Category: Култура

Каква корица е най-подходяща за книгата “Страстите и бесовете български”?

Тези дни си блъскам главата над това каква да бъде корицата на новата ми книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Това съвсем не е лека задача – както може би изглежда на пръв поглед. Корицата е нещо твърде важно в днешно време, в което на пазара е истински потоп от всякакви книги – с какви ли не лъскави корици. За да бъде забелязана една книга вероятно зависи и от корицата – макар че много зависи също и от рекламата. За каквато аз, разбира се, нямам пари. Затова остава поне корицата да е свястна, та белким някой забележи и книгата.

Избрах три картини, които евентуално да бъдат използвани за направата на корица. Давайм ги и тук тия картини, та да ги видите. Смятам, че смислово те по някакъв начин се свързват със самия текст. Изпратих ги на един специалист и експерт, на чието мнение държа, и ето той какво ми отвърна:

Здравей Ангеле! Не искам да те обидя или засегна по някакъв начин, но ми се струва, че и трите рисунки не стават. Има нещо тягостно и нерадостно в тях – точно какъвто е и животът ни. По някакъв начин предават усещане за тежест и ангажименти и биха отблъснали читателя, обещавайки му изживявания, които би искал да си спести (не важи за много малкото грамотни хора, които биха преглътнали всяко оформление, защото се интересуват преди всичко от съдържанието). За съжаление сега се търси привлекателният ефект върху читателя – корицата би трябвало да е любопитна, по-различна, естетична, но в същото време ярко шарена,с нюанси на рафиниран кич.

Бих искал твоята корица да е по-ведра, пастелна и с ярки надписи. Минало е доста време на преход и страстите, агресията трябва да са по-скоро в надписите, а на заден фон да прозира лека идилия от миналите събития – те са осмислени и продължават да бъдат осмисляни. Корицата е важна, защото няма да продаде толкова книги, че да забогатееш, но може да осигури стотици купувачи, които са ни много важни и необходими. Първо ще инвестират определени средства и време в нашите проекти и второ, ще прочетат нещо хубаво, което би им дало сили да продължат по пътя си на мислещи същества след кратка почивка – надяваме се по-богати. Поздрави!

И ето сега аз съм крайно раздвоен. Прав е човекът, разбира си от работата, има и поглед върху пазара на книги. Вътрешно аз обаче не приемам такава позиция – въпреки разумността й: защото по начало съм антиконформист. Но този път май трябва да отстъпя, или поне да се намери компромис. Не зная какъв ще е крайният ефект от единия вариант и от другия.

По тази причина всяко мнение по повдигнатия казус за мен е безкрайно интересно. Затова предварително изказвам благодарност на ония, които напишат какво мислят. Ако някой ми изпрати подходящи картини също ще съм му много задължен. Става дума за това каква трябва да бъде корицата на спомената книга. Сега е моментът да се мисли и да се вземе вярното решение. За което ви моля да ми помогнете.

“Какво тук значи някаква си личност?!” още си вилнее със страшна сила в душите ни

(Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма)

„Онази драма“, или човешката драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-верно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж коментарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем малки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото „Какво тук значи някаква си личност?!“ отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно „дребни“ реакции около „съвсем незначителни факти“ ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като глава на умряло животно истина. Която именно и ще се опитам отново да анализирам.

Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихватлива тази болест, и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност?!“, щом като комунистическото „Личността и индивидът е нищо“ си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само сякаш е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?!

Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна история за онази унизена и обидена жена със скандала „Куйович, Муйович, Уйович…“, който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътрешнитя министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков „обществената реакция“ е съвсем вяла и е сведена до „буря в чаша вода“, именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните „интелектуалци“ на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпространен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на старите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, водещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни.

Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като „национална добродетел“! А всъщност истината е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реакция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мозинството си не умеем да даваме израз на емоциите си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня, който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защото тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзнание, действие. Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непробудно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална „запушеност“. Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа можем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински свободни.

Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме най-решително всички вересии. Всеки ден ни скубат и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мърморим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновните за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперат пред неговия гняв, предусетили неотстъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не намерим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни.

Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се налага да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами.

Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция, вижте, прочетете тия коментари. Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде парите не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсолютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способен на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата „луд“! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в ромата „Под игото“? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир.

Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от „силовите спортове“. Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнство, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават „правосъдие“: ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи!

Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многозначителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са… мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на „макри поръчки“ са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така объркани и абсурдни, се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават „правосъдие“ защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено „благоразумни“ и по тази причина даже не умеем да се възмущаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?!

Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, „изтънчените“, „интелектуалните“, „префинените“, „умниците“ и пр. сме го загубили! Мутрата била „проста“, и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защото щом като сме вече емоционални инвалиди, той всяка друга душевна активност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в „мисленето“. Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме…

Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне известна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с „онази жена“ и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ей-така, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат.

Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква страдаща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!!

Аре бегайте да дишате: и не забравяйте да си купите нашия вестник. Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разположение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – оти рушат идилията ни!

Хайнрих Песталоци: човекът е целта на човека (3)

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.

13.2.Готовността за свобода

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.2.Готовността за свобода

Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа – и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на Духа, о-свет-еното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки живот и на всички възможни светове. Светът е бляскав, но не за тази външна сияйност става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения индивид. В зримото, бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира бъдното, нестаналото все още състояние на света, което може да бъде постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи индивиди, опитващи се да надраснат както себе си (своите прозаични възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на заварения и затова винаги несъвършен свят.

Именно тук се проявява или проличава божественото у човека: човекът, подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да подобрява Божественото творение – каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята намеса в природния ред на нещата човекът като че ли повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието. При което, както личи от думата, само се преформира природно даденото, строи се нещо друго чрез използването на природен или на получен от природата материал.

Неудовлетвореността от наличния свят по някакви причини се оказва движеща сила на човешката активност. Тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за действената човечност и като нейно начало. Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си, той сам поставя прекалено тесни граници на съществуването си, а на тази основа е тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с така-и-така-съществуващото, сам себе си принизява до нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други. В този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди.

Индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки се от свободата си и от своята самоценност. От друга страна погледнато, индивидът е носителят на различия, той е личност, докато „приличащото“ на нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови възможности, то тогава и всичко друго ти харесва и ти се вижда достатъчно добро. Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си: когато се огледат и видят как други индивиди се възползват всекидневно от много незабележими за самодоволните хора неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба. А на тази основа в крайна сметка стават борци за преразпределяне на добитите от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните – те често сами себе си са направили неспособни за нищо! – лумпените, паразитите, на вайкащите се и вечно оправдаващи се бедняци, на завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н.

Съвсем закономерно е, че този нисш слой започва да жадува идеала на комуната, т.е. техния елит бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм, мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях „всеобщо равенство“ и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия – и народностния – живот. Това, че днес в България комунистите са богаташи и дори капиталисти е колосална аномалия, явяваща се плод на почти едновековното им паразитиране върху обществения организъм. То е резултат най-вече на разбойническите им подвизи през последните десетилетия – когато многократно окрадоха цялата нация и съсипаха бъдещето й за десетилетия напред. А иначе мястото им е най-долу в обществената йерархия, и те ще го заемат неминуемо когато бъдат лишени от възможността да крадат: едно здраво и нормално общество поставя всеки на мястото му. Или по-скоро той сам себе си ще постави на мястото, което наистина заслужава. Впрочем, към комунизма световната общност е крайно време да прояви същата непримиримост, каквато беше проявена към национал-социализма и фашизма: тези последните не успяха да нанесат толкова поражения и да извършат такива зверства – каквито за близо век нанесе на човечеството комунизмът.

А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне своя потенциал и да се опита да промени незадоволяващия го в подробностите, а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти – да стоиш бездеен, нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист и пр. – а е изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си, прилагайки рационални действия, той създава нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и социален живот, производството, техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н. Накрая, това е територията на опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят. В процеса на очовечаването на света човек впряга цялата си изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник.

На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на свободата и на отговорното правене на своя живот – създавайки оставащи след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за човека съществуване на нова степен – е посветена тази лекция, опитваща се да постигне задоволително за началото на Третото хилядолетие разбиране. Ще се опра на вечно значимите ценности – индивидът беше първата от тях – без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо, което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега, след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него.

Живеем все пак в едно вдъхновено време, в което само от нас зависи нашето бъдеще – и като индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в своите ръце. Заех се с прилагането на философията към проясняването на съществуващия свят-и-човек, защото ни е крайно необходимо ясното разбиране за онова, което правим – и което става с нас. (Но нали ще стане само онова, което сами направим със и от себе си?!). Смятам, че само по силите на философията е да реши тази задача; едно знание и разбиране, което обаче е безсилно да повлияе за промяната на своя предмет към по-добро, неимоверно много е загубило от достойнството си. Но мъдростта, посилната за човека мъдрост – философията е поне любов към мъдростта – не само е ефективна, тя е в състояние из основи да преобрази съществуването на отделно взетия индивид. Който е разбрал благодарение на нея най-важното в живота ни: истинската ценност на свободата. Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живее. Но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че индивидът е нищо, а обществото е всичко? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на резервите си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им?

Индивидът по начало не е друго, а първична жизненост, средоточие на могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме длъжни да осигурим простор за разгръщане. Индивидуалната жизненост след това трябва да придобие човешка или субективна форма на проявление, което може да стане едва чрез съответното „вместване“ в потока на времето, явяващо се естественото поле за разгръщане на човешката субективност, на активността на индивида. Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима човешка форма, да изпълниш отреденото ти време с дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена индивидуална същност. Сиреч, накратко казано, да сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога.

Бог дава на всички нас едно и също природно наследство – живот и време – а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност най-осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност, своята уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно, искрено, съкровено, с пълна душа и сърце, с абсолютната си цялост на човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че нещо е така, но и се иска да се разбере защо е така, то сега съм изправен пред задачата да разкрия идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата човечност.

Свободата не е факт на живота, който ни е даден в пълния му обем и непременно на всички еднакво. Свободата е завоевание или постижение на конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни е дал живота – и ни е отпуснал и ето този отделен ден с всичките му възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на свободния живот, и затова страстно се стремят към своето битие, определяно от свободата, а други нямат този стремеж, то това ни дава основание да говорим за степени на отдаденост на свободата, валидни за индивиди и за групи от индивиди. Които именно се определят от различия в желателността на същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно разбирана и използвана.

Така например някои като че ли си присвояват свободата с всичките й предимства – и правят това тъкмо защото силно са я желали! – а други, вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се разминават с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя може да даде на човека. Трети пък като че ли прекалено много се страхуват от тежестите, свързани със свободата и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и губители на свободното съществуване на достойния индивид. Комунизмът е най-показателния пример за това. Как да разберем тези базисни различия, които по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната?

Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина старателно си подготвят. Такива хора не са, разбира се, ампутирани или осакатени откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на това както всички ние се раждаме здрави (в „медицинския смисъл“), но след това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни. Имаме тъкмо предразположеността към свобода – усета, интуицията, чувството, първичния порив за свобода – но след това погубваме началната си даденост или готовност. И мнозина се оставят да бъдат завладени от коварна нерешителност, от безсилие пред високите за индивида изисквания на свободния живот, които при това сами трябва да си поставим.

Хората, на които се случва това – „сполетява“ ги, но не без тяхно участие! – по някакъв начин са разбрали, че без свобода по-лесно се живее. И затова са предпочели всичко друго, само не свободата – и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода, независимо дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо, не е израз на свобода и на свободна воля. Той е оставяне на във властта на природната несвобода – и точно от това се определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го зачерква или го погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той носи в себе си.

Отказът от свобода – ние тук не можем да се вглъбяваме в пълнотата на неговите екзистенциални основания – е корен на постепенно пораждаща се и все по-засилваща се ненавист към свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо попада. А след това на тази почва само завижда на ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота, определян от свободата.

Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според отношението си към свободата – на влюбени в нея и на изпълнени със злоба към нея. А между тях, между тези два полюса, се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с невисоко мнение за свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към тайнството на свободата. Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо (независимо дали го съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а оплакванията тук наистина са съвсем неуместни.

Затова ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да предположим, че въпросът към всеки смъртен ще бъде този – защото в него се съдържа всичко! – а именно: „Ти какво направи със свободата си?!“.

(Следва)

ФИЛОСОФСКИ НЕНАУЧЕН МАНИФЕСТ (2)

И тук, подобно на това, което констатирахме при частните науки, елементите на субективност (доколкото ги има), са свидетелство неадекватност на познаването на своя обект. И значи са равносилни на заблуждение, грешка, изопачаване. Но някой може да каже: предмет най-вече на логиката е мисленето, а нали няма „обективно“, извън човешкото съзнание, мислене и разсъждение? Да, ще отговоря, но тук предмет е мисленето, насочено и обусловено от външното, сиреч мисленето като екстракт или квинтесенция на общочовешкия опит (практика), в който е кондензирано съдържание, „не зависещо от човека, нито от човечеството“ (Ленин). И значи тук ролята на субекта е само да изрази в завършена форма това безразлично спрямо него съдържание. И математиката, и логиката значи са пределно абстрактни продукти на онова чисто познавателно отношение на човека спрямо външния свят, което беше присъщо и на другите науки. И значи и тяхната обективност (научност) не е онази мяра за обективност, към която трябва да се стреми философията. И тук мои последен довод за защита на тази постановка са грешките този път на “изцяло” ненаучния логически позитивизъм, основателно разкритикуван в “изцяло научната” ни литература.

Следователно се видя, че във връзка със своята научност философията не може да подражава на никой и значи не трябва да се страхува да намери своята собствено философска обективност и научност. Стана ясно, че нейната обективност не може да бъде нито обективността на естествознанието, нито пък тази на логиката и математиката. Възниква въпросът: към какъв тип обективност трябва да се стреми философията?

Пръв осъзна в цялата му дълбочина този въпрос кьонигсбергският мъдрец Имануел Кант. Известно е неговото решение: истинската обективност, към която трябва да се стреми основателната метафизика, се дава от загадъчния механизъм, намиращ се в дълбините на субекта, наречен от него трансцедентална аперцепция, който има някакво отношение към времето (в определен смисъл). Тук няма да се спирам на всички онези доводи, които научните философи отправиха против това решение; интересува ме разумното в това решение. А те, впрочем, не могат да спят, ако не отхвърлят нещо. “Отхвърлих го – казва такъв един учен отрицател – и съм си спокоен!” И дори започва да си вири носа: като че ли кой знае какво толкова е направил.

Защото в кантовото решение е уловено нещо крайно дълбоко и съществено: истинската същност на света, към която се стреми да се добере философското познание, не е и не може да е безразлична на човека. Напротив, тази обективност, добивана от философията, трябва да съдържа в чист вид и субективното (т.е. човешката, а не някаква друга, позиция спрямо света, която философията трябва да изрази по свой, а не чужд, начин). Защото философията е форма на синтетично (свързващо, а не разделящо) познание, а тя не може да остане вярна на себе си, ако не намери най-великия синтез: единството на човека със света. Затова философията е и най-трудното познание.

И така, въпросът доби ново звучене: възможна ли е обективност, снела в себе си субективността? И това ли е философската обективност?

А сега вече долавям крясъците на всички научни философи, отправени но повод на подобно еретично мнение. „Няма и не може да има подобна обективност! Та това е дървено желязо!“ (Той да си отрече, човекът!) Но кое (и кой) е дървеното, ще се разбере след малко. Тук само ще ги посъветвам да си спомнят какво изисква любимата им диалектика (и какво прави ненавижданата от тях метафизика – в Енгелсовия смисъл).

Но за да изясним възможно ли е единството на субективното и обективното да бъде постигнато, трябва да отстраним една люта ненавист срещу една дума, най-ненаучната, срещу която въстава съвестта на всички научни философи. А тази дума, неизкоренима впрочем и от техния език, е думата дух. Те сладкодумно говорят за духовна култура, за духовно “производство”, за духовност (бездуховност), дори, по-рядко, за човешкия дух, но косата им се изправя, когато чуят думата, майка на горните понятия, думата дух. Тя била крайно лоша, стара, вредна, понамирисваща на идеализъм, излишна. Ще им кажа, че в човешкия език няма нито една излишна, още повече пък глупава или лоша дума. Изобщо лоши и добри думи няма, всички думи са необходими. Може би отдръпването на философите от живия език и затварянето им в черупката на псевдонаучния език е причина за подобно недоразумение, кой знае?! Да се опитаме да определим необходимостта от употреба на думата дух. (Да ме извиняват знаещите българския език! Та тук стигнах до безобразието да преподавам „родна реч, омайна, сладка…”, както в първи клас!)

Вярно е, че няма дух (Der Geist), който витае в собствените си предели, както твърдеше старецът Хегел, вождът на борбата срещу ненаучността във философията, но защо да не можем да използваме тази дума? Народът не я е измислил само за да могат сега да я гонят научните философи, за да не останат без работа. Не вярвам да е заради лошата дума, производна от нея, думата “духовник”. Ненавиждай колкото си искаш духовниците, но призная думата дух, научни философе! Не се превземай!

Защото търсенето на върховното единство на субективното и обективното, на човека и света – цел на всяка философия! – е невъзможно без признаването на човешкия дух, в който се реализира това единство. Човешкият, а не в някакъв друг дух, запомни добре! Защото не вярвам някой философ да е стигнал дотам да ненавижда човека и всичко човешко. Защото това вече е неспасяемо положение, крайно реакционно и дори… подсъдимо! Става дума за неволното човеконенавистничество на някои научни философи.

А духът е висша, присъща само на човека, потенция – никъде другаде няма дух, нито в безкрайните космически пространства, нито в несъществуващия Тартар. Успокои ли се сега?! За да не останеш с впечатлението че съм казал неща, които не съм казал. Духът не е фантасмагория, нито приумица, когато се признае, че съществува само в човека.
Философията, търсейки единството на субективното и обективното, може да го само в човешкия дух, защото последният е това единство. И значи тя е изразителка на човешкия дух, тя е един от начините, чрез които той говори. Но как може да стане това? Защото философската научност се състои в това философията да не измени на самата себе си.

Значи философът не трябва да изключва субективното у себе си (както беше необходимо за науките, логиката и математиката), напротив, трябва в него и чрез него да добива онова единство на субективното и обективното, което е длъжност и призвание на философията: за постигане и изразяване на духа, на съвременния човешки дух. Защото всяка жива философия е самосъзнание на епохата, изразено в понятия (Хегел). Епохата като социокултурна реалност, предмет на стремящата се към истината за нея философия, а не като някакво свърталище на „духа сам по себе си“, както си мислеше науколюбивия старец Хегел. Но в своята епоха съвременният човешки дух може да намери своя отпечатък, защото човекът е този, който непрекъснато твори и съзидава своята собствена епоха. И така, философията е квинтесенция на епохата и на съвременния човешки дух.

Философът, бидейки човек, може да намери човешкия дух само в себе си, след като го е усвоил, възприемайки същественото на своята епоха. Епохата няма самосъзнание, но такова самосъзнание на епохата е философията (и изкуството), философът (и художникът) – изразители и рупори на това самосъзнание.

В светлината на казаното сигурно свидетелство за нищета на някой философ е оплакването, което напоследък често може да се чуе: „Няма теми, нито за писане, нито за дисертации. Понеже философията е развита изчерпателно, за нас останаха трохите.“ Нищожество! Богатствата на човешкия дух били изчерпани! Но той, впрочем, е прав за себе си.

И значи личността на философа не е за пренебрегване, напротив, тя е основното за философстването и философията. Разбира се, не става дума за емпирическия характер на личността на философа (с неговите предразсъдъци, ограниченост, вярвания, кашлица и страсти; и на философите „нищо човешко не е чуждо“, както е казал за себе си Маркс, един истински философ. Работата е там то да не е „прекалено човешко“!

Но тук става дума за нещо много по-съществено: за философа като чист трансцедентален субект на философското познание, при което неговата личност намира в себе си общозначимото (транссубективното) на тоталното човешко отношение към света. А видяхме, че това отношение, което трябва да бъде постигнато от философията, не може да се схване, ако той не вземе пред вид субективното, човешкото в себе си, ако се абстрахира от него, ако го постави „извън скобата“. А извън скобата трябва да се постави не нещо друго, а само емпирическото – психологическото и физиологическото – в личността на философа (т.е. споменатите предразсъдъци, страсти и кашлица), но в никакъв случаи общозначимото, транссубективното в тази личност, свързващо хората в една човешка общност, поставена в аналогична позиция спрямо външния свят. Т.е. онова, което е органична съставка на единния и във всички присъствуващ човешки дух. Именно този момент е решаващия, без него философстването на всеки индивид става безсмислена игра на думи, псевдофилософия, занимание, достойно за дървени глави, бездушна и сива, и най лошото, безжизнена и никому непотребна философия.

Една от илюзиите на мнозина съвременни философи е тази, че те могат да постигнат научност (обективност) само ако поставят „извън скобите“ самите себе си, т.е. философствуващия индивид извън самото философствуване. Разбира се, те си получиха заслуженото и до насита се насладиха на плодовете на своята илюзия: те създаваха продукти, сиви и безлични (може би като самите тях!), безжизнени и всяващи студенина като мъртвешки глави. Тяхната прехвалена позитивност и научност стана тази на мъртвината, в която не присъствуваше живия философски – и човешки – дух. Затова те скоро започнаха да се занимават само с предъвкване на някога живи положения, задоволявайки се със соковете, които можеха да изсмучат от тях. В сърцето на истинския философ обаче трябва да отеква страхотния рев на неговия век; защото то е сърце, което намира в себе си пулса на своето време: противното означава само едно незначително движение на кръв из вени и артерии. („Я гледай ти, та аз започнах да се изразявам с афоризми; изглежда ми се случва нещо подобно на това, което стана с героя на Молиер, който твърде късно разбрал, че цял живот говорел в проза!/)

И така, установихме, че е невъзможна философия, в която да не присъствува личността на философа в нейния трансцедентален – чисто философски, познавателен – характер; и ако в отделни случаи това е налице, то това не поставя под съмнение този извод: те пак налагат своя отпечатък, този на своята безличност, безхарактер, бездуховност, създавайки мъртвите идоли на безличната – и, следователно, безразличната на другите – позитивистична псевдофилософия, на която могат да се кланят само техните себеподобни.

Но има още нещо: те излязоха с наистина безсрамната претенция, че в това, което говорят или пишат, изказват не своето собствено мнение, а че говорят и пишат от името на Философията като Наука, т.е. заставаха в позицията на класическия тип мислител Е.Ю.Соловьов, Мамардашвили и др.), имащ самосъзнанието за абсолютност и безапелационност на своите твърдения и мнения. Те, разбира се, не бяха толкова велики и класически както старите мислители, но макар да съзнаваха своето нищожество, не се побояха и посвениха да застанат в същата позиция. А съчиненията си обилно гарнираха с цитати от същите тези, повечето ненаучни, стари философи. Цитатът стана мярка за научност и доказуемост. „Тоя казал това, оня – онова, трети – нещо друго!“ – и все така се пишеше. Добре де, а ти какво ще кажеш?! „Аз… критикувам, аз съм разрушител на „старите скрижали!“ – отвръщаше замечтано поборникът за научност, нямащ никакви собствени мисли. От тяхното говорене и писане излизаше, че говорят и пишат не някакви философски индивиди, а богове или поне делфийски оракули, т.е. не суетни философи, а самата Философия. Нека, ако могат – и ако не е късно! – да се позамислят и върху това.

(Следва тук)

За или против легализирането на проституцията

PROSTITUO – от лат. “безчестя”, “позоря”

Всички знаем коя е професията, считана за най-древна. Мнозина от нас се усмихват дяволито и натискат клаксона, когато минават покрай някое улично сборище на проститутки. В интернет и вестниците е пълно с обяви за компаньонки и “специализирани” салони за масаж. Не са малко хората сред нас, които открито и не чак толкова открито говорят за посещенията си при проститутки у нас и в чужбина (в това число и публично известни личности, които не се притесняват от тази част от живота си и дори я споделят пред медиите).

Всичко това е така, но в обществото ни битува едно доста закостеняло отношение по този въпрос. А може би това е поредната фалшива морална поза? Лесно е да се каже: “Аз съм против проституцията!”. Има още

Подстъп към самата идея за философия (6)

1.Как аз разбирам философията?

1.6.Подстъп към самата идея за философия

Как да направя своята представа за философията ясна? Да проясни човек своята представа какво е? И как става това? При това не иде реч за каква да е представа, а за моята представа за философия, сиреч за един много специфичен “предмет”. Казвам това, защото иначе за обикновените предмети нашите представи са твърде ярки, примерно представите ни за кон, за куче, за стол, маса и пр. Тези неща са нагледни, поради което проясняването им е лесна задача. Лесна, лесна, но мнозина и нея не разбират. Добре, да почнем оттук, как да проясним една елементарна представа за “нещо” конкретно, за нещо материално. Има още

Първи опит за доближаване до същината на мъдростта (1.5)

1.Как аз разбирам философията?

1.5.Първи опит за доближаване до същината на мъдростта

Пръв употребил думата “философия” Питагор, той всъщност я измислил. Същият Питагор, дето е известен с теоремата си. Той повече бил философ, а не толкова математик, понеже разработил една съвсем философска теория за числата като “градиво” на битието. Та точно Питагор почнал да твърди, че смъртно човешко същество не може да бъде “мъдрец”. Мъдростта, оказва се, е нещо непосилно за смъртния човек, следователно само боговете, само Бог може да е истински мъдър. И за нас, смъртните, в такъв случай остава само любовта към мъдростта. По този начин, както вече беше казано, се появила думата философия, а заедно с това влечението към мъдростта било наречено по този начин – и така се обозначава и до ден днешен.

Когато говорим за мъдрост, обикновено си представяме… мъдреци, т.е. Има още

Любовта към мъдростта (1.2.)

1.Как аз разбирам философията?

1.2.Любовта към мъдростта

Гръцката дума “философия”, или φιλοσοφία означава “любов към мъдростта”, от φιλέω, обичам, и σοφία – мъдрост. За да добие поне приблизителна представа за това що е философия човек, естествено, трябва да е преживял подобно чувство, да го е усетил поне някога в сърцето си. Защото който не го е преживявал или пък почувствал, той няма как да разбере не само думата, ами най-вече самия смисъл. Сигурно има много такива хора, а пък сигурно е и възможно други да са преживявали подобно нещо, ама да не са си дали сметка за това какво точно им се е случило. Защото едва ли е възможно да си човек, пък никога да не си изпитвал нещо, което е родствено на любовта или е самата любов. Има още

Каква е обикновената хорска представа за философия? (1.1.)

1.Как аз разбирам философията?

1.1.Каква е обикновената хорска представа за философия?

Често чуваме тук-там всякакви хора да употребяват думата “философия”. Твърдят, че англичаните най-напред почнали да я употребяват в този пределно широк смисъл. После и напоследък се е пренесло и у нас. Сякаш сме се заразили с тази англосаксонска склонност почти постоянно да употребяваме поне думата. Човек днес има усещането, че всяко нещо като че ли си има и своя философия: дори и… “правенето на обуща” изглежда си има своя “философия”. Да не говорим пък за… правенето на деца. Философия си има също, примерно, и играта на футбол, и правенето на салами, и политическият живот, да речем, и какво ли не още. Също така понякога чуваме някой, който особено се е разгорещил да приказва нещо, да го отрязват ето с тия думи: “Много, драги, философстваш!”, или пък Има още