуството да се живее. Човек трябва да живее не как да е, а съвсем човешки – и автентично. Ето защо ако не овладея това изкуство до съвършенство аз съм загубен. А пък ако не намеря някой ден и на някой ъгъл свободата си то тогава за какво ли съм изобщо живял?

(Следва)

13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването

А може би самият живот е свобода? Само за човека ли важи това или е закон “за всичко живо”? Как да разбера живота си без разбиране на свободата? Изглежда трябва да приема, че разбирайки свободата си, аз се прониквам от разбиране и на живота. Но как да си представя “несвободно живеещото”?

Изглежда “несвободно живеещото” съществува напълно зависимо, изцяло под контрол, под властта на нещо друго. То не прави това, което само иска, а е принудено да прави това, което се иска от него от някой друг. Също така, вероятно, несвободно живеещото просто не знае какво иска – и затова е във властта на слепите си желания, на своите инстинкти. Да искаш свободно – това значи, че искаш някак си независимо от желанията си. Да се дистанцирам от желанията си и една в една такава независимост да постигна свобода – този ли е пътят към свободата?

Но свободата е желание за свобода, порив на искащия да бъде свободен. Защо обаче това желание да е така привилегировано в сравнение с останалите? Нима в свободата си аз постигам независимост тъкмо… от себе си? Но нали моите желания съвпадат с мен самия?! Ако се откажа от желанията си, то какво тогава ще остане от мен самия?

Свободата ми открива възможността да надмогна своята природа. Онова, което живее според при-рода-та си, не е свободно. Например, не познават свободата животните, те не са свободни. Те са под неумолимата власт на инстинктите си. Следователно ако живея като животно, сиреч съвсем несъзнавано и импулсивно, то тогава съвсем не съм свободен.

А как, впрочем, живеят животните? Природосъобразното в техния “начин на живот” не е обаче за завиждане. Ако искам да бъда човек, то аз трябва ли да победя животното у себе си. Мога и трябва да направя това, нищо че съм преди всичко друго живо същество, т.е. “животно”.

Тази моя животинска природа обаче е по-силна от всичко друго. Човекът си остава в края на краищата едно животно – в някакъв смисъл обаче. Това ме унижава – защото съм човек, който не бива да губи своето човешко достойнство. Ако приема, че въпреки всичко си оставам животно, то тогава от свободата ми не остава почти нищо.

Вярно е, наистина, че без свобода по-лесно се живее, но какво от това? Получава се така, че избралият свободата е избрал именно по-трудното. Направил го е обаче неслучайно, има смисъл заради свободата да понесеш известни неудобства и жертви. Трудната човешка участ е хилядократно по за предпочитане пред непосредствения, пред лекия живот. Това обаче едва ли всички го разбират. Някои няма да го разберат никога.

Много от хората “умно”, “рационално” и “разсъдливо” все пак избират по-лекото и по-приятното. Значи ли това, че са се отказали от свободата? Защо го правят, защо жертват свободата си? Нима ги е страх от свободата? Или изобщо не са склонни да я изберат, и то с всичките й трудности и неудобства?

Може би тези хора даже не подозират, че свободата е тяхна възможност. Но тогава може да се приеме, че всички сме свободни – понеже сме… хора. Често си мислят, че свободата на човека му се дава по рождение, тоест “в комплект” с живота. Де да беше така. Впрочем, слава Богу, че не е така.

Истината обаче е, че човек трябва сам да постигне свободата си. Той трябва да я сътвори, да я извика към битието от нищото. Човекът като човек трябва сам себе си да направи свободен – тази е човешката орис и участ. Възможно е това, мнозина са го постигнали, защо пък и аз да не го постигна? Убеден съм, че тази задача е по силите на смъртния човек – какъвто неизбежно съм. Не е вярно, че вървейки към свободата си, по пътя на свободата всъщност вървя против волята на Бога. Защото Бог все пак ни е дал шанса да изберем свободата. Оставил ни е ние сами да си го отвоюваме. И така е показал най-голяма милост към нас, човеците…

Но може ли свободата да бъде обичана? В свободата аз избирам себе си – това е особено важно: аз най-напред избирам себе си. Ако първо “избера себе си”, то следва, че след това ще ми се наложи и да направя себе си – именно като свободно същество, като човек, овладян от тайнството на свободата. Да стана какъвто съм се избрал и да постигна себе си – това е задачата на живота ми.

В такъв случай трябва да съм задължен на свободата изключително много. Тя всъщност ме прави човек. Човешкото, човечността си дължа на нея. И аз трябва за това да съм й пределно благодарен – защото за мен тъкмо от нея зависи всичко останало.

Аз сам себе си да поставя в пълна зависимост от свободата – това е главното в моето предназначение. Да стана нещо като… “роб на свободата” си! Или да бъда фанатик на свободата! Това е единствената зависимост, която трябва да допусна. Защото без нея и свободата ще ми убегне. Но това всъщност означава, че в свободата аз поставям себе си в пълна зависимост единствено от себе си. На това именно се дължи сладостта на свободата, нейната примамливост за човека. То е достатъчно за да я обичам най-всеотдайно.

Ако се откажа от своята свобода, от какво всъщност съм се отказал? Излиза, че отказът от свобода е отричане от себе си. Значи тъкмо благодарение на свободата аз намирам себе си. Това съвсем не е малко, заради него аз поемам всички трудности, които ще се изправят пред мен по пътищата на свободата.

Излиза, че лекото и лесното за човека са гибелни, водят до неминуем провал. Очевидно е обаче, че в живота си аз трябва да избягвам провала – и да се стремя към успех.

Но едва ли е възможен за човека успехът без свобода. Без свобода всичко, дори и постигнатото с мои усилия, се обезсмисля най-решително. Как тогава да се откажа от свободата си? Свободата за мен в такъв случай си остава най-желаното. Тя е това, без което не може. Животът ми се обезсмисля тотално без свободата – ето защото мнозина са били готови да дадат живота си за нея. Техният пример вдъхновява завинаги влюбените в свободата като същност на живота за гордия човек.

А какъв искам да бъда? Началото на свободата е тук, когато човек се запита: а какъв искам да бъда? От отговора на този въпрос зависи и останалото. За да бъда “нещо” или “някой”, аз най-напред трябва да съм наясно какво искам – не може да е другояче. Ако си отговоря на този въпрос, то това значи, че аз вече имам проект за себе си, който съм длъжен да реализирам в своето бъдеще. Това е предпоставката и за останалото.

От моето да бъда – ще бъда! – зависи бъде-ще-то ми. Само така мога да прозра, да погледна в бъдещето си. Мога и да поставя бъдещето си под личен контрол, в зависимост само от мен. Изборът на моето бъдеще е всъщност избор на самия себе си. Тук е и смисъла на свободата, това е и решението на нейната загадка.

Аз ще бъда онова, което силно искам, моето бъдеще е онова, което сам си направя – дали не е тъкмо така? Въпросът за бъдещето – това ли е главното във въпроса за свободата? На мен не ми е все едно какво ще бъде моето бъдеще – не е ли тук извора на моята свобода? Бъдещето ми може да бъде “всякакво”, но какво точно ще бъде зависи само от мен – дали това мое убеждение не ме тласка към свободата?

Аз винаги имам много възможности за своето бъдеще, но от тях трябва да избера само една – точно оттук идат коварствата на свободата. Как да се откажа от всичко друго и сам да се огранича само до това бъдеще – това е най-трудният избор. Откъде обаче да взема решителност да подчиня живота си точно на това бъдеще? Как да го направя свое?

Всичко може би е по-просто: мое бъдеще ще бъде онова, което най-силно искам – и при това зная защо го искам. Но не следва оттук, че аз трябва да живея “по план”. Едва ли може да се “планира” тъкмо бъдещето – и живота. Ако го допусна, то би означавало, че ще убия именно живото у мен, ще погубя не друго, а своята жизненост.

(Следва)

13.5.Самосъзнанието за свобода

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.5.Самосъзнанието за свобода

От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие, което само себе си създава, или – което е същото – свободният човек е самобитност, самостоятелност, „самост“, личност и раз-личност, сама себе си постигаща. Т.е. човекът сам себе си – като човек, не като живо същество! – непрекъснато прави и създава.

За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си, бъдещето си на свободен и самодеен човек. Първоначалният избор на свободата всъщност е оставяне на живата спонтанност-автономност на волята. А след това човек на тази почва остава верен на своя избор – поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред потребността от промяна, от нов кардинален избор на самия себе си.

Ние можем безкрайно или поне много пъти да избираме себе си, макар че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме; но свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за обреченост и безсилие – за да не се окажем в примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице „този човек“, индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните моментни или частични избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем, а другояче казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние го извикаме тук при нас от небитието, само ако му придадем битие и по този начин придърпаме желаното бъдеще при себе си – или пък сами отидем при него (от друга страна погледнато).

Във всяка постъпка или действие човек – дори и да не го иска или съзнава! – показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към решението си да бъде „той самият“, а не някой друг. (Макар че във всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода. Човек е свободен само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и затова остава верен на себе си, а значи и потвърждава първичния избор на себе си, избора, благодарение на който е това, което е – и иска да бъде. Ако липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н., т.е. с това само демонстрираш несвободата си.

Говорейки за избор, искане, дори съзнание за свобода, аз нямам предвид, че свободата е мислене и разсъдливо съпоставяне на възможности, чрез които ние изявяваме някаква своеобразна проницателна пресметливост. На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се изчислят, тук дори и перфектното знание на висшата математика на никой не може да помогне. Подобни сложни реалности от типа на реалността, свързвана със свободата, не се поддават нито на изчисления, нито пък на вериги от логически изводи, нито на обмислящо всичко докрай извеждане, нито на пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде изобретен „алгоритъм на свободата“ и е безсмислено да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да надхитрят свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат „плюсове“ и „минуси“, но скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и душевна сила (разсъдък, ум, интелект), напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на душата и човека (чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор “да бъда или да не бъда” свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност – и само тогава наистина е свободен.

Вътрешната, постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване (и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и желаност от всички душевни сили на човека – без съпротивата на нито една от тях. Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен избор, да му дава импулси за живот, здравина и твърдост. Това съвсем не означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата, нерешителността и пр. Напротив, познава ги, и то много добре, нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е коренно различно!). Но свободният човек умее да се справя с тях в позитивна насока, не да ги побеждава, а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили. Той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го заразяват със слабост.

И така, свободата е човешка способност за концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване. Тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата. По рождение сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни в потенция: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея; ние сами избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея – или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме всичките си възможности.

Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на съдбата, „всеки сам е ковач на съдбата си“ (Клавдий) – опирайки се на своята свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу „зла съдба“ не се приемат: защото те не са друго, а самоокайване, не знаещо какво прави, самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина. А значи в крайна сметка е опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина – явяващи се отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата.

Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности: живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали, достижения, дела, смисъл на ставащото с мен самия и пр. – ако погледнем от гледната точка на индивида. А също и власт, история, политика, законност, човешки права, институции, държава, групова и народностна психология, стадност, прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности и оценка, история, пазарен строй, трагичност, оптимизъм и пр. – ако се вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на „всички ние“, на „другите“, на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо се на човешка активност, е белязано със знака на свободата. То, следователно, носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество.

Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова – исторични, затова те представляват история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата. Размишлявайки върху подобни човешки тоталности, ние проясняваме истината на свободата. Т.е. изпълваме се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята (лична или всеобща), то представата за нея става плътна само чрез задълбочаването в историята като шествие на свободата и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме информирани – това е почти нищо, при това е невъзможно просто да се знае, потребно ни е нещо много повече от това!

Смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек. Затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я подари на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е пропит живота му – живот, единствено заслужаващ името човешки.

Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк смисъл – като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне, самостойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно като наше собствено постижение.

Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във вътрешността на индивида, спотаено в неговото сърце и душа. Свободата трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да стане именно душа на съществуването във всичките му измерения. Ако свободата си остане само вътрешна, ако тя няма силата да потвърди себе си навън, в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна, недействителна, измамна, ограничена, дори суетна.

Свободата обаче не заслужава такава неблаговидна участ, тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е, че по начало свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това. А трябва да разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се докосне. Свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни.

Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода, човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее целия свят. Макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори постига точно това: светът, в който живея, е моят свят! Но индивидът е господар само в онзи отрязък от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой – тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред със самата свобода. А собственост и свобода се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие.

Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими богатства – първото от които е превъзходството, което му дава самата свобода. Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди, него именно молци не го ядат, то е извора, от който изтичат всички други богатства. На него най-вече трябва да сме собственици в най-възвишения смисъл на тази дума. Някои обаче се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се гнусят от думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво всъщност тези „чисти души“ се гнусят?!

Да, истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди. Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия да превърне предимствата си – основаващи се на неговата раз-личност! – в нещо налично, от възможно да го направи действително, зримо, реално, като власт и господство в своя свят.

(Следва)

13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове

Известно е, че преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите на Христос („Аз съм пътят, и истината, и животът…“), си позволил с насмешка да запита: „А що е истина?“. С тези думи римският консул, преситен от живота, всъщност искал да каже, че няма истина, че лично той не вярва в никаква истина. Често и днес може да съзре подобно отношение не само към истината, но и към свободата: че тази последната е просто куха дума, зад която нищо не стои, в която не си струва да се вярва, понеже трябвало да бъдем здравомислещи, реалисти и пр. Тези, които мислят така, всъщност правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали никаква истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без които човекът едва ли може да живее смислено и пълноценно.

Автентичното съществуване на човека – щом можем да се изразяваме така, то значи в случая се опираме на неговата истина! – не е друго, а битие на свободата. Това означава, че извън свободата ние съществуваме неавтентично, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я признават. Отношението към свободата затова е определител за това как съществува този или онзи човек: според това как разбираш свободата ти по съответния начин и живееш, а живееш както разбираш свободата си – другояче не е възможно да бъде. Оттук всеки лесно може да си представи какво представляват и колко струват „истините“ на подобни неавтентично съществуващи хора: тяхната собствена неавтентичност (неистинност) е основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да говорим за нея. И в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени, те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд.

Но щом като истина на свободата (като глобална, основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и всяка друга истина. Значи по този начин тези хора фактически признават и несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на „истината“, че истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: „Няма истина!“ (подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в собствения си капан. Защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че казаното от него е истина?! Един вид по-добре би било да каже: „Няма никаква друга истина освен истината, че истина на съществува!“, но малцина са способни на смелостта да кажат такъв абсурд. От това най-леко разсъждение, което току-що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички истини на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата. И то именно с всички ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем, съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки „Аз съм истината, и пътя, и живота“, е провокирал забележката на Пилат, разочарованият от свободата римски чиновник, който по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от истината. Точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата истина, може да се нарече универсум на свободата. Но ето че установихме, че истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината, също както и без истина не може да се живее свободно.

Следователно доколкото сме близки и открити към посилната за човека автентичност на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в цялото си тайнство, а ние без особени доказателства разбираме както едното, така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се разбира непосредствено и в някакъв смисъл със сърцето, че разбиращите я не се нуждаят от обяснения, доказателства и убеждаване, че за тях безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на свободата – може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на съществуващото, наречено човек. Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи: думите като посредник са негодни за изразяване на естеството й, на думите свободата се изплъзва, чрез тях тя е неуловима, те в някакъв смисъл се разминават с естеството й – естество съвпада с истина! – и затова не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се обясни по-понятно що е свобода, с това всъщност признава, че съвсем не я разбира. Който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства всичко със сърцето, с цялата си душа и дух.

По същия начин не е възможно да се разкаже понятно и за живота, не само за свободата. Понятността изисква животът и свободата да станат в най-съкровеното си естество общодостъпни чрез някаква чудновата всеобяснимост, общопонятност, достижимост само чрез думите, теориите, разсъдъка. Свободата обаче по същината си е субективна и само на тази основа дори свръхсубективна, докато теорията и науката се задоволяват с една плоска обективност, в която субективното е елиминирано без остатък, изведено е „извън скобите“. Ако можеше да се изобрети наука за свободата (подобно на „наука за живота“, „наука за щастието“, „наука за доброто“, красотата и пр.), подходяща за учене и механично усвояване, то това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило всички свободни! Включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е самоунищожаване на идеята за свобода. Защо това е така всеки може да разбире: подръчно-техническото използване на свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност, която позволява мултиплицирането й. Другояче казано, науката за свободата неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от нас съществуваща действителност.

Докато свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия начин. От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става “нещо” и действителност само чрез лежащото в основата й действие – конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност. Докато пък допускането на една извън действието съществуваща действителност, касаеща човека, е абсурд. Ако можеше да бъде така, то Бог просто би „вградил“ свободата в човека като независещ от него механизъм – подобно на пружината на часовника! – което би лишило човека от лична заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр. Ако хората бяха по природа и по инстинкт свободни, то свобода ли е това?! Или всъщност е по-скоро нейн край и гибел?

Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава и убива – както като възможност на сега ставащото, така и като постоянна действителност, като гола обреченост на „механизма-човек“ да бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако си бяхме свободни по начало или по същност (подобно на това както предметът е просто и само „предметен“, а животното – изцяло „вживотнено“!), то тази „свобода“, от която не можеш да избягаш и която ни преследва и владее без остатък (подобно на хомота, стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се стремили. Напротив, тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята свобода, превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да отхвърлим. И по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим.

За да завърша проблема за това какво свободата не е или не може да бъде, ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума, рамка, схема и пр.), което науката и теорията предполагат, и без което не могат, което е тяхната „хранителна среда“. Напротив, тя е раждащото се в конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост – която обаче не е механична и принудена, а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е даденост, а възможност, която може и да стане невъзможност. А това дали ще се случи тук и там зависи само от искащия да бъде свободен Аз, при това искащ го не как да е, а истински, автентично, съкровено.

Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната тайна. Със свободата се живее – и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не могат да помогнат на объркания, на ненамерилия нишката към нея. Който веднъж намери тази нишка, той вече няма да изпусне или загуби. Гаранция за това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от което не можем да бъдем изтръгнати дори насила.

Оказва се – съобразно с вече казаното – че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид, помага му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или заложено, а като откритост, към която сами сме се открили, като предразположеност, към която непрекъснато сами себе си предразполагаме. При това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в магията на съществуването – в очарованието, което животът ни дава и от което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили). Свободата значи е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост. Тя в някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота. Свободата и пълната отдаденост на наслаждението от нея са израз на непрекъсната включеност в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух.

Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на духа и Бога, истинската родина на живия човек. Тя е причастяване към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от който сме неотделима и важна част, не е противен или противоречащ на свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено при човека и от човека може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност. Светът е проекция или измерение на духа, чиито творчески потенциал не знае умора или изчерпване. И ако в някакъв смисъл и някога ни се струва, че светът е инертен, неподатлив за свободата, дори враждебен на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали своята инертност върху него.

Затова светът на свободния и светът на несвободния са различни, между тях има пропаст. Свободният и несвободният живеят в различни светове, светове, между които няма нищо общо. Накрая, фактът на свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я правим и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа – битието на Божественото у човека, на духа, носен и поносим от човека, на човешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е по силите на слабия човек – ние само сме проводници и носители на един изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека. И в това число и на самата свобода, приютена в гърдите ни. Трябва ли да бъде доказвано и това? Иска ли някой по-понятно и по-силно, по-ясно и категорично доказателство?

Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това?

(Следва)

13.3.Не човекът притежава свобода, а свободата притежава човека

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.3.Не човекът притежава свобода, а свободата притежава човека

Автентичното човешко съществуване е немислимо и непредставимо „извън“ свободата. Живот и свобода за човека са неотделими, те съставляват цялост, която може да се нарече живот-и-свобода. Това, разбира се, не променя с нещо винаги откритата пред човека възможност да съществува неавтентично, т.е. в раздор със свободата, а значи и с живота-за-човека.

Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една човешка същност, която по-нататък просто да проявяваме без никакво усилие или заслуга – в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо съществуване, в което нищо не зависи от нас. Ние сами създаваме себе си, но и не ни е закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото у себе си, да дегенерираме и пр. Да живееш по човешки начин – след като сам си избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго: човекът може да бъде всичко! – означава да бъдеш свободен.

Достойнството е точно в това: да бъдеш човек, т.е. свободно същество, загрижено за себе си и отговорно в пълния обем за своя живот. Едва тогава ставаме достойни – с избора си, благодарение на свободата, на битието-на-човек, не на нещо друго. Трябва да живеем така, че в наше лице човекът и човешкото да получават непрекъснато своето потвърждение, чрез нашето съществуване да постигат битието си. И тъй като човекът сам твори своето битие на човек – и само така постига високото достойнство да си човек! – в свободата, то тази наша свобода категорично потвърждава и божественото у човека. Защото Бог ни е дал възможността да постигнем сами свободата си и с това ни е направил подобни на себе си, суверенни и достойни достойни, заслужаващи подобно висше достойнство.

Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я усещаме в гърдите си, да не се отказваме от нея, да не изменяме на този велик порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-високо от всичко друго – по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си да се живее животът без свобода! – да се вслушваме внимателно в битието-на-свободата, благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно за човека. В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр), написал: „Човекът е свободен, човекът е свобода… Човекът е осъден да бъде свободен“, а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното: „Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен“. И непосредствено след тези забележителни думи добавя: „Философите доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят“.

Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред този поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки отделен индивид – или поне на най-добрите. Колкото повече хора са заразени с божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно за човека – повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен! – толкова повече и светът става човечен и човешки. Т.е. става свят, достоен, от своя страна, за човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно съзнание ни е жизнено необходимо: „Човекът е по-голям от катедрала, човекът освещава действието или го лишава от святост“(Хегел). И ако трябва да вникнем в непосредствените измерения на човешкото достойнство и в неговите основания, то това може да стане най-добре чрез напомняне на казаното от Блез Паскал в неговата „Апология на християнството“:

„Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля. Ако се хвали, ще продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е брат на ангела.“

И още поне това, пак от него:

„Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо Вселената да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна, за да го запази. Дори и Вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че Вселената има начало. Вселената не знае нищо: човекът е в краен случай мислеща тръстика.“

Най-проникновените думи и истини се разбират най-добре от сърцето, не с ума. Думите на Паскал са точно от този род: много често глупаците и извратените ги напушва смях когато чуят току-що приведените думи. Други пък съвсем не могат да схванат смисъла на думите на М. Хайдегер, които ще приведа по-долу, или пък все им се струва, че този смисъл не е кой знае какъв:

„Същността на истината е свободата… Свободата се определяше досега като свобода за откриването на нещо открито. Как може да се мисли тази същност на свободата? Откритото, по което се реди едно представящо изказване като правилно, е винаги откритото в една открито стояща нагласа съществуващо. Свободата за откриване на нещо открито оставя всяко съществуващо да бъде съществуващото, което самото е. Сега свободата се разкрива като оставяне на нещо съществуващо да бъде… „Оставяме нещо“ ще рече: не го докосваме повече и не смятаме да правим нищо с него…

Но „да-оставиш-нещо-да-бъде“ значи и „да-се-предоставиш-на-съществуващото“. Това отново не се разбира като просто действие, запазване, грижа или план относно срещаното или търсено съществуващо. „Да-оставиш-да-бъде“ – именно съществуващото като съществуващото, което то е – означава да се отпуснеш в откритото и в неговата откритост, в която пребивава всяко съществуващо, сякаш носещо я със себе си. Това открито западното мислене в своето начало е схващало като τα αληυεια, нескритото. Когато ние превеждаме αληυεια с „нескритост“ вместо с „истина“, то този превод не е само „по-буквален“…

Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на съществуващото като такова… Щом обаче ек-зистентното присъствие като оставяне-на-съществуващото-да-бъде освобождава човека за „свободата“ му, предоставяйки възможността (съществуващото) изобщо да избира и вменявайки необходимото (съществуващото), то тогава човешкото благоволение не разполага със свободата. Човекът „притежава“ свободата не като свойство, във висша степен истина е тъкмо обратното: свободата, ек-зистентното, разкриващото присъствие притежава човека и то така изначално… Така разбраната свобода като оставяне-на-съществуващото-да-бъде изпълва и осъществява същността на истината в смисъл на разкриване на съществуващото…

Една нагласеност, т.е. ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само „преживяна“ и „почувствана“, тъй като „преживяващият човек“, без да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа… Свободата като оставяне-на-съществуващото-да-бъде в себе си е решително откритото, т.е. нескриващото се отношение…“

Има ли тук нещо неразбираемо?! – пита се обаче човекът, в чиито гърди тази идея за свобода, нейната истина, е непосредствено жив импулс. На ония, които разбират, обяснения не са им нужни: преживяното няма как да е неразбираемо…

(Следва)