Книгата “Страстите и бесовете български” представлява поредица от есета за съвременна България. Предназначена е най-вече за младото поколение, което е връстник на прехода към свободата и демокрацията.

Авторът Ангел Грънчаров претендира книгата му да се разглежда като кратка народно-психологическа история на съвременна България. Би следвало да се замислим това е история или е по-скоро принос към изучаване на българската народо-психология или по-точно към философията на българския дух, макар че “реалната история” и човешките страсти и подбуди за нея не могат да бъдат в противоречие.

Отмина времето на т.нар. “класово-партиен подход” в историческите изследвания, който на преден план историците извеждаха тезата за “ролята на народните маси в историята”. Днес все по-често модерните историци поставят акцент върху ролята на личността. Към такова именно тълкуване ни насочва авторът на настоящото изследване, съветвайки ни как да разкрепостим духа си и да се пречистим морално. Засяга се спецификата на българския преход към демокрацията, изключителните трудности, които се свързват с липсата на решителност у мнозинството за смело поемане на изпитанията на свободата.

Авторът показва дълбока съпричастност към “евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата”. Написаното ни насочва към размисъл по въпроса за свободата – как я възприемаме ние и другите народи, знаем ли какво да правим с нея, борим ли се за нея и пр.
В това отношение се чувства едно неоправдано недоверие у автора към Историята, която според него описвала фактите, без да ги анализира и интерпретира, с което не бихме се съгласили. Освен всичко друго има и помощни исторически дисциплини, като например Българската етнография, която изучава бита, нравите, обичаите, фолклора и т.н. Вече не съществува само марксистка историография, както и никога не е съществувала само такава.

Що се касае за турското робство, не е важно какво точно се изпитва в спомена за него, а трябва реално да отчетем историческата ситуация. Дали говорим за търсенето на истината като основен път към самоосъзнаването? Категорично не бихме се съгласили с това, че думата “робство” издава национална комплексираност, нито с това, че през турското робство не се посягало брутално върху частната собственост. Тогава защо първите форми на антиосманската съпротива през 15-16 век са били именно икономически – от отвеждане на стадата, укриване на реколтата и пр. Понятието “частична несвобода” би трябвало да се смени с “частична свобода” и с единственото право българинът да бъде свързан със земята и да произвежда.

Всяко едно владичество или робство – било то византийско, турско или комунистическо – има своите измерения и характеристики и не бива за сметка на характеристиката на което и да е от тях да отхвърляме характеристиката на другото.

Необходимо е по-внимателно да подхождаме към българската душевност, към желанието за свобода. Дали съседните балкански народи, сърби, гърци са се освободили сами – по въпроса може да се спори! Или… имахме ли друг изход след Втората световна война освен да приемем комунизма безропотно?!

Или… това, че сме създали и приели демократична конституция в 1879 не е по причина, че и “преди не сме били роби”. Тук трябва да се отчитат външните влияния, балкански и европейски, които налагат Русия да се съобрази и с възрожденския идеал, и с идеалите на Левски, Каравелов и др.

С това, че “бащите на българската демокрация са успели да изнамерят монархията като единствен лек срещу кражбите” също не е лесно да се съгласим. Ако се замислим – формата на управление на България след Освобождението е определена от Великите сили, както и статутът на българската държава. Може би причината не е само във формата, а и в съдържанието – т.е. при една парламентарна монархия, която функционира добре, се наблюдава сигурност, защитеност по принцип. Ако формата беше република, но със спазване на реда и законността, тогава хората също щяха да се чувстват свободни!

Иначе авторът ни насочва във вярна посока по въпроса за отчуждението на българина към държавата още в годините на османската власт, което се пренася в отчуждение към собствената държава след Освобождението.
Малко по-внимателно трябва обаче да осмислим ролята на исторически личности като Фердинанд, Цар Борис Трети. Вярно е, че Фердинанд съдейства за модернизацията на България, че династията “внася цивилизационния дух на Европа”, но не бихме могли да се съгласим безрезервно, че Цар Борис Трети има “неоценими исторически заслуги пред България и българите за заякчаването на българската свобода и демокрация”. Защото това по същество е един авторитарен режим, за който са характерни, безспорно, диктаторските методи на управление. Когато царят “с помощта на верни офицери успява да се справи с превратаджиите (става дума за “деветнадесето-майците”), той не възстановява парламентарното управление, както се опитва да ни внуши г-н Грънчаров, а разчиства пътя към личния си режим, използвайки партийните боричкания, правейки безпартийни правителства и така до 1940 година, м. февруари, когато на власт идва проф. Богдан Филов като министър-председател.

Не бихме се съгласили с едно такова твърдение, че едва ли не докато е бил жив Цар Борис Трети задържал злото – комунизмът! – а след смъртта му то вече не можело да бъде удържано. Комунизмът идва на щиковете на Червената армия и това е резултат от множеството споразумения дори със западните съюзници.

Що се касае до Альоша, то никой не бива да твърди, че той е комунист! Той е символ на обикновен съветски войник, командван от комунистите. Да не забравяме отношението на Сталин към обикновените войници, които се връщат от плен след войната. Много от тях са били разстрелвани още на пристанищата – като недостойни за извоюваната свобода!
Изводът, който се налага, е, че Историята наистина изисква едно по-задълбочено осмисляне и анализиране на фактите, без опит за налагане на точно определено мнение, както наистина беше преди 1989 година.

В раздел втори “Абсурдите на дирижирания рай” авторът разглежда историческите корени на комунизма и отправя критика на комунистическите идеи от средата на 19-ти век, които безспорно нанасят непоправими беди и поражения на човечеството през 20-то столетие. Критикува се насилието като средство за постигане на целите от комунистите, посегателството върху свободата, върху човешката инициативност. Много точно е схванат коренът на злото от психологическа гледна точка: пълна неадекватност и тотално неразбиране на живота и свободата, от което произлиза всичко останало, а в основата на абсурдното желание “да живеем в комуна”, по което се разпознава комунистът, стои неговата екзистенциална непълноценност, ощетеността му спрямо жизненост, таланти, дарове, способности, душевни и телесни качества и т.н. Авторът убедително отговаря на въпроса дали тези хора са мнозинство или са малцинство на различните етапи на историята ни.

Засегнат е въпросът за цензурата, за посегателството върху свободата изобщо. “Говоренето по времето на комунизма – сочи авторът – не беше като сегашното, то не служеше за това да кажеш нещо. То служеше за обратното: нищо да не кажеш, но с много думи.” Така често като се позовава на реалностите от близкото минало и със средствата на сарказма авторът на тази книга показва стремеж да преодолее чувството за обърканост сред младите по въпроса “Добре ли се живееше при комунизма?!” Давайки много примери с конкретни ситуации и преживявания, А.Грънчаров показва потискането на свободата и чудовищния край на индивидуалността. Разказът е завладяващ, той прави читателя съпричастен към случилото се.

Авторът често пита ще бъде ли разрушен комунизмът, който сравнява с гнилия Картаген, и настоява да мислим за това какъв може да бъде приносът на всеки един от нас. Без да дава отговор, а само индиректно подсказвайки отговора и подбуждайки ни към размисъл – и евентуално към конкретни действия.

Буди възхищение прекомерната искреност на г-н Грънчаров в онези години и днешното признание за липсата на решимост да се тръгне открито срещу системата, за лицемерието, за празнословието, за арсенала на догматизма, който никак не е богат, напомняйки ни например как се вземаха изпитите по научен комунизъм и др. такива изразителни за същината на комунизма явления.

Авторът споделя чудесната идея, че важно за индивидите, така и за обществата и народите е да потърсят истината и свободата чрез освобождаване на мисълта. Описва реалистично трудностите на прехода в духовната сфера, в съзнанията. Не бива да забравяме, че в годините на тоталитарното общество за всеки висшист, за да получи диплома, беше задължително полагането на държавен изпит по марксизъм-ленинизъм, който представляваше комплекс от скучни дисциплини – и най-вече “учебният предмет”, наречен “научен комунизъм”. След дълги години промиване на мозъците само духовно извисен и чувстващ се свободен човек, четящ, любознателен, искрен, трудолюбив и честен би могъл да се отърси от всичко това и да се осъзнае като личност със своя позиция.

Много вярно, исторически точно и подробно е описана реформената дейност в СССР с опит за перестройка по времето на Горбачов, както и в България. Емоционално са разкрити събитията от 10 ноември 1898 година у нас. Търсят се дълбоките причини, корените за провала на СДС от самото начало, за фалша на кръглата маса, водещ дотам, че “нежната революция” у нас остана само “нежна”, но не и “революция” – и роди “нежна мутренско-комунистическа олигархия”. Разкриват се любопитни случки от зората на нашата демокрация – бурканите на прехода, с които хората оцеляваха да не измрат от глад, опашките по тъмни доби, черната борса и др. Осмива се простащината и байганювщината на новоизлюпени “демократи”, които не могат да се похвалят дори с обща политическа култура, но на всяка цена искат да бъдат на софрата, наречена “българска демокрация”.

Търси се исторически вярно обяснение на недоверието в демокрацията, която времево съвпада с икономическата криза, предизвикана от 45-годишната планова икономика. Осмива се носталгията на пенсионерите по “комунизъма”. Правилно се настоява за необходимостта да се мисли, но възниква и въпросът дали днешното поколение иска да мисли и да оценява събитията.

Реалистично са описани събитията около приемането на Конституцията през 1991 година и разцепването на СДС. Прави се опит да се обясни корупцията чрез недостатъците на основния закон, както например липсата на взаимен контрол и взаимно ограничаване на властите. Под истинска демокрация авторът разбира пряката демокрация. Дали обаче българското общество е дорасло за нея?

Въпросът остава открит, макар че не бива да бъдем песимисти и в този смисъл с известни резерви трябва да приемаме застъпената теза, че “България само формално принадлежи към западната общност, а фактически в страната господства една пропутинска арогантна олигархия”.

Опитвайки се да характеризира различни личности в СДС, авторът споделя собственото си виждане за причините, породили трудностите на прехода, като ги обяснява с особеностите на българската психология. Признавайки и собствени грешки, той ни води към мисълта, че понякога човек сам позволява да бъде подведен. За излизане от една такава ситуация човек трябва да се води от собствени здрави ценности, защото именно идеите и ценностите наистина са двигатели на историята. За това много точно е схваната необходимостта от идейното избистряне на нашето съзнание, което, разбира се, е дълъг и труден процес. Що се касае до отрицателните личности, участващи в прехода, мнението на автора би трябвало да се възприема като лично негово и всеки от нас да потърси собствено обяснение. Защото доста трудно е например да се съгласим, че ръстът на хората определя техните качества като личности или някакви други физически характеристики, за които на места се използват и нецензурни думи! Не бива според мен да се отправят лични обиди към която и да е политическа личност, защото един такъв подход също би могъл да се тълкува като личностен дефицит на прехода. Не бива да се обижда нацията, защото не всички хора са малодушници. Българската нация винаги е намирала верния път и сега ще го намери!

Трябва да имаме повече вяра в доброто и в човещината, независимо от трудностите, които преживяхме. Не може от мнението на няколко бабички на една опашка за хляб да се вади изследователска находка за българската национална душа. В този смисъл е трудно да се съгласим с някои постановки в написаното от автора.

Същевременно не може да не приемем реалистичния подход в обяснението за Виденовия разгром на икономиката, за разцеплението в СДС заради хора-кариеристи.

Авторът схваща днешната демокрация като намираща се в “най-тежка и всеобща криза”, критикува кадровата политика в СДС и онези стереотипи на съзнание и поведение, с които навремето БКП упражняваше властта.

Предлага се път на спасение към търсене на истината, достоен живот, надежда в младите, готовност за поправяне на самите себе си. Именно затова книгата трябва да се чете, независимо от личната пристрастност на автора, която той самият признава и афишира, представяйки я като неизбежна.

16 април 2008 година Стоянка Костова, историк

(Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма)

„Онази драма“, или човешката драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-верно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж коментарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем малки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото „Какво тук значи някаква си личност?!“ отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно „дребни“ реакции около „съвсем незначителни факти“ ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като глава на умряло животно истина. Която именно и ще се опитам отново да анализирам.

Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихватлива тази болест, и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност?!“, щом като комунистическото „Личността и индивидът е нищо“ си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само сякаш е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?!

Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна история за онази унизена и обидена жена със скандала „Куйович, Муйович, Уйович…“, който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътрешнитя министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков „обществената реакция“ е съвсем вяла и е сведена до „буря в чаша вода“, именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните „интелектуалци“ на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпространен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на старите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, водещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни.

Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като „национална добродетел“! А всъщност истината е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реакция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мозинството си не умеем да даваме израз на емоциите си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня, който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защото тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзнание, действие. Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непробудно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална „запушеност“. Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа можем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински свободни.

Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме най-решително всички вересии. Всеки ден ни скубат и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мърморим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновните за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперат пред неговия гняв, предусетили неотстъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не намерим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни.

Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се налага да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами.

Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция, вижте, прочетете тия коментари. Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде парите не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсолютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способен на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата „луд“! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в ромата „Под игото“? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир.

Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от „силовите спортове“. Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнство, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават „правосъдие“: ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи!

Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многозначителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са… мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на „макри поръчки“ са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така объркани и абсурдни, се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават „правосъдие“ защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено „благоразумни“ и по тази причина даже не умеем да се възмущаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?!

Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, „изтънчените“, „интелектуалните“, „префинените“, „умниците“ и пр. сме го загубили! Мутрата била „проста“, и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защото щом като сме вече емоционални инвалиди, той всяка друга душевна активност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в „мисленето“. Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме…

Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне известна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с „онази жена“ и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ей-така, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат.

Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква страдаща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!!

Аре бегайте да дишате: и не забравяйте да си купите нашия вестник. Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разположение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – оти рушат идилията ни!

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.

В човешката природа е заложен един жив порив към развитие. Тази природа е органична, човек е органично същество. Истинското възпитание има за главна задача да отстранява препятствията по пътя на развитието; то трябва да действува повече негативно, отколкото позитивно. Позитивната дейност се състои във възбуждане. Науката за възпитанието е теория на възбуждането. Развитието на човека започва със сетивни усещания, сетивни впечатления. Неговата връхна точка в интелектуално отношение е разумността, а в практическо отношение – самостоятелността.

Средството за самостоятелност и самоопределяне е самодейността.

Практическата годност на човека зависи повече от неговите духовни и физически сили, отколкото от знанията. Главната задача на възпитанието (което включва и обучението) е следователно развитие на на формалните сили.

Религиозността на човека зависи далеч по-малко от изучаването на притчи и на катехизиса, отколкото от общуването на детето с една благочестива майка и един енергичен баща. Религиозното, както и цялото възпитание, трябва да започне с раждането на детето. То зависи предимно от майката и е в нейните ръце.

Главните предмети за формалното развитие на силите са “ФОРМАТА, ЧИСЛОТО И ЕЗИКЪТ”. Идеята за елементарното образование е изразена в мисълта да се развият – над положените в детската душа чрез домашното възпитание (въздействието на бащата и на майката заедно с привързаност към братя и сестри) основи на вярата и любовта – силите за наблюдаване, говорене и мислене с помощта на гореспоменатите универсални образователни средства по един метод, който е съобразен с природните закони на развитие.

Това е същественото съдържание на възпитателните и образователните принципи на Песталоци. Изводите следват от само себе си. Те са следните:

Всекидневната стая е най-доброто място за възпитанието, а “книгата за майката” най-важната книга за възпитанието.

Цялото обучение трябва да бъде изградено върху непосредствени нагледи; цялото обучение е обучение за стигане на нагледи; първоначалното обучение по всеки предмет не е нищо друго освен нагледно обучение, ако трябва да има резултатно, живо, истинско съдържание. Противоположното е празното и пусто обучение с думи – книжното обучение. Първо предметът, след това (където е възможно) картината, рисунката, думата.

Началното обучение се състои в показване от страна на учителя и повтаряне от страна на ученика, в разказване и преразказване. По-късно главна задача на учителя е да подтиква ученика към самодейност и да използва за тази цел предимно подбуждащия, развиващия, евристичния метод на обучение. Нищо неразбираемо не бива да бъде заучавано наизуст, но ученикът трябва да усвои добре умението да заучава наизуст. Начинът, по който ученикът се изразява, неговото устно изложение е мярката, по която можем да преценим доколко нагледите и познанията на ученика са ясни и твърди.

Като средство за възпитаване у ученика на стремеж към справедливостта и доброто не бива да се използва нито страхът, нито наказанието, а главно доброжелателството и любовта.

Останалите изводи от принципите на Песталоци следват от само себе си. Ако трябва да ги обхванем в един израз, бих нарекъл Песталоциевият принцип за интелектуално образование възпитание към самодейност чрез нагледно познание.

С приложението на този принцип е преобразено цялото училищно дело. Днешното (модерното) училище е негов плод. Ще сгрешим много обаче, ако смятаме, че той е проникнал във всички училища, всички учители и всички учебни предмети. Но това не е негова вина. Преобразяването на една вековна система, отправянето в една съвсем нова посока не е работа за една година, за едно десетилетие, а за едно или повече столетия. В развитието на една нация и на едно учебно дело има епохи на застой, на покой, на реакция. Но слава на Бога, прогресът на времето е неудържим. Така е и в наше време.

Да се върнем към Песталоци. Безпримерен е успехът от усилията на Песталоци и неговите ученици и последователи. Не само цяла Швейцария, но и Германия, Франция, Англия, целият цивилизован европейски свят насочва вниманието си към неговата звезда на педагогическия небосклон, от всички страни се стичат ученици при него, особено в Ифертен. Голям брой педагози отиват при него като на поклонение, за да черпят направо от извора. Когато благодарение на достойни хора на Прусия започват да работят за възстановяването на нещастната страна след 1808 година, Кайзер Фридрих Вилхелм III повиква песталоцианеца С.А.Целер в Кьонигсберг с поръчението да събуди силите на народа, от което само може да се очаква спасение. Още по-рано великият Фихте обръща в речите си вниманието към Песталоци. По-късно достойният министър фон Алтенщайн изпраща млади хора, за да се запознаят с делото на Песталоци. Чрез тях, чрез многобройните съчинения на Песталоци и неговите ученици при благоприятните условия и повели на времето бива създадено ПРУСКОТО ПЕСТАЛОЦИАНСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ. Всичко, което в него е хубаво и добро, не се дължи никому другиму освен на Песталоци. Тази слава не трябва да му бъде намалена. Там, където са отстъпили от неговите основни принципи, са направили крачка назад. Останалите успехи се дължат също на развитите по-нататък негови основни принципи, защото те отговарят на същността на човешката природа, защото са взети от нея. Тяхното приложение спечелва световна слава на немското народно училище. Който във Франция, Англия, Италия, Испания, Русия, Полша, Норвегия и Швеция, Холандия и Дания, Америка и т.н. иска да види отлични училища, той идва в Германия.

Народното училище дължи своята слава на Песталоци. Далновидни власти са използвали неговите открития да се основат необходимите учебни заведения за подготовка на учители. Но подтикът за това дава най-напред благородният швейцарец. Както реките се спущат от тази страна към всички посоки, така са се разпространили оттам и плодоносните педагогически основни принципи във всички що-годе цивилизовани страни.

Житейската съдба на Песталоци е била много променлива. Той е преживял и щастливи, и нещастни години. Броят на питомците в училищата му се колебае. Доходите обаче обикновено не са стигали за покриване на разноските. За нещастие този завладян от своите идеи човек не е притежавал способността да ръководи стопански голямо заведение. В 1815 година загубва жена си. А преди това, в 1801 година, е бил загубил единствения си син, от когото му останало едно внуче.

Истинското предназначение на Песталоци, което се състои в преобразяване на елементарното училище и подобряване възпитанието на бедните деца, се измества главно от това, че приятели и сътрудници го подвеждат да превърне своето възпитателно заведение в институт за по-богати деца. Още по-голяма беда се стоварва върху главата на стареещия човек от немалките разправии между неговите ученици и приятели в института. Това прекършва сърцето му.

Институтът се въззема и процъфтява още веднъж, когато икономическото положение се поправя с издаване на събраните съчинения на Песталоци (15 тома, Щутгарт, 1819 година). Благородният император Александър дава за подписката 5000 рубли, Фридрих Вилхелм II – 400 пруски талера. И двамата го удостояват през време на престоя си в Швейцария в 1814 година със своето внимание. Прекрасният човек определя дохода от подписката за основаване на един дом – училище за бедни, за което той цял живот е мечтал. Сираците е трябвало да бъдат добре възпитани и подготвени като добри учители. За жалост много неблагоприятни обстоятелства попречват за възникването на подобен дом-училище.

Като вижда упадъка на своето училище поради горните причини, старият Песталоци бива съкрушен. Напразно Феленберг, основателят на Хофвил, велик като човек и гражданин, се опитва да спаси прочутия педагог. Песталоци остава до 1825 година в Ифертен. В тази година се закрива западналото заведение. Песталоци се връща отново в Нойхоф, нает от неговия внук. Отчаян за бъдещето на делото, на което посвещава целия си живот, тук той написва своето последно слово, своята всъщност лебедова песен “Моята жизнена съдба”, в която се опитва да защити своя приятел Шмид срещу Нидерер (и двамата водачи на борещите се групи в собственото му заведение).

С Шмид той предприема в 1826 година пътуване до Базел, посещава там учелещето за бедни. Песталоци блясва още веднъж на 21 декември 1826 година, когато той поставя началото на изграждането на един дом-училище за бедни деца, което е искал да създаде в Нойхоф.

Смъртта му настъпва на 17 февруари 1827 година. Той издъхва непосредствено след думите: “Аз прощавам на тези, които са ме обидили, дано намерят и те мир, както и аз умирам в мир…” Той е бил един от най-благородните хора, които някога са живели. Последиците от неговата дейност са така големи, че той може да бъде поставен в редицата на благодетелите на човешкия род. Сърцето му е туптяло само за бедните, за унижените, за нещастните и техните деца.

Детето е било за него нещо свято. Колкото е далеч небето от земята, толкова далеч е бил той от мисълта да презира човешката природа. Човешката природа е била свята за него. Затова и професията на учителя и възпитателя, която развива човешката природа съгласно вложените в нея закони, подпомага заложбите, поривите, стремежите на човешката природа, за да може човек да се развие природосъобразно, да може да се проявява многостранно и да може да бъде по този начин щастлив – тази професия е била за него свята. Човекът е бил за него база и цел, но и средство за постигане на човешкото предназначение. Всеки трябва да помага на другия; човешкото общество, мисли той, трябва да бъде съюз на хора, които си желаят взаимно доброто, които взаимно си помагат, където никой не бива да използва положението на другия за собственото си мнимо благополучие, т.е. не бива да злоупотребява с другия, а където всеки е задължен да допринася колкото може повече за благото на всички и да вижда в това своето щастие. Мирогледът на Песталоци е бил нравствен мироглед.

Изтъкнатото показва, че е много навременно да си спомним за Песталоци. Сърцето му е биело за човечеството, за бедните. Той не е обикновен учител, а един народен педагог. Неговият стремеж е бил да подобри условията на живот в света, особено положението на долните, работническите класи. Той не е успял да въодушеви всички свои съвременници за тези велики мисли. Не сега това е нашата работа.

Като всички хора Песталоци е предшественик на нова епоха. Бавно крачещото поколение достига едва сега висотата, на която той е стоял. Сега неговите огромни планове започват да стават действителност. Нему и на другите ние дължим, че сме стигнали дотук!!!

(Следва)

Попаднах на един текст, наречен Мъртвата нация. Това е текст, изпълнен с много верни мисли. В блога Conservative – един блог, писан от анонимен, но пък за сметка на това искрен човек. Един читател е писал в коментарите: „Този текст е чудесен и въздейства емоционално. Поздравявам те за живата и будна мисъл!“. Присъединявам се към този коментар. Но въпреки това искам да кажа нещо принципно по повод на главната идея на този човек, с която не мога да се съглася.

Ние не сме безнадеждно мъртва нация – такъв един песимизъм и нихилизъм ми е чужд – ние сме една заспала нация. Има огромна разлика да обявиш един народ за мъртъв и също така да приемеш, че той е заспал. Заспалият един ден може и да се събуди. И става дума за голямото мнозинство от нацията, а на за досущ всички – до последния българин. Никога една нация не може да се зарази с нещо до последния човек – винаги има хора, неподатливи за масовите истерии, за масовата простотия, за масовото безхаберие. Винаги има в една нация мислещи и търсещи изход хора. Може да са отчайващо нищожно малцинство – както комай е в момента – но ги има. Ето точно тези хора са действителния елит на нацията. А този човек е писал, че ние нямаме елит, нямаме също, по негова преценка, и ценности. И двете се пресилени и крайни твърдения. Имаме елит, а това, което ни натрапват за „съвременен елит“ – Гоце, Бойко, Недялко, Вежди, Панто, Левчев, Митю Очите, Гергана, Стояна, Азис, Велислава и пр. – са не българския елит, те са българският позор. Има обаче хора в тази наша нация, които са носители на здрави традиционни ценности – ето те са елита ни. Ония, дето се кипрят по телевизиите, са продукт на масовата „култура“ и те не са никакъв елит.

Значи първото ми възражение е срещу мисълта, че сме мъртва нация. Не е така и не може да е така. Второто е че нямаме елит. Не е така: това, което у нас ни пробутват за елит, не е такъв, а тези, които са наш действителен елит, ние даже не знаем и кои са, не знаем и къде са. На трето място възразявам по тезата, че нацията ни няма ценности: масовият човек може и да няма ценности, но не цялата нация. Има едно нищожно малцинство, което е приютило в сърцата си исконни български и общочовешки духовни ценности. И това не е болка за умиране – винаги е било така. Бездуховни винаги са мнозинствата, но не цели народи. Когато умре и последният човек, съпричастен към духовните ценности на нашата нация, тогава ще възтържествува духовно-ценностният вакуум, в който пребивава масата, овладяната от всякакви простотии тълпа. Но този момент е далечен. Докато един само човек има, който носи в сърцето си исконните български ценности, те не са умрели. И Свети Иван Рилски е бил един и сам в едно не по-малко трудно време. Но заради такива като него, пръснати тук и там по манастирите, България още я има.

А най-много възразявам срещу жестоката неправда, която, увличайки се, си е позволил да изрече този човек, а именно: „… преходът роди 18 набора пълни кретени – хора негодни за нищо, пълни невежи, неграмотни, лумпени и аутсайдери, нехващали книга. Хора с много тесен умствен хоризонт, без познания за света, без фантазия. Дълбок и автентичен пролетариат…“ и т.н. Не е вярно това, разбира се, този човек съгрешава тук спрямо истината: и младите, както и другите поколения българи, са всякакви, има и лоши, има и кретени, но има и много достойни и свестни младежи. Може да не са много, но ги има. Но така е и по целия свят: най-добрите са най-малко, най-лошите (заспалите, немислещите, нихилистите) винаги са мнозинство. Да се каже обаче че всички млади у нас са съвсем пропаднали и безнадеждни е грехота: просто не е така. И не може да е така. Аз всеки ден разговарям с такива млади хора. Не знам този човек откъде, на какво основание си прави изводите. Аз всеки ден общувам с млади хора и не преставам да се удивлявам колко стойностни младежи има сред тях. Сред масата от „боклуци“ има и най-свестни момчета и момичета. Така че България и българската нация не може да са мъртви: докато има такива кадърни и умни млади хора, и България, и нацията ни, ще ги има.

А пък дори и тия, дето са „мъртви“ според логиката на този човек, те всъщност не са мъртви, а са объркани, отчаяни, опростачени, подивели, баламосани и пр., всякакви са, но не са мъртви – тази метафора е съвсем неуместна! И точно тези хора се нуждаят от християнско разбиране и подкрепа – а не от мъмрене с високо вдигнат показалец. Защото и те сами чувстват дълбоко в себе си, че нещо не е наред при тях, но щом са живи, щом са човешки същества, пък и дори да са пълни дегенерати, се нуждаят от човешка подкрепа и участие. Пък и да не разбираха какви са, тия хора не бива да бъдат отписвани: човешко е да се греши, но като има грешка, има и прошка, а пък може да настъпи и просветление, може да дойде и разкаянието. Така че е недопустимо изхвърляне това мнозинство, което по ред причини се е поддало на жестоката олигархична медийна преса, да го отпишеш от участие в съдбините на България: напротив, иска се точно с тия хора да се разговаря всекидневно, да им се помага да разберат, да се пробудят, да осъзнаят смисъла на случващото се.

Ето защо аз настоявам, че ние, българите, не сме мъртва, а сме просто заспала в мнозинството си нация. Похърква си това мнозинство, но никой не знае какви сънища се въртят в главата им, току-виж ни изненадали. Никога недей да отписваш жив човек от живота, никога никого недей да подценяваш. Във всеки момент всеки човек може да изживее вътрешен поврат към доброто, може да се пробуди съвестта му, всеки човек, дори и най-падналият, е достоен за човешко съпричастие и подкрепа. Затова аз възразявам срещу това интелигентско високомерие, което отписва мнозинството от нацията ни, и което обявява цялата ни нация за умряла. Една нация не може да умре току-така. И то нация, чиито корени са 5000 години назад в миналото на човечеството.

Та не трябва да се вайкаме и да се оплакваме, а трябва да си запретваме ръкавите и всеки с каквото може да почне да работи за промяна на плачевната ситуация, в която сме се оказали. Нивата не иска молитва, иска мотика. Аман от ревльовци. На България са нужни будители и труженици на нейната нива. Това е моето разбиране…

През тази нощ, след 1 часа, в първия час на 3-ти март, ще участвам в общо предаване на българските държавни радиостанции от София, Пловдив и Варна, посветено на 3-ти март. Разбира се, около тази дата неизбежни са полемиките, и те не трябва да се избягват или потискат: в споровете се проясняват съзнанията, в дискусиите душите ни се приближават към истината.

А ние имаме съдбовна нужда да открием какви сме, с какво имаме право да се гордеем, а от какво следва да се срамуваме. Иска се, потребен ни е реализъм, защото да живеем с омайващи приказки и басни относно себе си и нашата национална съдба не подобава за един зрял, свободен и европейски народ. Аз, разбира се, от своето разбиране няма да отстъпя, а него съм го изразил в ето тези свои есета, които са публикувани и в книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА:

Таз свобода нам не ни е дар!, “Руски троянски кон” ли сме, “Задунайская губерния” ли сме, що сме?!, Русофилски оргии из Българско, Да обичаш България не означава непременно желание да я харижем на Русия, Младите ще ни изненадат, но с какво ли обаче?!, Лудницата “атакуваща България” в нейната най-възхитителна прелест, Да върнем България на… руснаците, Сценка, взета от самия живот, Дали пък не ни управляват всъщност канибали?!, Да си възвърнем националното самоуважение: подписка, От всичко по две: и два национални празника си имаме даже и др. Всъщност тези неща съм ги писал през миналата година по повод на 3-ти март. И понеже почти нищо оттогава не се е променило, те звучат достатъчно актуално, дори още по-актуално в светлината на новата, още по-голяма близост на управниците ни с путинова Русия, това ме освобождава от потребността сега отново да пиша по същия повод. Разбира се, ще напиша, а ето, и ще кажа нови неща през тази нощ, в предаването на Българското национално радио.

Защото си представям каква гнусна пошлост на подлизурковщината ще ни залее във връзка с т.н. „Година на Русия в България“. Нашите сегашни управници не пропускат повод да козируват пред Путин и Русия и да засвидетелстват готовността си да изпълняват всякакви заповеди от Москва. Последна грижа на тия е българското национално достойнство – съмнявам се, че те изобщо разбират какво означава това. Ето защо ни се налага на нас, гражданите, да защитим достойнството си. А това може да стане като без снизхождение показваме и „опаката страна“ на нашата „вековна славяно-православна историческа близост и дружба с Матушката Русия“, която кара да туптят така учестено сърцата на ония, които са готови на всякаква подлост само и само да угодят на кремълските си господари. Към които, безспорно, отново са на добре платена служба, защото русофилите у нас никога не са вършили предателствата си спрямо българския национален интерес безкористно, ей така, само от „добро сърце“; знае се добре, че най-вече московското злато е сърдечната причина за тяхната неудържима любов към „братушките“.

Аз пък, а надявам се, и мнозина други сънародници, предпочитаме да сме „българофили“, които няма да продадат България никому. Нашата България и сега има нужда от поборници за българското национално достойнство, каквито навремето са били и Левски, и Ботев, и Стамболов, и Захари Стоянов, и мнозина други автентични патриоти. Които не са виждали нашата България в ролята на презряно кученце, което умилително джафка и се умилква около краката на Големия Брат – каквато се мъчеха да я направят угодниците на Кремъл ето вече 130 години. Не успяха да ни харижат завинаги на Русия, не успяха да превърнат Отечеството в руска Задунайская губерния цели 130 години (в близо 50-те години комунизъм обаче успяха!), а пък сега хептен няма да успеят въпреки обречените си старания: България вече е в Европейския съюз!

Този именно – България в Европейския съюз! – е кошмарът на нашите национални предатели. Българското национално достойнството може да бъде защитено само там, в семейството на свободните и демократични народи на Европа. А не като се прегръщаме с управниците на деспотичната империя накрая на Европа, в която азиатщината засега тържествува – и където демокрацията беше наново посечена. Българските демократи не сме „русофоби“ само защото вярваме, че и в Русия един ден ще има демокрация, защото знаем, че и Русия един ден ще стане свободна европейска нация и държава. И сме приятели на европейски ориентираните руски десни политици, които сега са в немилост пред авторитарния режим, но рано или късно, когато и руският народ се пробуди, ще победят.

Защото знаем, че световната експанзия на свободата е неудържима – независимо от попълзновенията на братската руско-българска мафия и олигархия, която живее с най-анахронични представи за света, която е толкова абсурдна, че вече даже не е и от този свят, и от този век. Сега е 21 век, (не)уважаеми таварищи Путин, Медведев (точно днес руснаците уж го „избират“ за президент!), Гоце Първанов, Серьожка Дмитриевич, вашата любима 1950-та година отдавна е отминала!

PROSTITUO – от лат. “безчестя”, “позоря”

Всички знаем коя е професията, считана за най-древна. Мнозина от нас се усмихват дяволито и натискат клаксона, когато минават покрай някое улично сборище на проститутки. В интернет и вестниците е пълно с обяви за компаньонки и “специализирани” салони за масаж. Не са малко хората сред нас, които открито и не чак толкова открито говорят за посещенията си при проститутки у нас и в чужбина (в това число и публично известни личности, които не се притесняват от тази част от живота си и дори я споделят пред медиите).

Всичко това е така, но в обществото ни битува едно доста закостеняло отношение по този въпрос. А може би това е поредната фалшива морална поза? Лесно е да се каже: “Аз съм против проституцията!”. Има още →

1.Как аз разбирам философията?

1.2.Любовта към мъдростта

Гръцката дума “философия”, или φιλοσοφία означава “любов към мъдростта”, от φιλέω, обичам, и σοφία – мъдрост. За да добие поне приблизителна представа за това що е философия човек, естествено, трябва да е преживял подобно чувство, да го е усетил поне някога в сърцето си. Защото който не го е преживявал или пък почувствал, той няма как да разбере не само думата, ами най-вече самия смисъл. Сигурно има много такива хора, а пък сигурно е и възможно други да са преживявали подобно нещо, ама да не са си дали сметка за това какво точно им се е случило. Защото едва ли е възможно да си човек, пък никога да не си изпитвал нещо, което е родствено на любовта или е самата любов. Има още →

Да се разглежда философията като нещо “прибавено” към съществуването ни (т.е. като “натрапница”, която само предизвиква досада!), е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си, защото така признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а свободата – безразлична. Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без “нея”, сиреч без своите лични разбирания; възможно ли е, впрочем, да се живее човешки без търсене на смисъла, който сами даваме на живота си?! Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи? И как да се доберем до истината за себе си и за своя живот ако не я търсим всеотдайно (та нали търсенето на тази истина се нарича “философия” и “философстване”?!)? А възможно ли е изобщо да се живее без истина?

Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да помага на човека, Има още →

Съществуват безкрайно много книги, учебници и помагала, които задълбочено обясняват “проблемите на философията”, нейните идеи, теории, разбирания. Те ни разказват за това какво се мисли по даден въпрос – и какво се е мислело векове преди нас. Поставяйки своите въпроси, тази философска книжнина дава добре промислени отговори, които остава само да се “научат” и да се знаят. Смята се, че ако човек се запознае с готовите отговори, то това вече ще го провокира към търсенето на своя, лично премисления и удовлетворителния за “за мен самия” отговор. Но начина, по който се разговаря “за философията” – превърната в “предмет” на познанието! – поражда твърде много съмнения относно това дали ще се отиде по-далеч от най-обикновената дилетантска информираност.

Защото философията не е и не може да бъде прост“учебен предмет” или наука, даваща ни само знания за това или онова, които, като се знаят, значи един вид си “влязъл” в нейните пространства. Има още →