Category: Личности

Моята най-интимна коресподенция с една… “костовистка”

Наистина имам много интимна и сърдечна връзка с една невероятна жена, с която на всичкото отгоре сме и с идентични политически ценности: и двамата сме „костовисти“. Снощи получих от нея писмо, което крайно ме развълнува, и ето тази сутрин станах рано за да й отговоря. Това, което ми написа тя, и което и отговорих, го публикувам тук. Защо го правя ще се разбере като (и ако) го дочетете:

Ангеле, Честит рожден! Пожелавам ти да бъдеш здрав, съхранен и обнадежден, че земята, на която е отредил Господ да живеем, ще стане по-хубаво място! Пожелавам ти да бъдеш окрилен от следите, които оставяш в душите на хората! Бъди благословен! Елена

П.П. А относно броя на годините не си прав, че са много. Отношението на хората към възрастта се мени с възрастта. Така поне си мисля. Аз се сещам за моите (които са малко повече от твоите), когато се огледам и затова почти не го правя. Когато станах на 50, казах пред приятели, че започвам да ги броя обратно. Нищо, че синът ми побелява. С възрастта обаче ставам все по-придирчива към онези, които ми тровят единствения и неповторим живот и ме карат да хабя енергия, за да ги търпя.

Наздраве!

Елена

Здравей, Елена! Много ти благодаря за пожеланията, дай Боже да е живот и здраве, та всеки да може да си изпълнява задачата: защото явно не сме случайно пратени на този свят.

А иначе какво да кажа за тия, които ни вгорчават живота и ни вбесяват: изглежда това пък е тяхната задача. Та покрай техните безобразия и ние самите да ставаме по-добри, по-взискателни и към себе си даже, по-нравствени и пр. Защото, знайно е, без злото няма да има и добро. Така че самото зло в някакъв смисъл играе и позитивна роля в този свят. И по този начин е използвано за окончателното тържество не само на доброто, ами и на истината. Тя, истината, е най-голямото добро за хора като нас с теб. Защото от нея извира и свободата ни…

А на това, че подлеците, които ни управляват, без да искат ни помагат да ставаме по-истински, му се вика ирония на самия живот. И дори на самата история. Румен Фонтанов-Запалкаджията, Дмитриевич Слабохарактерний Гадняров, Сава Доганов-Мафиотский, Симеон Готски Карточников, дон Бойко Титанович, агент Гоце Седефчов Сирищников и други такива не са случайно натрапени на живота ни. И каквото правят в крайна сметка срещу самите себе си го правят: те самите на себе си са най-големите врагове.

Ето, виждаш, напоследък съм станал нещо като мистик. От усещането за безнадеждност трябва да е. Но сама забелязваш, защото си изключително умна и чувстваща нещата жена, че в това май се крие и последната ни надежда…

Благодаря ти за подкрепата! Съзнанието, че до мен има личности като теб, ме прави по-силен. И ако Бог ми даде още сили, ще продължа да правя това, към което Той ме е призовал.

Като идеш в нашия красив роден град предай му моите поздрави! Все по-често привечер на здрачаване се улавям, че си мечтая да доживея времето, когато на старини ще се върна в бащината къща да си доживея дните. Там може и да се срещаме с теб, с бастуните, и да си спомняме за тия наши писма. Дай Боже и това да стане.

Пък България тогава, ако го доживеем, ще е много по-добре в сравнение с това каквато е сега. И съзнанието, че за тази промяна има поне малко наш принос ще ни донесе тогава неописуемо щастие. И съзнание за изпълнен дълг. Защото само ние с теб си знаем, че сме „костовисти“, сиреч сме най-активни и загрижени за нашата България демократи. Ние с теб сме демократи за силна България!!! И знаем, че един ден тя ще е силна, уважавана, достойна и просперираща страна и нация! Дай Боже!

Позволи ми, скъпа моя душевна приятелко, да публикувам поне тези две наши писъмца в блога си. Което не значи, че съм ти отговорил така само с тази цел. Не, наопаки: написах всичко съвсем спонтанно и от душа и сърце, а едва сега накрая се сетих, че съм длъжен да ги публикувам в блога. Надявам се, че няма да възразиш…

С най-добро чувство, целувам ти ръка: Ангел, твой съгражданин, съмишленик и дори приятел, с когото обаче не си се виждала реално…

“Какво тук значи някаква си личност?!” още си вилнее със страшна сила в душите ни

(Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма)

„Онази драма“, или човешката драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-верно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж коментарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем малки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото „Какво тук значи някаква си личност?!“ отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно „дребни“ реакции около „съвсем незначителни факти“ ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като глава на умряло животно истина. Която именно и ще се опитам отново да анализирам.

Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихватлива тази болест, и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност?!“, щом като комунистическото „Личността и индивидът е нищо“ си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само сякаш е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?!

Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна история за онази унизена и обидена жена със скандала „Куйович, Муйович, Уйович…“, който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътрешнитя министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков „обществената реакция“ е съвсем вяла и е сведена до „буря в чаша вода“, именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните „интелектуалци“ на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпространен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на старите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, водещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни.

Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като „национална добродетел“! А всъщност истината е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реакция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мозинството си не умеем да даваме израз на емоциите си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня, който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защото тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзнание, действие. Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непробудно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална „запушеност“. Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа можем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински свободни.

Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме най-решително всички вересии. Всеки ден ни скубат и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мърморим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновните за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперат пред неговия гняв, предусетили неотстъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не намерим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни.

Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се налага да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами.

Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция, вижте, прочетете тия коментари. Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде парите не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсолютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способен на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата „луд“! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в ромата „Под игото“? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир.

Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от „силовите спортове“. Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнство, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават „правосъдие“: ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи!

Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многозначителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са… мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на „макри поръчки“ са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така объркани и абсурдни, се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават „правосъдие“ защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено „благоразумни“ и по тази причина даже не умеем да се възмущаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?!

Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, „изтънчените“, „интелектуалните“, „префинените“, „умниците“ и пр. сме го загубили! Мутрата била „проста“, и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защото щом като сме вече емоционални инвалиди, той всяка друга душевна активност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в „мисленето“. Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме…

Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне известна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с „онази жена“ и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ей-така, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат.

Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква страдаща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!!

Аре бегайте да дишате: и не забравяйте да си купите нашия вестник. Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разположение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – оти рушат идилията ни!

Хайнрих Песталоци: човекът е целта на човека (3)

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.

Слово за Хайнрих Песталоци (2)

В човешката природа е заложен един жив порив към развитие. Тази природа е органична, човек е органично същество. Истинското възпитание има за главна задача да отстранява препятствията по пътя на развитието; то трябва да действува повече негативно, отколкото позитивно. Позитивната дейност се състои във възбуждане. Науката за възпитанието е теория на възбуждането. Развитието на човека започва със сетивни усещания, сетивни впечатления. Неговата връхна точка в интелектуално отношение е разумността, а в практическо отношение – самостоятелността.

Средството за самостоятелност и самоопределяне е самодейността.

Практическата годност на човека зависи повече от неговите духовни и физически сили, отколкото от знанията. Главната задача на възпитанието (което включва и обучението) е следователно развитие на на формалните сили.

Религиозността на човека зависи далеч по-малко от изучаването на притчи и на катехизиса, отколкото от общуването на детето с една благочестива майка и един енергичен баща. Религиозното, както и цялото възпитание, трябва да започне с раждането на детето. То зависи предимно от майката и е в нейните ръце.

Главните предмети за формалното развитие на силите са “ФОРМАТА, ЧИСЛОТО И ЕЗИКЪТ”. Идеята за елементарното образование е изразена в мисълта да се развият – над положените в детската душа чрез домашното възпитание (въздействието на бащата и на майката заедно с привързаност към братя и сестри) основи на вярата и любовта – силите за наблюдаване, говорене и мислене с помощта на гореспоменатите универсални образователни средства по един метод, който е съобразен с природните закони на развитие.

Това е същественото съдържание на възпитателните и образователните принципи на Песталоци. Изводите следват от само себе си. Те са следните:

Всекидневната стая е най-доброто място за възпитанието, а “книгата за майката” най-важната книга за възпитанието.

Цялото обучение трябва да бъде изградено върху непосредствени нагледи; цялото обучение е обучение за стигане на нагледи; първоначалното обучение по всеки предмет не е нищо друго освен нагледно обучение, ако трябва да има резултатно, живо, истинско съдържание. Противоположното е празното и пусто обучение с думи – книжното обучение. Първо предметът, след това (където е възможно) картината, рисунката, думата.

Началното обучение се състои в показване от страна на учителя и повтаряне от страна на ученика, в разказване и преразказване. По-късно главна задача на учителя е да подтиква ученика към самодейност и да използва за тази цел предимно подбуждащия, развиващия, евристичния метод на обучение. Нищо неразбираемо не бива да бъде заучавано наизуст, но ученикът трябва да усвои добре умението да заучава наизуст. Начинът, по който ученикът се изразява, неговото устно изложение е мярката, по която можем да преценим доколко нагледите и познанията на ученика са ясни и твърди.

Като средство за възпитаване у ученика на стремеж към справедливостта и доброто не бива да се използва нито страхът, нито наказанието, а главно доброжелателството и любовта.

Останалите изводи от принципите на Песталоци следват от само себе си. Ако трябва да ги обхванем в един израз, бих нарекъл Песталоциевият принцип за интелектуално образование възпитание към самодейност чрез нагледно познание.

С приложението на този принцип е преобразено цялото училищно дело. Днешното (модерното) училище е негов плод. Ще сгрешим много обаче, ако смятаме, че той е проникнал във всички училища, всички учители и всички учебни предмети. Но това не е негова вина. Преобразяването на една вековна система, отправянето в една съвсем нова посока не е работа за една година, за едно десетилетие, а за едно или повече столетия. В развитието на една нация и на едно учебно дело има епохи на застой, на покой, на реакция. Но слава на Бога, прогресът на времето е неудържим. Така е и в наше време.

Да се върнем към Песталоци. Безпримерен е успехът от усилията на Песталоци и неговите ученици и последователи. Не само цяла Швейцария, но и Германия, Франция, Англия, целият цивилизован европейски свят насочва вниманието си към неговата звезда на педагогическия небосклон, от всички страни се стичат ученици при него, особено в Ифертен. Голям брой педагози отиват при него като на поклонение, за да черпят направо от извора. Когато благодарение на достойни хора на Прусия започват да работят за възстановяването на нещастната страна след 1808 година, Кайзер Фридрих Вилхелм III повиква песталоцианеца С.А.Целер в Кьонигсберг с поръчението да събуди силите на народа, от което само може да се очаква спасение. Още по-рано великият Фихте обръща в речите си вниманието към Песталоци. По-късно достойният министър фон Алтенщайн изпраща млади хора, за да се запознаят с делото на Песталоци. Чрез тях, чрез многобройните съчинения на Песталоци и неговите ученици при благоприятните условия и повели на времето бива създадено ПРУСКОТО ПЕСТАЛОЦИАНСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ. Всичко, което в него е хубаво и добро, не се дължи никому другиму освен на Песталоци. Тази слава не трябва да му бъде намалена. Там, където са отстъпили от неговите основни принципи, са направили крачка назад. Останалите успехи се дължат също на развитите по-нататък негови основни принципи, защото те отговарят на същността на човешката природа, защото са взети от нея. Тяхното приложение спечелва световна слава на немското народно училище. Който във Франция, Англия, Италия, Испания, Русия, Полша, Норвегия и Швеция, Холандия и Дания, Америка и т.н. иска да види отлични училища, той идва в Германия.

Народното училище дължи своята слава на Песталоци. Далновидни власти са използвали неговите открития да се основат необходимите учебни заведения за подготовка на учители. Но подтикът за това дава най-напред благородният швейцарец. Както реките се спущат от тази страна към всички посоки, така са се разпространили оттам и плодоносните педагогически основни принципи във всички що-годе цивилизовани страни.

Житейската съдба на Песталоци е била много променлива. Той е преживял и щастливи, и нещастни години. Броят на питомците в училищата му се колебае. Доходите обаче обикновено не са стигали за покриване на разноските. За нещастие този завладян от своите идеи човек не е притежавал способността да ръководи стопански голямо заведение. В 1815 година загубва жена си. А преди това, в 1801 година, е бил загубил единствения си син, от когото му останало едно внуче.

Истинското предназначение на Песталоци, което се състои в преобразяване на елементарното училище и подобряване възпитанието на бедните деца, се измества главно от това, че приятели и сътрудници го подвеждат да превърне своето възпитателно заведение в институт за по-богати деца. Още по-голяма беда се стоварва върху главата на стареещия човек от немалките разправии между неговите ученици и приятели в института. Това прекършва сърцето му.

Институтът се въззема и процъфтява още веднъж, когато икономическото положение се поправя с издаване на събраните съчинения на Песталоци (15 тома, Щутгарт, 1819 година). Благородният император Александър дава за подписката 5000 рубли, Фридрих Вилхелм II – 400 пруски талера. И двамата го удостояват през време на престоя си в Швейцария в 1814 година със своето внимание. Прекрасният човек определя дохода от подписката за основаване на един дом – училище за бедни, за което той цял живот е мечтал. Сираците е трябвало да бъдат добре възпитани и подготвени като добри учители. За жалост много неблагоприятни обстоятелства попречват за възникването на подобен дом-училище.

Като вижда упадъка на своето училище поради горните причини, старият Песталоци бива съкрушен. Напразно Феленберг, основателят на Хофвил, велик като човек и гражданин, се опитва да спаси прочутия педагог. Песталоци остава до 1825 година в Ифертен. В тази година се закрива западналото заведение. Песталоци се връща отново в Нойхоф, нает от неговия внук. Отчаян за бъдещето на делото, на което посвещава целия си живот, тук той написва своето последно слово, своята всъщност лебедова песен “Моята жизнена съдба”, в която се опитва да защити своя приятел Шмид срещу Нидерер (и двамата водачи на борещите се групи в собственото му заведение).

С Шмид той предприема в 1826 година пътуване до Базел, посещава там учелещето за бедни. Песталоци блясва още веднъж на 21 декември 1826 година, когато той поставя началото на изграждането на един дом-училище за бедни деца, което е искал да създаде в Нойхоф.

Смъртта му настъпва на 17 февруари 1827 година. Той издъхва непосредствено след думите: “Аз прощавам на тези, които са ме обидили, дано намерят и те мир, както и аз умирам в мир…” Той е бил един от най-благородните хора, които някога са живели. Последиците от неговата дейност са така големи, че той може да бъде поставен в редицата на благодетелите на човешкия род. Сърцето му е туптяло само за бедните, за унижените, за нещастните и техните деца.

Детето е било за него нещо свято. Колкото е далеч небето от земята, толкова далеч е бил той от мисълта да презира човешката природа. Човешката природа е била свята за него. Затова и професията на учителя и възпитателя, която развива човешката природа съгласно вложените в нея закони, подпомага заложбите, поривите, стремежите на човешката природа, за да може човек да се развие природосъобразно, да може да се проявява многостранно и да може да бъде по този начин щастлив – тази професия е била за него свята. Човекът е бил за него база и цел, но и средство за постигане на човешкото предназначение. Всеки трябва да помага на другия; човешкото общество, мисли той, трябва да бъде съюз на хора, които си желаят взаимно доброто, които взаимно си помагат, където никой не бива да използва положението на другия за собственото си мнимо благополучие, т.е. не бива да злоупотребява с другия, а където всеки е задължен да допринася колкото може повече за благото на всички и да вижда в това своето щастие. Мирогледът на Песталоци е бил нравствен мироглед.

Изтъкнатото показва, че е много навременно да си спомним за Песталоци. Сърцето му е биело за човечеството, за бедните. Той не е обикновен учител, а един народен педагог. Неговият стремеж е бил да подобри условията на живот в света, особено положението на долните, работническите класи. Той не е успял да въодушеви всички свои съвременници за тези велики мисли. Не сега това е нашата работа.

Като всички хора Песталоци е предшественик на нова епоха. Бавно крачещото поколение достига едва сега висотата, на която той е стоял. Сега неговите огромни планове започват да стават действителност. Нему и на другите ние дължим, че сме стигнали дотук!!!

(Следва)

Слово за Хайнрих Песталоци (1)

Чуйте, млади хора, главните линии на неговия живот и дейност! Ако си помислите, че му е било леко да направи това, което е извършил, ще се излъжете. Животът му е бил една непрекъсната верига от усилия и труд. Неведнъж той е бил близо до сгромолясване под тяхната тежест, неведнъж е щял да загине физически и духовно. Никога не са му липсвали противници, дори и врагове. С мъка читателят ще узнае, че осемдесетгодишният старец е издъхнал почти в отчаяние от привидния неуспех на своите стремежи през време на целия си благороден, посветен на подобряване участта на своите събратя живот. Както на повечето творци на нови неща и нему е било присъден мъченически живот. Той издържа смело до края и затова благодарното потомство благославя неговата памет.

Хайнрих Песталоци е роден на 12 януари 1745 или 1746 година в град Цюрих на прелестното Цюрихско езеро. Баща му е бил хирург и принадлежал към най-видните семейства в града. За жалост Хайнрих загубва баща си на шест години и майка му е трябвало да живее много оскъдно. Все пак на нея и останали достатъчно средства, за да може да даде на Хайнрих и другите си две деца добро образование. Тя го изпраща в градските училища, които в тогавашна Швейцария са приличали на тези в Германия, т.е. били са лоши. Нашият Хайнрих не е бил винаги най-добрият ученик. Неговите учители не са били винаги доволни от него; механичното обучение му било скучно; той имал особена склонност само към някои предмети, които му доставяли удоволствие. Често неговите съученици злоупотребявали с добродушността му. Затова в неговите ученически години не може да се забележи нищо отличително, нищо, което да позволи да се предугади необикновеният човек.

Само едно качество се проявява още отрано: безусловна правдивост. Той просто не е можел да се преструва и винаги е казвал истината – и там дори където е било в негова вреда. Тъй като с това прекрасно качество е било свързано и едно дълбоко чувство към природата, чувство за простото, естественото, непревзетото, прямото, той е притежавал онези заложби и качества, които правят човека способен да открива истината в нещата и човешките отношения. Само правдивият човек открива и вижда истината; тя се крие от фалшивия и извратен човек.

Хайнрих Песталоци е притежавал също така много дълбока душа,подкрепена и подхранвана от жизнерадостната вътрешна религиозност в дома на неговия дядо, проповедник в едно село, недалеч от Цюрих. Израстналият младеж е трябвало да стане проповедник, но той решава да следва право. Макар че го завършва, и тук няма голяма сполука.

Вниманието на младия човек е било неволно приковано от тъжните обстоятелства в обществения живот. Сред по-висшите съсловия в родния му град е господствувало разточителство и лукс заедно с презрение към по-долните съсловия. Поради това у бедните се пораждала омраза към богатите. Освен това под тежестта на мизерията те били затънали в простотия и некултурност. Съществуването на това безкрайно зло изпълва сърцето на Песталоци с мъка и и тези чувства го насочват към размисъл как то да се отстрани. Резултатът от от неговите дългогодишни размишления как трябва да се помогне на хората е: само чрез образование на подрастващите, особено на децата на бедните и на долните съсловия въобще. Като мълния минава през главата му: ”Аз ще стана учител”, учител и възпитател на бедните деца. При случай, той е разказвал за този вътрешен прелом. Като че ли някакъв глас му казал: ”Ти си длъжен!” Към него се присъединил и втори: ”Ти можеш.” А към тях се прибавил и неговият: ”Аз искам! “И как е удържал своята дума! Той става учител от световен мащаб!

Трябва, мога и искам! Където тези три неща са събрани, там има не само хубави думи, но и дела. Нещастен е този, който наистина знае какво е длъжен, но не може или съвсем не иска. Печално е положението и на онзи, който може и иска, но не знае какво е длъжен. Ние съжаляваме пък онзи, който иска, каквото е длъжен, но не може. За облажаване е този, който иска, каквото е длъжен, т.е. каквото е съзнал за свой дълг, и чувствува в себе си сили, че може – комуто следователно не липсва нито вяра в себе си, нито упование в провидението.

Така е било при Песталоци. Него го е преследвала една възвишена мисъл, един идеал, както се казва обикновено, и след 80-те години на живота му. Неговият идеал е бил: облагородяване на човешкия род чрез възпитание и образование. На този идеал той посвещава целия си живот. Той не е знаел нищо друго, той е забравил всичко друго и най-малко е мислел за себе си. Посредствените хора са го наричали мечтател или дори са прикачвали на него и неговата дейност оскърбителни прякори.

Той отдава обаче своята обич и любов на децата на бедните. Той се убеждава скоро, че тяхното възпитание и образование не може да бъде успешно в затворени, изкуствено устроени градски домове за сираци. Те би трябвало, си мислел той, да бъдат възпитавани на село, ако трябва да се развиват физически и духовно, трябва да участвуват отрано в селския труд, въобще да бъдат възпитавани към труд, работливост и полезна практическа дейност; същевременно те трябва да бъдат образовани просто, природосъобразно, духовно. За да осъществи тези идеи, Песталоци купува с бащиното си наследство малко имение – Нойхов до Ленцобург, в кантона Аргау, където се оженва на 24 години за Ана Шултес.

През първите години той се стреми да увеличи дохода от своите ниви. Но резултатите не отговарят на очакванията. (Няма предприсъединителни фондове по САПАРД, б.м.) Въпреки това той изгражда тук в 1775 г. УЧИЛИЩЕ ЗА БЕДНИ, т.е. събира бедни деца, където и както може да ги намери. Родителите на отделни деца са плащали малки такси, филантропи са правели вноски, повечето давал той. Така сред един куп бедни деца, той израства като учител и възпитател. Дневникът, който води за развитието на собствения си син през време на първите му години, ни дава сведение за грижливостта, с която прави своите наблюдения, и за всеотдайността към новата си професия.

Всяко дете, способно да работи, е трябвало да участвува в селския труд и да извършва подходяща домашна работа. През време на домашната работа той ги обучавал. С голямо учудване той забелязва колко слабо умеели децата да употребяват своите сетива, как тъпо и безразлично минавали край най-забележителни явления, без да виждат и чуват, и колко лошо говорели. (Защо ли се сещам за днешните ни „ограмотени и отворени“ сънародници – политици, кметове, общественици и т.н.? б.м.) Затова той почнал да обръща по-голямо внимание върху развитието на сетивата, на точното виждане и слушане и на правилното говорене, отколкото на умението да четат и пишат.

Но успехът не съответствувал на усилията. Некултурността и простотията на повечето деца, влиянието на родителите, чиито безсрамни искания за външни материални нужди Песталоци не е могъл винаги да задоволи поради липса на пари, а може би и поради някои свои погрешни стъпки, спъват развоя на заведението. Благородният човек затъва в дългове, които не е бил в състояние да изплати. Той е трябвало да се откаже не само от своето начинание, но дори и от своето имение и да го даде под наем. ”Той иска да помогне на другите, а не може сам да си помогне” говорели присмехулниците. Не, той не се отчайвал.

Тъй като не е можел да работи практически, той написал една книга, която съдържа събрания опит и резултатите от размишленията му върху възпитанието на народа. Той я озаглавява “Линхард и Гертруда”. Тя излиза в 1781 година в Берлин в издателството на Декер, който му заплаща за ръкописа 6 /шест/ талера.

Под влиянието на благородните немци, благородни князе на тронове, благородни граждани и филантропи, след 1770 година в Германия и Швейцария се събужда стремеж към по-добри условия. Все по-общо става убеждението, че на низшите класи трябва да се помогне с възпитание и образование, да се изгони суеверието и да се отвори пътят на светлината и просвещението. В областта на възпитанието и образованието се отличава Базедов и благородният църковен представител фон Рохов. Хиляди се присъединяват към техните усилия. Една книга като “Линхард и Гертруда”, една книга за природата и истината е приета с одобрение. И тя донася на своя непознат на немската общественост автор чест, слава и уважение.

Окуражен от това, Песталоци предприема в 1782 година едно пътуване из Германия, където намира образцови училища, наблюдава опита и постиженията на други и се запознава с първите хора на знанията – Клепщок, Виланд, Гьоте, Хердер, Якоби и т.н. След завръщането си, той дава на света нови поучителни съчинения. Но външно погледнато, той не бе преуспял и още не бе намерил мястото, където можеше необезпокояван да следва предназначението на живота си.

Междувременно (трябва да бъда кратък) избухва Френската революция. След нея последвали страшни ужаси. Швейцария била заплашена и в 1798 година въвлечена във война. Обикновените последици от войната – бедност, некултурност, загрубяване, не закъсняват да се проявят. Патриотичното сърце на Песталоци не е можело да не се развълнува. Като научава, че цели групи изоставени деца бродят безпомощно, особено в местността Станц – една католическа област, той се запътва за там. Управителният съвет на града му предоставя една празна къща и той събира около себе си над 80 просячета. По този случай той сам казва: ”Нещастният и разрушен Станц и моят контакт с голям брой повечето безпризорни и отчасти подивели, но жизнени планински деца, бяха за мене една щастлива база и наред с външните неприятности едно поле за решителни опити за установявяне на обема и степента на силите, които съществуват изобщо в децата като основа за тяхното образование. По този начин аз изпробвах същността и обхвата на това, което може да се осъществи в областта на народното образование и което беше също много необходимо.”

Той е бил за тези деца баща, възпитател, учител; ден и нощ е бил с тях; първият, който идва сутрин при тях, и последният, който си отива вечер. Той е ял с тях, спал с тях, играл с тях. Не минали и няколко месеца и в тях така силно укрепнало доброто и радостта от доброто, че често пъти вечер, след като се помолели преди лягане заедно с него, те го молели да остане още при тях и да ги учи на тъмно. Задоволство и щастие, Божията благословия изпълвала дома. Когато в 1799 година малкото селище Алтдорф било разрушено от пожар, Песталоци казал на своите деца: ”Какво мислите, ако вземем при нас около 20 от останалите без покрив деца? Ще трябва да делите хляба си с тях.” “Да, да!” – викали всички и ликували от радост.

Но радостта не траяла дълго. Още същата година французите окупирали страната, обсебили зданието, за да открият лазарет, и татко Песталоци трябвало да разпусне своите деца. Неговото здраве било твърде много разстроено от грижите, тревогите и той трябвало да се опита да го възстанови. Едва укрепнал, той отишъл в Бургдорф и станал детски учител без заплата. Неговият нов начин да обучава не се харесал на селяните. Той не карал децата да учат много Хайделбергския катехизис; неговите старания да учи децата да мислят и говорят им се сторили излишни. Но след осем месеца в училището се появила контролна комисия и останала изумена от резултатите. За жалост Песталоци бил твърде много натоварен и след една година трябвало да напусне по здравословни причини своето място.

След всички тези експерименти, в него залегнало здраво решението да основе самостоятелно учебно заведение. В 1801 година той го осъществява в Бургдорф. По-късно то било преместено в Бухзее до Берн и накрая в Ифертен (Ивердон), където в 1825 година пропада. Наричало се е Песталоциев институт. Под това име заведението станало прочуто в цяла Европа, дори зад океана, в Америка. Нито преди него, нито след него, никое подобно заведение не е било така прочуто. Това, което е постигнато в него, довело до немското народно училище – превръща старото, механично училище в заведение за формиране и образование на хора. Как е станало това, ще опишем накратко.

Когато Песталоци основал своя институт, той вече бил на 55 години, но въпреки всички дотогавашни усилия бил още с бодри сили. Неговите практически постижения и неговите съчинения привличат при нето прекрасни привърженици и ученици… Децата са били отчасти бедни, отчасти деца на заможни родители, които плащали много добра такса.
В Бургдорф закипял прекрасен, изпълнен с устрем живот. Това било пролетта на института. През деня всички работели, учители, упражнявали се трудолюбиво. Вечерно време младите педагози се събирали около опитния, интелектуално и емоционално напрегнат баща на института, споделяли опит, намирали нови начини и методи на обучение. Тук е мястото да споменем какво е постигнал институтът на Песталоци в областта на обучението и методиката. Главните принципи, от които са се ръководили, са били следните:

(следва)

(Из: Слово за него и неговите безсмъртни заслуги, за децата и техните родители – по случай стогодишнината от раждането му. Ф.А.Дистервег 1845 г.)

Проблем: психологическият характер на “автентично дясната” личност

Блогърът Радан Кънев се е кандидатирал за председател на районната организация на ПП “Демократи за силна България”. За мен като психолог-изследовател на политическия живот това е доста интересен казус: наскоро на БлогCamp 2008 изказах някои тези за политическите блогове и за блоговете на политиците: Блогърът като най-свободен и влиятелен политически анализатор. Та в тази връзка амбицията за политическа кариера на Р.Кънев е просто повод да развия някои свои мисли. Защото до този момент не бях имал по-сгоден случай да изследвам блогъри с политически амбиции.

За лицето Р.Кънев имам най-бегли възприятия по блога му, който чета рядко, понеже на моменти долавям в писанията му демонстративно, сиреч неискрено изтъкване на някаква уж принципна позиция, а пък аз лично органически се отвращавам от фалша. Но, повтарям, конкретният случай за мен е само повод, зад който стои нещо истински важно. Скоро ще напиша свой анализ на някои психологически моменти, свързани с личностните изяви на дясната ценностна идентичност. Тъй като от доста време ме интересува проблема за особените съвременни изяви на чисто психологическия характер на самоопределящия се като „автентичен десен“. Писал съм много за ценностите, които правят една личност дясно ориентирана, но все съм отбягвал да се занимавам по-внимателно с психологическите особености на дясната личностност, а също и с човешките типове, които в тази връзка могат да се обособят. Темата е благодатна и ето че случаят „Радан Кънев“ ми дава повода да се захвана по-определено с изследване и изложение на някои идеи, които от доста време кръжат в съзнанието ми.

Разбира се, написах в блога му кратка бележка, та да предизвикам дискусия, понеже искам още нещичко да науча за този човек и неговия психологически характер – той е интересен обект за изследване. Ето моята бележка, пък и искам да се обзаложа каква ще е реакцията на лицето Р.Кънев, но да не изпреварвам прекалено развитието на казуса. Ето моята крайно провокативна бележка:

„Автентичният десен“ е човек, за който личността на другия и нейната свобода е нещо свято; когато някой си позволи да изрази високомерно грандоманско отношение към друга личност, когато една личност може да допусне да се овладее от злобни емоции спрямо друга личност, това означава, че тук нямаме „автентичен десен“, а имаме фалшификат. Такива хора обикновено се натискат нагоре, към властта, по чисто кариеристични подбуди и са способни за постигането на целта си да мачкат личностите, които са им пречка, които са им неприятни, които ги превъзхождат. Дано кандидатът за тази „политическа позиция“ е „автентичен десен“, лично аз обаче много се съмнявам, и то на чисто психологическо основание: един дребен жест понякога говори много повече от дългогодишно амбициозно и показно поведение. Защото тогава човек се издава и безсъзнателно в автентичната си същност. Имам многогодишен опит на общуване все с „автентично десни“ лидери и кандидат-лидери и вече имам развита интуиция, пък и не само. Говоря обаче тук само за субективното си възприятие и е възможно да греша; дано! Но се съмнявам…

Иван Костов, 2000 година: СДС да се освободи от компрометираните политици и да си върне доверието

СДС да се освободи от компрометираните политици и да си върне доверието, реч на Иван Костов пред ХІ национална конференция на СДС, 26 февруари 2000 г.

Доклад на Комисията за оценка на политическото поведение, организационното състояние на СДС, местните избори и подготовката за парламентарните избори през 2001 година, представен от Иван Костов

Подготовката на СДС за парламентарните избори 2001 година започва с точната оценка за изпълнението на предизборната ни платформа и програмата ни за управление. За първи път сме изправени пред задача с такава сложност, защото трябва да анализираме трезво и взискателно поведението си във властта, без да подминаваме дейността на парламента, правителството, областните управи, местната власт. Тя се основава и на вярната оценка за представянето ни на местните избори, защото те са изразът на общественото доверие към нас.

І. Изпълнението на платформата и програмата на СДС

Най-важно е да започнем с това, че противно на страха от властта, който бе типичен за предишните управляващи, СДС заедно с неговите партньори от ОДС пое смело Има още

Спукана ни е работата, ако не си видим кривините и кусурите

Оптимистичен и недалновиден финал за една тъжна вековна реалистичност, която дори се оказва непоучителна за нас, българите.

Българинът се нагажда при всякакви трудни, даже невъзможни за другите народи условия и ги приема като неизбежност и успява да оцелява.

Има нещо много сбъркано у нас и то е, че българинът вместо да хвърли усилия да промени обстоятелствата влага усилия да ги изтърпи и надживее. Силата на българския дух се проявява в търпението и умението му да се нагажда. Вековната ни история, както и най-новата ни такава показват, че тоя народ не е претърпял никаква промяна, а ако има такава, то тя е към по-лошо. Тоя народ живее на “Спусни Боже, дай Боже”.

Знаейки как е в Европата всички се юрнаха да я канят и й се кланят да заповяда у дома, надявайки се, че ЕС ще ни оправи. Чака ЕС да му изрине боклуците, да му оправи магистралите, да му дигне заводите, земеделието, да го възпита, да му очисти кочината. ЕС или кмета да му изрине снега пред входа на дома, Има още

Каквито са избирателите, такива са и избраните

Ето – в техния оригинален текст – принципите, върху които почива философията на историята у великаните на мисълта, западноевропейските историци: Гизо, Шатобриан, Авг. Тиери, Мине, Тиер, Мишле, Токвил, Кине, Дюрюи, Ренан, Тен, Барант, Ф.де Куланж.

1.La liberte politique nait de la morale. Политическата свобода изхожда от моралната свобода.

2.La question sociale est une question morale. Социалният въпрос е морален въпрос.

3.Avant de changer la loi, il faut changer les hommes. Преди да променим закона, трябва да променим хората.

4.Les lois n`ont quelque chance de durer que lorsqu`elles sont conformes aux moeurs. Законите биват дълготрайни само Има още

Та кой, по дяволите, иска да живее вечно?!

От какво се боите най-много?

О.: Не от смъртта. Е, не искам да се мъча. Но мисълта, че някоя вечер може да си легна и да не се събудя, не ме тревожи особено. Най-малкото ще е нещо различно. Едва не загинах при автомобилна катастрофа през 1966-та – излетях с главата напред през предното стъкло и макар че бях тежко ранен и уверен, че Важната гостенка (смъртта), както се изразяваше Хенри Джеймс, е наблизо, лежах в пълно съзнание в локва кръв и си припомнях телефонните номера на приятели. По-късно ме оперираха от рак и се притесних само от това, че трябваше да се мотая безцелно цяла седмица от деня на диагнозата до утрото на скалпелите. Има още