Единствената радост достъпна за хора обезверени, погазени и изнемогнали – е радостта, която задоволява съвестта. Във всяка друга радост такива хора виждат оскърбление за тяхната неволя, гавра с тяхната жалейка.

Българският народ е потънал в тъга. Той тъгува поради жестокостта и настървеността на своите вънкашни врагове, които го лишиха от правото да се урежда и управлява съобразно със своя дух, своите наредби и традиции, които му пречат да върви по пътя на прогреса и да бъде пълен господар на своите съдбини.

Той тъгува поради хищността и зверонравието на своите вътрешни врагове, на онези изродени български рожби, които жаднеят за власт и плячка, и като виждат своите домогвания осуетени, отмъщават си чрез коварство и предателство, стават покорни оръдия на българомразеца чужденец.

На тъгуващия български народ ние поднасяме в дар настоящата книга. Ние поднасяме надежда на обезнадеждените. Ние поднасяме надежда на обезверените. Отчаянието поражда безволие и заслепение. А безволието и заслепението докарват упадък и провала – (CORRUPTION)!

Ние поднасяме духовно благо на обезнаследените. Тая книга говори за дълг, за доблест, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвувание, за върховната добродетел на християнина – добрината.

Но преди всичко и повече от всичко тая книга говори за Бога, за божествената правда, за божественото у човека, сиреч за светостта и безсмъртността, за отвъдгробовните съдбини. И затова тази книга е озаглавена Бог.

Човеците обичаме, когато ги познаваме. Бога познаваме, когато го обичаме.

Мъдростта не е изходна точка на богопочитанието. Наопаки, богопочитанието е изходна точка на всяка мъдрост.

Ето какво учи тая книга.

Любовта към Бога е върховен дълг и върховно благо, условие за духовен възход, извор на всяко съвършенство.

Ето какво учи тая книга.

Вселената се състои от самостоятелни светове, между които царят пълна хармония, пълна солидарност, сиреч ред ненарушим; ред ненарушим не може сам да се сътвори и да се наложи на безчислените самостоятелни светове: за подобен ред е потребен уредник, за подобен закон е потребен законодател. Тоя уредник, тоя законодател е Бог.

Ето какво учи тая книга.

У Бога има безконечна мъдрост и доброта. Той е сътворил Всемира и човечеството с любов и от любов. Нищо не може да погине – и не погинва – ни дух, ни твар – защото всичко, което съществува и светува, е съставна част, потребна и неотемлима част от космическата наредба.

Принцип на нищожество е принцип лъжовен, защото нищо не може да бъде нещо.

Принцип на всемощно, на тържествуващо и всепоглъщащо зло е принцип лъжовен; злото е разрушително – и да би било всесилно, отдавна би унищожило вселената; а във вселената ние виждаме, наопаки, безконечен устрем към вечна обнова, безконечно сияние на вечната младост.

Ето какво учи тая книга.

Тя учи още, че както детето излиза от утробата на майка си и се вестява на бял свят – исто (също – на старобългарски) така човек напуща земното си живелище и се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни. Прочее, нека всички жалеещи и плачещи прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия.

Нищо не избърсва човешките сълзи тъй скоро както убеждението, че Бог Творец е едновременно Бог Баща, сиреч неизменен и неуморен наставник, ръководител, закрилник и охранител на своите рожби, човешките същества – чието разумно и геройско битие Той допълва чрез светло и блажено свръхбитие!

Велики четвъртък,16 АПРИЛ, 1925 г., Стоян Михайловски, Из: ПОЛИТИЧЕСКИ И ФИЛОСОФСКО-РЕЛИГИОЗНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому.

Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.

Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.

Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:

Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!

В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.

В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!

В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)

Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.

Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., – голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:

Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.

Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?…

От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.

Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Автор: Георги Раковски

(Източник)

Книгата “Страстите и бесовете български” представлява поредица от есета за съвременна България. Предназначена е най-вече за младото поколение, което е връстник на прехода към свободата и демокрацията.

Авторът Ангел Грънчаров претендира книгата му да се разглежда като кратка народно-психологическа история на съвременна България. Би следвало да се замислим това е история или е по-скоро принос към изучаване на българската народо-психология или по-точно към философията на българския дух, макар че “реалната история” и човешките страсти и подбуди за нея не могат да бъдат в противоречие.

Отмина времето на т.нар. “класово-партиен подход” в историческите изследвания, който на преден план историците извеждаха тезата за “ролята на народните маси в историята”. Днес все по-често модерните историци поставят акцент върху ролята на личността. Към такова именно тълкуване ни насочва авторът на настоящото изследване, съветвайки ни как да разкрепостим духа си и да се пречистим морално. Засяга се спецификата на българския преход към демокрацията, изключителните трудности, които се свързват с липсата на решителност у мнозинството за смело поемане на изпитанията на свободата.

Авторът показва дълбока съпричастност към “евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата”. Написаното ни насочва към размисъл по въпроса за свободата – как я възприемаме ние и другите народи, знаем ли какво да правим с нея, борим ли се за нея и пр.
В това отношение се чувства едно неоправдано недоверие у автора към Историята, която според него описвала фактите, без да ги анализира и интерпретира, с което не бихме се съгласили. Освен всичко друго има и помощни исторически дисциплини, като например Българската етнография, която изучава бита, нравите, обичаите, фолклора и т.н. Вече не съществува само марксистка историография, както и никога не е съществувала само такава.

Що се касае за турското робство, не е важно какво точно се изпитва в спомена за него, а трябва реално да отчетем историческата ситуация. Дали говорим за търсенето на истината като основен път към самоосъзнаването? Категорично не бихме се съгласили с това, че думата “робство” издава национална комплексираност, нито с това, че през турското робство не се посягало брутално върху частната собственост. Тогава защо първите форми на антиосманската съпротива през 15-16 век са били именно икономически – от отвеждане на стадата, укриване на реколтата и пр. Понятието “частична несвобода” би трябвало да се смени с “частична свобода” и с единственото право българинът да бъде свързан със земята и да произвежда.

Всяко едно владичество или робство – било то византийско, турско или комунистическо – има своите измерения и характеристики и не бива за сметка на характеристиката на което и да е от тях да отхвърляме характеристиката на другото.

Необходимо е по-внимателно да подхождаме към българската душевност, към желанието за свобода. Дали съседните балкански народи, сърби, гърци са се освободили сами – по въпроса може да се спори! Или… имахме ли друг изход след Втората световна война освен да приемем комунизма безропотно?!

Или… това, че сме създали и приели демократична конституция в 1879 не е по причина, че и “преди не сме били роби”. Тук трябва да се отчитат външните влияния, балкански и европейски, които налагат Русия да се съобрази и с възрожденския идеал, и с идеалите на Левски, Каравелов и др.

С това, че “бащите на българската демокрация са успели да изнамерят монархията като единствен лек срещу кражбите” също не е лесно да се съгласим. Ако се замислим – формата на управление на България след Освобождението е определена от Великите сили, както и статутът на българската държава. Може би причината не е само във формата, а и в съдържанието – т.е. при една парламентарна монархия, която функционира добре, се наблюдава сигурност, защитеност по принцип. Ако формата беше република, но със спазване на реда и законността, тогава хората също щяха да се чувстват свободни!

Иначе авторът ни насочва във вярна посока по въпроса за отчуждението на българина към държавата още в годините на османската власт, което се пренася в отчуждение към собствената държава след Освобождението.
Малко по-внимателно трябва обаче да осмислим ролята на исторически личности като Фердинанд, Цар Борис Трети. Вярно е, че Фердинанд съдейства за модернизацията на България, че династията “внася цивилизационния дух на Европа”, но не бихме могли да се съгласим безрезервно, че Цар Борис Трети има “неоценими исторически заслуги пред България и българите за заякчаването на българската свобода и демокрация”. Защото това по същество е един авторитарен режим, за който са характерни, безспорно, диктаторските методи на управление. Когато царят “с помощта на верни офицери успява да се справи с превратаджиите (става дума за “деветнадесето-майците”), той не възстановява парламентарното управление, както се опитва да ни внуши г-н Грънчаров, а разчиства пътя към личния си режим, използвайки партийните боричкания, правейки безпартийни правителства и така до 1940 година, м. февруари, когато на власт идва проф. Богдан Филов като министър-председател.

Не бихме се съгласили с едно такова твърдение, че едва ли не докато е бил жив Цар Борис Трети задържал злото – комунизмът! – а след смъртта му то вече не можело да бъде удържано. Комунизмът идва на щиковете на Червената армия и това е резултат от множеството споразумения дори със западните съюзници.

Що се касае до Альоша, то никой не бива да твърди, че той е комунист! Той е символ на обикновен съветски войник, командван от комунистите. Да не забравяме отношението на Сталин към обикновените войници, които се връщат от плен след войната. Много от тях са били разстрелвани още на пристанищата – като недостойни за извоюваната свобода!
Изводът, който се налага, е, че Историята наистина изисква едно по-задълбочено осмисляне и анализиране на фактите, без опит за налагане на точно определено мнение, както наистина беше преди 1989 година.

В раздел втори “Абсурдите на дирижирания рай” авторът разглежда историческите корени на комунизма и отправя критика на комунистическите идеи от средата на 19-ти век, които безспорно нанасят непоправими беди и поражения на човечеството през 20-то столетие. Критикува се насилието като средство за постигане на целите от комунистите, посегателството върху свободата, върху човешката инициативност. Много точно е схванат коренът на злото от психологическа гледна точка: пълна неадекватност и тотално неразбиране на живота и свободата, от което произлиза всичко останало, а в основата на абсурдното желание “да живеем в комуна”, по което се разпознава комунистът, стои неговата екзистенциална непълноценност, ощетеността му спрямо жизненост, таланти, дарове, способности, душевни и телесни качества и т.н. Авторът убедително отговаря на въпроса дали тези хора са мнозинство или са малцинство на различните етапи на историята ни.

Засегнат е въпросът за цензурата, за посегателството върху свободата изобщо. “Говоренето по времето на комунизма – сочи авторът – не беше като сегашното, то не служеше за това да кажеш нещо. То служеше за обратното: нищо да не кажеш, но с много думи.” Така често като се позовава на реалностите от близкото минало и със средствата на сарказма авторът на тази книга показва стремеж да преодолее чувството за обърканост сред младите по въпроса “Добре ли се живееше при комунизма?!” Давайки много примери с конкретни ситуации и преживявания, А.Грънчаров показва потискането на свободата и чудовищния край на индивидуалността. Разказът е завладяващ, той прави читателя съпричастен към случилото се.

Авторът често пита ще бъде ли разрушен комунизмът, който сравнява с гнилия Картаген, и настоява да мислим за това какъв може да бъде приносът на всеки един от нас. Без да дава отговор, а само индиректно подсказвайки отговора и подбуждайки ни към размисъл – и евентуално към конкретни действия.

Буди възхищение прекомерната искреност на г-н Грънчаров в онези години и днешното признание за липсата на решимост да се тръгне открито срещу системата, за лицемерието, за празнословието, за арсенала на догматизма, който никак не е богат, напомняйки ни например как се вземаха изпитите по научен комунизъм и др. такива изразителни за същината на комунизма явления.

Авторът споделя чудесната идея, че важно за индивидите, така и за обществата и народите е да потърсят истината и свободата чрез освобождаване на мисълта. Описва реалистично трудностите на прехода в духовната сфера, в съзнанията. Не бива да забравяме, че в годините на тоталитарното общество за всеки висшист, за да получи диплома, беше задължително полагането на държавен изпит по марксизъм-ленинизъм, който представляваше комплекс от скучни дисциплини – и най-вече “учебният предмет”, наречен “научен комунизъм”. След дълги години промиване на мозъците само духовно извисен и чувстващ се свободен човек, четящ, любознателен, искрен, трудолюбив и честен би могъл да се отърси от всичко това и да се осъзнае като личност със своя позиция.

Много вярно, исторически точно и подробно е описана реформената дейност в СССР с опит за перестройка по времето на Горбачов, както и в България. Емоционално са разкрити събитията от 10 ноември 1898 година у нас. Търсят се дълбоките причини, корените за провала на СДС от самото начало, за фалша на кръглата маса, водещ дотам, че “нежната революция” у нас остана само “нежна”, но не и “революция” – и роди “нежна мутренско-комунистическа олигархия”. Разкриват се любопитни случки от зората на нашата демокрация – бурканите на прехода, с които хората оцеляваха да не измрат от глад, опашките по тъмни доби, черната борса и др. Осмива се простащината и байганювщината на новоизлюпени “демократи”, които не могат да се похвалят дори с обща политическа култура, но на всяка цена искат да бъдат на софрата, наречена “българска демокрация”.

Търси се исторически вярно обяснение на недоверието в демокрацията, която времево съвпада с икономическата криза, предизвикана от 45-годишната планова икономика. Осмива се носталгията на пенсионерите по “комунизъма”. Правилно се настоява за необходимостта да се мисли, но възниква и въпросът дали днешното поколение иска да мисли и да оценява събитията.

Реалистично са описани събитията около приемането на Конституцията през 1991 година и разцепването на СДС. Прави се опит да се обясни корупцията чрез недостатъците на основния закон, както например липсата на взаимен контрол и взаимно ограничаване на властите. Под истинска демокрация авторът разбира пряката демокрация. Дали обаче българското общество е дорасло за нея?

Въпросът остава открит, макар че не бива да бъдем песимисти и в този смисъл с известни резерви трябва да приемаме застъпената теза, че “България само формално принадлежи към западната общност, а фактически в страната господства една пропутинска арогантна олигархия”.

Опитвайки се да характеризира различни личности в СДС, авторът споделя собственото си виждане за причините, породили трудностите на прехода, като ги обяснява с особеностите на българската психология. Признавайки и собствени грешки, той ни води към мисълта, че понякога човек сам позволява да бъде подведен. За излизане от една такава ситуация човек трябва да се води от собствени здрави ценности, защото именно идеите и ценностите наистина са двигатели на историята. За това много точно е схваната необходимостта от идейното избистряне на нашето съзнание, което, разбира се, е дълъг и труден процес. Що се касае до отрицателните личности, участващи в прехода, мнението на автора би трябвало да се възприема като лично негово и всеки от нас да потърси собствено обяснение. Защото доста трудно е например да се съгласим, че ръстът на хората определя техните качества като личности или някакви други физически характеристики, за които на места се използват и нецензурни думи! Не бива според мен да се отправят лични обиди към която и да е политическа личност, защото един такъв подход също би могъл да се тълкува като личностен дефицит на прехода. Не бива да се обижда нацията, защото не всички хора са малодушници. Българската нация винаги е намирала верния път и сега ще го намери!

Трябва да имаме повече вяра в доброто и в човещината, независимо от трудностите, които преживяхме. Не може от мнението на няколко бабички на една опашка за хляб да се вади изследователска находка за българската национална душа. В този смисъл е трудно да се съгласим с някои постановки в написаното от автора.

Същевременно не може да не приемем реалистичния подход в обяснението за Виденовия разгром на икономиката, за разцеплението в СДС заради хора-кариеристи.

Авторът схваща днешната демокрация като намираща се в “най-тежка и всеобща криза”, критикува кадровата политика в СДС и онези стереотипи на съзнание и поведение, с които навремето БКП упражняваше властта.

Предлага се път на спасение към търсене на истината, достоен живот, надежда в младите, готовност за поправяне на самите себе си. Именно затова книгата трябва да се чете, независимо от личната пристрастност на автора, която той самият признава и афишира, представяйки я като неизбежна.

16 април 2008 година Стоянка Костова, историк

Поривът за развитие е свойствен за човешката природа; тя го носи в себе си като движеща, подбуждаща сила. Развитието следователно е една нужда.

Човешката природа се стреми като всяка органична природа към задоволяване на своите нужди. Всяко наслаждение, удоволствие идва от задоволяването на една нужда. В задоволяването на човешката природа се състои чувството на благополучие, на щастие на човека; липсата на задоволяване извиква чувството за неудовлетвореност, нещастие на човека.

Стремежът към щастие е равен на порива към развитие; задоволяването на този порив е именно щастието или блаженството. Стремежът към щастие е даден с човешката природа; тя не може никога да се самоунищожи – намерение, което не може никога да изхожда от самата природа. Всяко нещо иска да съществува, да съществува съобразно своята природа.

Да се създават благоприятни условия за проява на поривите към развитие у човека, да се засилват тия пориви, да се подкрепят в тяхната изява (позитивна и негативна), значи да се възпитава.

Поривът към развитие и утвърждаване лежи в човешката природа; без неговото съществуване е невъзможно никакво развитие и изявяване. В истинския смисъл на думата никой човек следователно не бива възпитаван, всеки възпитава себе си – със или без подкрепата на другите. Тази подкрепа е целенасоченото възпитание.

Ако подкрепата отговаря на стремежа на природата, тя е природна,добра; Противоречи ли му, тя е неестествена, лоша.

Развитието на човека следователно зависи от същността и силата на основните пориви у него и от вида и силата на подкрепата, която им се оказва (целенасочено или нецеленасочено).

Тук изникват четири възможности:

1.Добри пориви и добро въздействие, възпитание, подкрепа.

2.Добри пориви, но лошо въздействие.

3.Лоши пориви, но добро въздействие.

4.Лоши пориви и лошо въздействие.

Тази проста систематизация ни поставя пред един световен спор; според начина, по който се урежда този спор, се разделят пътищата на възпитателите.

Всеки от тях иска добро въздействие; но кое въздействие е добро? Това, което сответствува на поривите на човешката природа ли е добро, или онова, което им се противопоставя? В последния случай цялостно или частично трябва да им се противоречи? Ако е частично, докъде?

Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на (стария) спорен въпрос – добри ли са, или лоши поривите на човека? Ако са лоши, изцяло ли са такива, или частично и доколко и докъде?

Тези, които смятат поривите за добри, които могат или са длъжни да го твърдят по убеждение, са теоретически щастливи, защото схващанията им позволяват просто заключение, а освен това при тях не възникват никакви други трудни въпроси. Тези, които смятат поривите за лоши, получават мъчната задача да посочат доколко и докъде са лоши. Тук съществува възможност за безкрайно различни схващания, за едно море от мнения. Няма и двама дори, които да са единодушни по този въпрос. Единодушни са само тези, които се обявяват за едно от двете: поривите на човешката природа са добри, съвсем добри или съвсем лоши, радикално зли.

Първите ще трябва да нарекат добро онова въздействие (възпитание), което съответствува на поривите или стремежите на човешката природа; вторите ще нарекат добро това въздействие (възпитание), което противоречи и се противопоставя на естествените стремежи.

В последния случай човек стига логично до мисълта да унищожи естествените пориви. Тъй като обаче животът се състои в поривите, тъй като живото у нас са движещите пориви, това значи – да се унищожи животът. Това схващане трябва следователно да се откаже от заключението си.

Но какво да се прави тогава? Как да преобразяваме естествените стремежи, как да се отправят те в друга посока, как да се измени природата? Чрез какви естествени въздействия може да се измени цялостно човешката природа?

Възникването на този проблем е една неминуема последица от приемането на една из основи лоша природа на човека. Разрешаването на този проблем е задача на тези възпитатели.

Досега никой не е разрешил този проблем, никой не е можал да обясни как по естествени пътища, чрез естествени средства би могла да се преобрази човешката природа.

Този факт би могъл да има само две последици: или трябва да се откажат от основното си схващане, или да прибягнат до свръхестествени въздействия.Това, което не може да направи смъртният човек, нито да разбере или извърши, би могла да направи всемогъщата сила (милостта), си мислят те. Тук трябва да отбележим: ако се отречем от стремежа да разбираме, то разбирането наистина престава.

Тези, за които е невъзможно, се отказват да приемат една из основи лоша природа на човека и преминават или към противоположното схващане, или спират някъде по средата. При последната позиция възниква люшкане насам-натам, едно приближаване към едните или към другите, частично разрешение на задачата и частично нерешение; с една дума – разнообразието на схващанията и разликата в методите на днешните възпитатели се дължи на тази несигурност. Трябва да се откажем от мисълта, че могат да дойдат до споразумение.

Последователно постъпване, съгласуване на схващанията и на средствата е възможно само тогава, когато се върнем към първото – да се стремим към хармония на въздействието с основните пориви и нужда на човешката природа.

Така човек застава на една здрава и бодра позиция. Изхождайки от нея, човек разбира и си обяснява недостатъците в човещкото общество – по същия начин, както разбираме и си обясняваме и лошите реколти и неурожаи – с младостта на човешкия род, със смъртността на човешката природа и с конфликтите, в които попада смъртната човешка природа с външната природа и другите хора; човек си обяснява и разбира огромното нещастие и бедствие, свързано с човека на земята поради непознаване на поривите и стремежите на човешката природа и поради непризнаване на тяхното право не само на съществуване, но и на задоволяване; човек обяснява и разбира честия неуспех на възпитанието поради неправилното схващане за човешката природа въобще и конкретно за природата на индивидите и поради недостатъците на средствата и условията, необходими за възпитанието.

От това становище произтичат и следните схващания и принципи, които отчасти бяха вече загатнати в увода към тези афоризми:

Основата за това, което отделният човек може и трябва да стане, той донася с идването си на бял свят, с живота. Във всеки човек съществуват всички стремежи на човешката природа, но в безкрайно различни степени и размери: всеки е човек и индивид: във всеки се развива следователно човекът (генералното), както и особеното (индивидуалното); щастието на всеки се състои в задоволяване на общочовешките и на особените, само нему присъщи нужди – незадоволяването на първите води до общочовешкото, на вторите до индивидуалното нещастие на човека.

Правото на развитие на двата вида заложби и пориви, на общите и индивидуалните е също така законно, както и правото на съществуване, защото общочовешкото и индивидуалното съществуване се състои в развитието чрез задоволяване на поривите и нуждите.

Тъй като човек става човек само сред хората, може да води човешки живот само сред тях, всички са длъжни да признаят това право и тъй като благодарение на същността и нуждите на човешката природа даден човек постига само с другите своята жизнена цел (развитие, разгръщане на неговата природа, всестранно активизиране на неговите сили – блаженството), то всички хора са длъжни взаимно да се подпомагат, за да се развиват стремежите на човешката природа във всеки поотделно.

Доколкото условията и устройството на човешкото общество и неговите сдружения съдействуват за блаженството – благополучието, т.е. за задоволяването на сетивните и духовни пориви на всички, дотолкова те са добри; доколкото обаче някой или мнозина са изключени от това задоволяване и са възпрепятствувани да постигнат своите основни стремежи, дотолкова тези условия са лоши.

Без познаване на човешката природа и без всестранно, безусловно и бодро признаване и развиване на тази природа във всички нейни компоненти е немислимо следователно никакво щастливо човешко съществование.

Доколкото щастието или блаженството (стремежът към него е идентичен с човешката природа, с нейното съществуване, с нейния дух) на човека се развива от дадената му природа, човекът е основата на своето щастие.

Развитието на неговата природа е целта на съществуването му; животът е целта на живота; човекът е целта на човека; развитието на човека зависи по-малко от външната природа, отколкото от хората и техните дела; човекът е главното средство за постигане на целите на човешкия живот; степента на щастието на един човек зависи от степента на природосъобразно развитие и проявление на неговите сили. Стойността на един човешки живот зависи от това доколко той е работил за щастието на другите – самоуважението и уважението на другите зависи също от размера на тази дейност; стойността на едно учение, на една институция, на едно откритие, на един институт, на един съюз и т.н. се мери по същия начин: както нуждите и стремежите на човешката природа са различни в различните възрасти на живота, така и всяко човешко поколение (както и всяка нация) има своите особени стремежи и нужди; нуждите на човешката природа въобще са нужди за всички времена, съответствуващите им блага са необходими блага за щастието на хората през всички епохи.

Учения, институции, които някога са съответствували и задоволявали дадена нужда, не съответствуват поради това на нуждата във всички времена и места.

Всичко – учения, институции, предохранителни мерки – трябва да се преценява най-напред доколко се съгласува с целите на човешката природа, а на второ място, доколко хармонира с моментните нужди съобразно времето, мястото и обстоятелствата.

Това, което противоречи на човешката природа, т.е.на нейните стремежи към свободно развитие и дейност, трябва безусловно и завинаги да се отхвърли; което следователно възпрепятствува свободното развитие на сетивата, на физическата дейност, на ръцете и краката, свободната духовна дейност на мисълта, езика, говоренето, действуването и т.н., трябва завинаги да се отхвърли.

Човешката природа е следователно първичната основа, изворът и целта също и на нравствените закони и на нравсвеността: те извират от нея – тя трябва да бъде развита чрез тях; както всичко без изключение трябва да бъде свързано с човешката природа и нейното развитие, така и изникващите от природата на човека и поради това вечни нравствени закони – обект на все по-голямо изясняване – трябва да бъдат разглеждани като естествени, необходими условия за живота: човекът е основата и целта на нравственият свят.

Нуждите на човешката природа, средствата за тяхното задоволяване, задължението да се приложат и увеличат, стремежът на всички към щастие, т.е. към всестранно развитие и разгръщане и природосъобразна дейност, стремежът към съгласуване на обществените условия с общите потребности на човешката природа, почитането на благодетелите и истинските творци на щастието на човечеството (в този смисъл) са свети неща за човека, за истинския човек.

Това основно чувство се базира на доверието в човешката природа в самите нас и в другите, води до уважение към човешката природа у самите нас и у другите и с това развива и истинско смирение, и истинска смелост, нравствено смирение, и истинска смелост, нравствено смирение и нравствена смелост в живота, създава въобще нравствения мироглед, подпомага собственото и чуждото щастие, прави човека благодат и спасение за човека – за човека сам по себе си – независимо от всички печални разлики по ранг и съсловие, по богатство, по езици и отечество, по възраст и по пол, по професия и индивидуални качества, по вероизповедание и катехизис – различия, които разделят хората.

Свят трябва да бъде за истинския човек стремежът на всеки друг към разгръщане на своята собствена природа. Една от задачите на възпитателя е да заложи и изгради такова основно и вътрешно чувство, такова съзнание, такова убеждение у подрастващия човек и да го насочи да участвува в този стремеж към светлина, любов и сила.

Между педагозите от последните столетия пример за това ни дава ПЕСТАЛОЦИ. Който не вижда в двукракото същество без пера преди всичко и независимо от индивидуалните различия човека, той не заслужава да произнася името на ПЕСТАЛОЦИ…

Всички мисли на Песталоци са насочени към единствената цел – да разпространи хуманизма. Това трябва да правим и ние, ако искаме да бъдем негови последователи, истински песталоцианци… Най-малко ние, учителите, можем да мислим другояче. Както когато му дойде времето, зрелите плодове падат от дървото, падат в ръцете на човека, така и човечеството ще събере най-благородните плодове от стремежа да се разпространи хуманизът. Не е нужно, поне от наша страна, да се стремим направо и към други висши, но външни блага. Те сами ще ни дойдат. Те приличат на славата. Който се стреми към нея, който в своя стремеж мисли за нея, не я достига, не я получава. Славата е неминуема последица на истинския стремеж. Така гледам аз на борбите за външни неща. Ние трябва да мислим само за развитието и разпространението на хуманизма!!! Песталоци ни дава блестящ пример за това. Той не е мислил за нищо друго, живял е за това, той е бил цял погълнат от това, той е търпял и страдал за своя стремеж и умира за своята идея.

И така ще направим и ние. Всяка мисъл, всяко предложение, всеки съюз, насочени към хуманизъм, към природосъобразно развитие на човешките сили, към повишаване нивото на всички класи на човешкото общество ще срещнат в нас дейни сътрудници! Всяко мнение, тенденция, институция, насочени към обратното, ще срещнат във всеки от нас противник, и то един неуморим противник, който им противодействува през целия си живот. Като великия, безсмъртен човек, когото чествуваме днес, да мислим, да се стремим и действуваме за всестранното разпространение на хуманизма и да се опълчваме срещу всякакъв вид нехуманност и като него, ако трябва, да страдаме и умрем за нашите идеи.

В човешката природа е заложен един жив порив към развитие. Тази природа е органична, човек е органично същество. Истинското възпитание има за главна задача да отстранява препятствията по пътя на развитието; то трябва да действува повече негативно, отколкото позитивно. Позитивната дейност се състои във възбуждане. Науката за възпитанието е теория на възбуждането. Развитието на човека започва със сетивни усещания, сетивни впечатления. Неговата връхна точка в интелектуално отношение е разумността, а в практическо отношение – самостоятелността.

Средството за самостоятелност и самоопределяне е самодейността.

Практическата годност на човека зависи повече от неговите духовни и физически сили, отколкото от знанията. Главната задача на възпитанието (което включва и обучението) е следователно развитие на на формалните сили.

Религиозността на човека зависи далеч по-малко от изучаването на притчи и на катехизиса, отколкото от общуването на детето с една благочестива майка и един енергичен баща. Религиозното, както и цялото възпитание, трябва да започне с раждането на детето. То зависи предимно от майката и е в нейните ръце.

Главните предмети за формалното развитие на силите са “ФОРМАТА, ЧИСЛОТО И ЕЗИКЪТ”. Идеята за елементарното образование е изразена в мисълта да се развият – над положените в детската душа чрез домашното възпитание (въздействието на бащата и на майката заедно с привързаност към братя и сестри) основи на вярата и любовта – силите за наблюдаване, говорене и мислене с помощта на гореспоменатите универсални образователни средства по един метод, който е съобразен с природните закони на развитие.

Това е същественото съдържание на възпитателните и образователните принципи на Песталоци. Изводите следват от само себе си. Те са следните:

Всекидневната стая е най-доброто място за възпитанието, а “книгата за майката” най-важната книга за възпитанието.

Цялото обучение трябва да бъде изградено върху непосредствени нагледи; цялото обучение е обучение за стигане на нагледи; първоначалното обучение по всеки предмет не е нищо друго освен нагледно обучение, ако трябва да има резултатно, живо, истинско съдържание. Противоположното е празното и пусто обучение с думи – книжното обучение. Първо предметът, след това (където е възможно) картината, рисунката, думата.

Началното обучение се състои в показване от страна на учителя и повтаряне от страна на ученика, в разказване и преразказване. По-късно главна задача на учителя е да подтиква ученика към самодейност и да използва за тази цел предимно подбуждащия, развиващия, евристичния метод на обучение. Нищо неразбираемо не бива да бъде заучавано наизуст, но ученикът трябва да усвои добре умението да заучава наизуст. Начинът, по който ученикът се изразява, неговото устно изложение е мярката, по която можем да преценим доколко нагледите и познанията на ученика са ясни и твърди.

Като средство за възпитаване у ученика на стремеж към справедливостта и доброто не бива да се използва нито страхът, нито наказанието, а главно доброжелателството и любовта.

Останалите изводи от принципите на Песталоци следват от само себе си. Ако трябва да ги обхванем в един израз, бих нарекъл Песталоциевият принцип за интелектуално образование възпитание към самодейност чрез нагледно познание.

С приложението на този принцип е преобразено цялото училищно дело. Днешното (модерното) училище е негов плод. Ще сгрешим много обаче, ако смятаме, че той е проникнал във всички училища, всички учители и всички учебни предмети. Но това не е негова вина. Преобразяването на една вековна система, отправянето в една съвсем нова посока не е работа за една година, за едно десетилетие, а за едно или повече столетия. В развитието на една нация и на едно учебно дело има епохи на застой, на покой, на реакция. Но слава на Бога, прогресът на времето е неудържим. Така е и в наше време.

Да се върнем към Песталоци. Безпримерен е успехът от усилията на Песталоци и неговите ученици и последователи. Не само цяла Швейцария, но и Германия, Франция, Англия, целият цивилизован европейски свят насочва вниманието си към неговата звезда на педагогическия небосклон, от всички страни се стичат ученици при него, особено в Ифертен. Голям брой педагози отиват при него като на поклонение, за да черпят направо от извора. Когато благодарение на достойни хора на Прусия започват да работят за възстановяването на нещастната страна след 1808 година, Кайзер Фридрих Вилхелм III повиква песталоцианеца С.А.Целер в Кьонигсберг с поръчението да събуди силите на народа, от което само може да се очаква спасение. Още по-рано великият Фихте обръща в речите си вниманието към Песталоци. По-късно достойният министър фон Алтенщайн изпраща млади хора, за да се запознаят с делото на Песталоци. Чрез тях, чрез многобройните съчинения на Песталоци и неговите ученици при благоприятните условия и повели на времето бива създадено ПРУСКОТО ПЕСТАЛОЦИАНСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ. Всичко, което в него е хубаво и добро, не се дължи никому другиму освен на Песталоци. Тази слава не трябва да му бъде намалена. Там, където са отстъпили от неговите основни принципи, са направили крачка назад. Останалите успехи се дължат също на развитите по-нататък негови основни принципи, защото те отговарят на същността на човешката природа, защото са взети от нея. Тяхното приложение спечелва световна слава на немското народно училище. Който във Франция, Англия, Италия, Испания, Русия, Полша, Норвегия и Швеция, Холандия и Дания, Америка и т.н. иска да види отлични училища, той идва в Германия.

Народното училище дължи своята слава на Песталоци. Далновидни власти са използвали неговите открития да се основат необходимите учебни заведения за подготовка на учители. Но подтикът за това дава най-напред благородният швейцарец. Както реките се спущат от тази страна към всички посоки, така са се разпространили оттам и плодоносните педагогически основни принципи във всички що-годе цивилизовани страни.

Житейската съдба на Песталоци е била много променлива. Той е преживял и щастливи, и нещастни години. Броят на питомците в училищата му се колебае. Доходите обаче обикновено не са стигали за покриване на разноските. За нещастие този завладян от своите идеи човек не е притежавал способността да ръководи стопански голямо заведение. В 1815 година загубва жена си. А преди това, в 1801 година, е бил загубил единствения си син, от когото му останало едно внуче.

Истинското предназначение на Песталоци, което се състои в преобразяване на елементарното училище и подобряване възпитанието на бедните деца, се измества главно от това, че приятели и сътрудници го подвеждат да превърне своето възпитателно заведение в институт за по-богати деца. Още по-голяма беда се стоварва върху главата на стареещия човек от немалките разправии между неговите ученици и приятели в института. Това прекършва сърцето му.

Институтът се въззема и процъфтява още веднъж, когато икономическото положение се поправя с издаване на събраните съчинения на Песталоци (15 тома, Щутгарт, 1819 година). Благородният император Александър дава за подписката 5000 рубли, Фридрих Вилхелм II – 400 пруски талера. И двамата го удостояват през време на престоя си в Швейцария в 1814 година със своето внимание. Прекрасният човек определя дохода от подписката за основаване на един дом – училище за бедни, за което той цял живот е мечтал. Сираците е трябвало да бъдат добре възпитани и подготвени като добри учители. За жалост много неблагоприятни обстоятелства попречват за възникването на подобен дом-училище.

Като вижда упадъка на своето училище поради горните причини, старият Песталоци бива съкрушен. Напразно Феленберг, основателят на Хофвил, велик като човек и гражданин, се опитва да спаси прочутия педагог. Песталоци остава до 1825 година в Ифертен. В тази година се закрива западналото заведение. Песталоци се връща отново в Нойхоф, нает от неговия внук. Отчаян за бъдещето на делото, на което посвещава целия си живот, тук той написва своето последно слово, своята всъщност лебедова песен “Моята жизнена съдба”, в която се опитва да защити своя приятел Шмид срещу Нидерер (и двамата водачи на борещите се групи в собственото му заведение).

С Шмид той предприема в 1826 година пътуване до Базел, посещава там учелещето за бедни. Песталоци блясва още веднъж на 21 декември 1826 година, когато той поставя началото на изграждането на един дом-училище за бедни деца, което е искал да създаде в Нойхоф.

Смъртта му настъпва на 17 февруари 1827 година. Той издъхва непосредствено след думите: “Аз прощавам на тези, които са ме обидили, дано намерят и те мир, както и аз умирам в мир…” Той е бил един от най-благородните хора, които някога са живели. Последиците от неговата дейност са така големи, че той може да бъде поставен в редицата на благодетелите на човешкия род. Сърцето му е туптяло само за бедните, за унижените, за нещастните и техните деца.

Детето е било за него нещо свято. Колкото е далеч небето от земята, толкова далеч е бил той от мисълта да презира човешката природа. Човешката природа е била свята за него. Затова и професията на учителя и възпитателя, която развива човешката природа съгласно вложените в нея закони, подпомага заложбите, поривите, стремежите на човешката природа, за да може човек да се развие природосъобразно, да може да се проявява многостранно и да може да бъде по този начин щастлив – тази професия е била за него свята. Човекът е бил за него база и цел, но и средство за постигане на човешкото предназначение. Всеки трябва да помага на другия; човешкото общество, мисли той, трябва да бъде съюз на хора, които си желаят взаимно доброто, които взаимно си помагат, където никой не бива да използва положението на другия за собственото си мнимо благополучие, т.е. не бива да злоупотребява с другия, а където всеки е задължен да допринася колкото може повече за благото на всички и да вижда в това своето щастие. Мирогледът на Песталоци е бил нравствен мироглед.

Изтъкнатото показва, че е много навременно да си спомним за Песталоци. Сърцето му е биело за човечеството, за бедните. Той не е обикновен учител, а един народен педагог. Неговият стремеж е бил да подобри условията на живот в света, особено положението на долните, работническите класи. Той не е успял да въодушеви всички свои съвременници за тези велики мисли. Не сега това е нашата работа.

Като всички хора Песталоци е предшественик на нова епоха. Бавно крачещото поколение достига едва сега висотата, на която той е стоял. Сега неговите огромни планове започват да стават действителност. Нему и на другите ние дължим, че сме стигнали дотук!!!

(Следва)

Чуйте, млади хора, главните линии на неговия живот и дейност! Ако си помислите, че му е било леко да направи това, което е извършил, ще се излъжете. Животът му е бил една непрекъсната верига от усилия и труд. Неведнъж той е бил близо до сгромолясване под тяхната тежест, неведнъж е щял да загине физически и духовно. Никога не са му липсвали противници, дори и врагове. С мъка читателят ще узнае, че осемдесетгодишният старец е издъхнал почти в отчаяние от привидния неуспех на своите стремежи през време на целия си благороден, посветен на подобряване участта на своите събратя живот. Както на повечето творци на нови неща и нему е било присъден мъченически живот. Той издържа смело до края и затова благодарното потомство благославя неговата памет.

Хайнрих Песталоци е роден на 12 януари 1745 или 1746 година в град Цюрих на прелестното Цюрихско езеро. Баща му е бил хирург и принадлежал към най-видните семейства в града. За жалост Хайнрих загубва баща си на шест години и майка му е трябвало да живее много оскъдно. Все пак на нея и останали достатъчно средства, за да може да даде на Хайнрих и другите си две деца добро образование. Тя го изпраща в градските училища, които в тогавашна Швейцария са приличали на тези в Германия, т.е. били са лоши. Нашият Хайнрих не е бил винаги най-добрият ученик. Неговите учители не са били винаги доволни от него; механичното обучение му било скучно; той имал особена склонност само към някои предмети, които му доставяли удоволствие. Често неговите съученици злоупотребявали с добродушността му. Затова в неговите ученически години не може да се забележи нищо отличително, нищо, което да позволи да се предугади необикновеният човек.

Само едно качество се проявява още отрано: безусловна правдивост. Той просто не е можел да се преструва и винаги е казвал истината – и там дори където е било в негова вреда. Тъй като с това прекрасно качество е било свързано и едно дълбоко чувство към природата, чувство за простото, естественото, непревзетото, прямото, той е притежавал онези заложби и качества, които правят човека способен да открива истината в нещата и човешките отношения. Само правдивият човек открива и вижда истината; тя се крие от фалшивия и извратен човек.

Хайнрих Песталоци е притежавал също така много дълбока душа,подкрепена и подхранвана от жизнерадостната вътрешна религиозност в дома на неговия дядо, проповедник в едно село, недалеч от Цюрих. Израстналият младеж е трябвало да стане проповедник, но той решава да следва право. Макар че го завършва, и тук няма голяма сполука.

Вниманието на младия човек е било неволно приковано от тъжните обстоятелства в обществения живот. Сред по-висшите съсловия в родния му град е господствувало разточителство и лукс заедно с презрение към по-долните съсловия. Поради това у бедните се пораждала омраза към богатите. Освен това под тежестта на мизерията те били затънали в простотия и некултурност. Съществуването на това безкрайно зло изпълва сърцето на Песталоци с мъка и и тези чувства го насочват към размисъл как то да се отстрани. Резултатът от от неговите дългогодишни размишления как трябва да се помогне на хората е: само чрез образование на подрастващите, особено на децата на бедните и на долните съсловия въобще. Като мълния минава през главата му: ”Аз ще стана учител”, учител и възпитател на бедните деца. При случай, той е разказвал за този вътрешен прелом. Като че ли някакъв глас му казал: ”Ти си длъжен!” Към него се присъединил и втори: ”Ти можеш.” А към тях се прибавил и неговият: ”Аз искам! “И как е удържал своята дума! Той става учител от световен мащаб!

Трябва, мога и искам! Където тези три неща са събрани, там има не само хубави думи, но и дела. Нещастен е този, който наистина знае какво е длъжен, но не може или съвсем не иска. Печално е положението и на онзи, който може и иска, но не знае какво е длъжен. Ние съжаляваме пък онзи, който иска, каквото е длъжен, но не може. За облажаване е този, който иска, каквото е длъжен, т.е. каквото е съзнал за свой дълг, и чувствува в себе си сили, че може – комуто следователно не липсва нито вяра в себе си, нито упование в провидението.

Така е било при Песталоци. Него го е преследвала една възвишена мисъл, един идеал, както се казва обикновено, и след 80-те години на живота му. Неговият идеал е бил: облагородяване на човешкия род чрез възпитание и образование. На този идеал той посвещава целия си живот. Той не е знаел нищо друго, той е забравил всичко друго и най-малко е мислел за себе си. Посредствените хора са го наричали мечтател или дори са прикачвали на него и неговата дейност оскърбителни прякори.

Той отдава обаче своята обич и любов на децата на бедните. Той се убеждава скоро, че тяхното възпитание и образование не може да бъде успешно в затворени, изкуствено устроени градски домове за сираци. Те би трябвало, си мислел той, да бъдат възпитавани на село, ако трябва да се развиват физически и духовно, трябва да участвуват отрано в селския труд, въобще да бъдат възпитавани към труд, работливост и полезна практическа дейност; същевременно те трябва да бъдат образовани просто, природосъобразно, духовно. За да осъществи тези идеи, Песталоци купува с бащиното си наследство малко имение – Нойхов до Ленцобург, в кантона Аргау, където се оженва на 24 години за Ана Шултес.

През първите години той се стреми да увеличи дохода от своите ниви. Но резултатите не отговарят на очакванията. (Няма предприсъединителни фондове по САПАРД, б.м.) Въпреки това той изгражда тук в 1775 г. УЧИЛИЩЕ ЗА БЕДНИ, т.е. събира бедни деца, където и както може да ги намери. Родителите на отделни деца са плащали малки такси, филантропи са правели вноски, повечето давал той. Така сред един куп бедни деца, той израства като учител и възпитател. Дневникът, който води за развитието на собствения си син през време на първите му години, ни дава сведение за грижливостта, с която прави своите наблюдения, и за всеотдайността към новата си професия.

Всяко дете, способно да работи, е трябвало да участвува в селския труд и да извършва подходяща домашна работа. През време на домашната работа той ги обучавал. С голямо учудване той забелязва колко слабо умеели децата да употребяват своите сетива, как тъпо и безразлично минавали край най-забележителни явления, без да виждат и чуват, и колко лошо говорели. (Защо ли се сещам за днешните ни „ограмотени и отворени“ сънародници – политици, кметове, общественици и т.н.? б.м.) Затова той почнал да обръща по-голямо внимание върху развитието на сетивата, на точното виждане и слушане и на правилното говорене, отколкото на умението да четат и пишат.

Но успехът не съответствувал на усилията. Некултурността и простотията на повечето деца, влиянието на родителите, чиито безсрамни искания за външни материални нужди Песталоци не е могъл винаги да задоволи поради липса на пари, а може би и поради някои свои погрешни стъпки, спъват развоя на заведението. Благородният човек затъва в дългове, които не е бил в състояние да изплати. Той е трябвало да се откаже не само от своето начинание, но дори и от своето имение и да го даде под наем. ”Той иска да помогне на другите, а не може сам да си помогне” говорели присмехулниците. Не, той не се отчайвал.

Тъй като не е можел да работи практически, той написал една книга, която съдържа събрания опит и резултатите от размишленията му върху възпитанието на народа. Той я озаглавява “Линхард и Гертруда”. Тя излиза в 1781 година в Берлин в издателството на Декер, който му заплаща за ръкописа 6 /шест/ талера.

Под влиянието на благородните немци, благородни князе на тронове, благородни граждани и филантропи, след 1770 година в Германия и Швейцария се събужда стремеж към по-добри условия. Все по-общо става убеждението, че на низшите класи трябва да се помогне с възпитание и образование, да се изгони суеверието и да се отвори пътят на светлината и просвещението. В областта на възпитанието и образованието се отличава Базедов и благородният църковен представител фон Рохов. Хиляди се присъединяват към техните усилия. Една книга като “Линхард и Гертруда”, една книга за природата и истината е приета с одобрение. И тя донася на своя непознат на немската общественост автор чест, слава и уважение.

Окуражен от това, Песталоци предприема в 1782 година едно пътуване из Германия, където намира образцови училища, наблюдава опита и постиженията на други и се запознава с първите хора на знанията – Клепщок, Виланд, Гьоте, Хердер, Якоби и т.н. След завръщането си, той дава на света нови поучителни съчинения. Но външно погледнато, той не бе преуспял и още не бе намерил мястото, където можеше необезпокояван да следва предназначението на живота си.

Междувременно (трябва да бъда кратък) избухва Френската революция. След нея последвали страшни ужаси. Швейцария била заплашена и в 1798 година въвлечена във война. Обикновените последици от войната – бедност, некултурност, загрубяване, не закъсняват да се проявят. Патриотичното сърце на Песталоци не е можело да не се развълнува. Като научава, че цели групи изоставени деца бродят безпомощно, особено в местността Станц – една католическа област, той се запътва за там. Управителният съвет на града му предоставя една празна къща и той събира около себе си над 80 просячета. По този случай той сам казва: ”Нещастният и разрушен Станц и моят контакт с голям брой повечето безпризорни и отчасти подивели, но жизнени планински деца, бяха за мене една щастлива база и наред с външните неприятности едно поле за решителни опити за установявяне на обема и степента на силите, които съществуват изобщо в децата като основа за тяхното образование. По този начин аз изпробвах същността и обхвата на това, което може да се осъществи в областта на народното образование и което беше също много необходимо.”

Той е бил за тези деца баща, възпитател, учител; ден и нощ е бил с тях; първият, който идва сутрин при тях, и последният, който си отива вечер. Той е ял с тях, спал с тях, играл с тях. Не минали и няколко месеца и в тях така силно укрепнало доброто и радостта от доброто, че често пъти вечер, след като се помолели преди лягане заедно с него, те го молели да остане още при тях и да ги учи на тъмно. Задоволство и щастие, Божията благословия изпълвала дома. Когато в 1799 година малкото селище Алтдорф било разрушено от пожар, Песталоци казал на своите деца: ”Какво мислите, ако вземем при нас около 20 от останалите без покрив деца? Ще трябва да делите хляба си с тях.” “Да, да!” – викали всички и ликували от радост.

Но радостта не траяла дълго. Още същата година французите окупирали страната, обсебили зданието, за да открият лазарет, и татко Песталоци трябвало да разпусне своите деца. Неговото здраве било твърде много разстроено от грижите, тревогите и той трябвало да се опита да го възстанови. Едва укрепнал, той отишъл в Бургдорф и станал детски учител без заплата. Неговият нов начин да обучава не се харесал на селяните. Той не карал децата да учат много Хайделбергския катехизис; неговите старания да учи децата да мислят и говорят им се сторили излишни. Но след осем месеца в училището се появила контролна комисия и останала изумена от резултатите. За жалост Песталоци бил твърде много натоварен и след една година трябвало да напусне по здравословни причини своето място.

След всички тези експерименти, в него залегнало здраво решението да основе самостоятелно учебно заведение. В 1801 година той го осъществява в Бургдорф. По-късно то било преместено в Бухзее до Берн и накрая в Ифертен (Ивердон), където в 1825 година пропада. Наричало се е Песталоциев институт. Под това име заведението станало прочуто в цяла Европа, дори зад океана, в Америка. Нито преди него, нито след него, никое подобно заведение не е било така прочуто. Това, което е постигнато в него, довело до немското народно училище – превръща старото, механично училище в заведение за формиране и образование на хора. Как е станало това, ще опишем накратко.

Когато Песталоци основал своя институт, той вече бил на 55 години, но въпреки всички дотогавашни усилия бил още с бодри сили. Неговите практически постижения и неговите съчинения привличат при нето прекрасни привърженици и ученици… Децата са били отчасти бедни, отчасти деца на заможни родители, които плащали много добра такса.
В Бургдорф закипял прекрасен, изпълнен с устрем живот. Това било пролетта на института. През деня всички работели, учители, упражнявали се трудолюбиво. Вечерно време младите педагози се събирали около опитния, интелектуално и емоционално напрегнат баща на института, споделяли опит, намирали нови начини и методи на обучение. Тук е мястото да споменем какво е постигнал институтът на Песталоци в областта на обучението и методиката. Главните принципи, от които са се ръководили, са били следните:

(следва)

(Из: Слово за него и неговите безсмъртни заслуги, за децата и техните родители – по случай стогодишнината от раждането му. Ф.А.Дистервег 1845 г.)

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.2.Раждането на автентичната свобода

Но чувството, усетът за свобода е само вътрешна свобода. Да съм свободен само “вътрешно” – как да разбирам такава една възможност? Разбира се, тя не е друго освен свобода само в пределите на душата. Какво ми дава една такава свобода? Мога ли да приема, че такъв един копнеж по свободата “ме прави” свободен?

Изглежда тъкмо тук се крие вечния извор на свободата ми. Да бъда свободен в някакъв смисъл е равносилно на копнея по свободата, жаден съм за нея. Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената свобода и пр. – това именно е отдадеността, без която не мога да бъда свободен. Тази е първата предпоставка, благодарение на която изобщо може да се роди свободата ми.

Ала откривам ли следи на тази отдаденост – пристрастеност! – към свободата у себе си? Това ли е безкрайно потребната ми вътрешна готовност за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?

А по-нататък идва истински важното и трудното за изразяване. Ако си остана с желанието за свобода нищо особено не е станало. Ако не успея да разпростра свободата си върху моето съществуване, от какво ли тогава съм се лишил? За какво, впрочем, ми е една такава свобода? Ясно е, че свободата по принцип ми е за да съм, а не само да се чувствам свободен. Разликата между едното и другото е направо колосална.

Чувството ми за свобода се намира в някакво значимо отношение спрямо битието на свободата. То в някакъв смисъл е корен или основа на действието, определяно от свобода. Като започна да се чувствам свободен, тогава става така, че аз във всяко едно свое действие започвам да реализирам свободата си. А иначе няма откъде да произлиза едно такова импулсиращо ме за свободата ми чувство. Аз не мога и не бива да допускам да се самозалъгвам в чувствата си.

Защото едва ли е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем непринудено! – да остане в действията си съвсем несвободен. Не може тъкмо безразделно отдаденият на свободата – а чувството е симптом точно за това! – да си остане съвсем несвободен. Не може, няма как да стане така, че тъкмо свободният да се изявява съвсем несвободно. Свободата, изглежда, не може да се скрие като кашлицата – или като дишането. Да свързвам свободата с дишането е една превъзходна интуиция, от която трябва да се възползвам най-пълно.

Няма как да не личи свободата във всяко действие на овладения от свобода. Всяко негово действие го издава именно като свободен. Свободата е импулсивност, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в действията на свободния човек. И тъкмо това е безкрайно ценното в нея: щом гърдите ни са овладени от свобода, то и животът ни рано или късно ще стане свободен. Да му мислят само ония, на които в гърдите – и в сърцето им – е кухо и празно…

Ако вътрешно свободният все пак се държи несвободно, независимо от това, че душата и същността му е овладяна от свобода, то една подобна двойнственост е възможна или като каприз, или пък като нерешителност. Защото е допуснал да се огради от свободата си, да я затвори подобно на затворник в гърдите си, защото тъкмо заради нерешителност я е направил изключително и само вътрешна. Това е една кошмарна ситуация, която искащият да бъде свободен трябва да надмогне най-решително.

Такъв човек е направил така, че губи нещо най-значимо в резултат на тази прекомерна концентрираност изключително върху вътрешното, върху собствените си дълбини. Практическото правене, реализацията навън, действието и делото дават на човека нещо безкрайно важно, нещо съдбовно необходимо. Прекомерната едностранчива концентрираност само върху усета са свобода всъщност не е друго, а да допуснеш енергията на твоята свобода да се разконцентрира, да се разпилее в тресавищата, които си си устроил сам вътре в душата си. Защото енергията на свободата е така колосална, че тя е предназначена да се излее навън, в действието, променящо света. Иначе свободата е напълно разрушителна за личността. Безсилната нещо да промени свобода за нищо позитивно не служи, тя води само до разруха и провали.

Без действието, правенето, без делото човекът е кажи-речи нищо, той се раздира от безсилие и суетност. Ако един човек не показва свободата си, ако не употребява енергията й за да постига нещо, за какво му е тогава такава една безсилна свобода? Не е ли такъв човек подобен на скъперник, който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показвам ли единствено слабост?

На такъв човек му липсва силата да покаже и докаже свободата си на дело. Едва ли има човек на този свят, на който да не му се е случвало да изпадне в такава мъчителна и коварна нерешителност. Такава една нерешителна свобода, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството, сърцето, се превръща в бомба със закъснител, която в един момент може да взриви и личността, и съществуването на човека – и така да ги съсипе изцяло. Това не бива да бъде допускано. Трябва да направя всичко, което е по силите ми, та да не ме сполети една такава грозна евентуалност.

Наистина, коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако продължа да пребивавам в постоянна нерешителност относно своята действена свобода?

Казах “действена” – дали пък тъкмо тази свобода не е тъкмо действителната свобода? Защото ако съм нерешителен да привеждам свободата си в действия, явно, пък макар и незабележимо за мен самия, съм се отказал от нея. В такъв случай съм станал роб на една прекалено абстрактна и затова безсилна свобода. Едва ли е истинска една такава свобода, тя по-скоро е мъка, отколкото свобода. Не бива да допускам животът ми да се превърне в трагедия.

Но наистина как да постигна една така потребна ми мигновена решителност, удостоверяваща без съмнение, че съм напълно свободен? Безспорно, трябва да подчиня съществуването си – в плана на действието – на свободата, която иначе чувствам в гърдите си. Това може да е особено трудно, ала щом е неизбежно, трябва да се нагърбя с постигането му. Едва ли ще ме затрудни до невъзможност задачата да превърна готовността си за свобода в една непосредствено разгръщаща се решителност да бъда свободен. Ще направя всичко за да я постигна – щом като съм осъзнал, че от нея зависи всичко останало.

Да превърна порива си към решителност в конкретно действие, а значи и в действителност е нещо наистина трудно, но пък за сметка на това е съвсем съдбовно. Защото действително е само онова, което се дължи на действието, органично произлиза от него. В такъв случай съм допуснал моята изключително вътрешна свобода да се окаже изцяло недействителна. Безсилната нещо реално да промени свобода е тъкмо една такава недействителна и самоизмъчваща се свобода. Но не за това ни е дадена свободата, не затова сме я пожелали и сътворили сами. Свободата служи на делото и на действието – ако него го няма, я няма и самата свобода.

А иначе свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява на себе си всичко, в това число и моите външни прояви, моите действия. Свободата ми търси непрекъснато “процеп” или прорив, от който да се излее навън, в дела и действия. Мога да разчитам на тази отдаденост на свободата на действието, то трябва и да я насърчавам постоянно. Всъщност свободата е тъкмо оная сила на душата, която неумолимо прераства в действия, в жизнени прояви, в дела. Ето защо свободата за човека е така благодатна.

Ако наистина е така, аз тогава мога да бъда спокоен за свободата си. Защото, постигайки такава една пълноценна и автентична свобода, аз съм станал наистина свободен. Тогава се оказва, че мнима свобода в пределите само на душата не съществува. Чувството, че съм свободен, не може да е измамно. “Ако искаш нещо – направи го!” – какво повече се иска от мен, та да съм адекватен на загадката на самата свобода? Това усещане за пълновластност над моя собствен живот е знамение, че е дошъл часът да се роди и за мен автентичната свобода, от която, веднъж постигната, аз няма да се откажа никога.

(Следва)

ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода

14.1.“Технология” на свободата

Ако не е достатъчно само да искам свобода, то тогава ми се налага да я правя. Как да направя себе си свободен – изглежда това е най-важното. Защото в степента, в която правя свободата си, аз правя и самия себе си. Аз самият съм това, което ме е направила моята свобода.

А и свободата е тази, която ми открива хоризонта на бъдещето. Ако свободата ми дава власт над бъдещето, над моето желано бъдеще, то тогава аз нямам право да се отказвам от нея. Аз искам и светът ми да е свободен: ясно е, че свободният и несвободният съществуват по коренно различен начин. Което води дотам, че те и живеят в различни светове. Разбирайки своя свят, аз си разчиствам сметките с моята свобода. Но кога съм наясно със свободата си? Дали, прояснявайки свободата си, аз се “вглеждам” съсредоточено тъкмо в себе си? А може би аз съвпадам със свободата си, която ме е направила такъв?

Но има и нещо друго: все пак дали свободата се “прави” – или тя се ражда? Какво означава да правя свободата си? Поддава ли се свободата ми на “правене”, на “техническо сглобяване”? Как да разбирам умението, раждащо моята свобода? Това са безкрайно важни и трудни въпроси. Ако свободата се ражда по някакъв естествен начин в моята душа, а след това овладява съществуването ми, то моята заслуга за това сякаш не е налице: всичко е станало все едно покрай, ако не и против волята ми. Моята свобода тогава придобива някаква доста странна самостойност по отношение на мен самия, тя става “нещо” в мен, което не зависи от мен. Но нали става дума за моята, а не за нечия чужда свобода, нали аз съм този, който търси свободата си, нали аз всекидневно полагам някакви усилия, за да съхранявам и потвърждавам свободата си – как тогава свободата ми да е независима и от мен самия?! Да оставя свободата ми да стане свободна от мен самия – такава една “освободена свобода” и свобода без корен не ми е по вкуса, а пък и в нея долавям някаква най-коварна абсурдност. Ето че остава другият вариант: аз въпреки всичко правя сам свободата си, тя е резултат и производна на моите желания, иновации, инициативи, на склонността ми към рискове, тя е израз на любовта ми към живота. Разбира се, свободата не се прави по план, изцяло разсъдливо, в нея е налице една жизнена достоверност, която именно трябва да бъде отчетена, и която се постига единствено при съблюдаване на вярност към отредената ми жизненост, а този момент именно ме настройва да мисля, че свободата ми сякаш се ражда вътре в мен, в моята субективност, в дълбините ми. Разбира се, подобно на живота, и свободата е едно необяснимо с рационални средства тайнство, затова всичко казано за нея е все “сякаш”, все на почвата на “изглежда”, “може би”, “вероятно”, “навярно” и пр.

Ако свободата ми се основава на някакво умение и дори “сръчност” в правенето й от мен самия, то е логично да се запитам: а “учи” ли се това умение, или то се придобива покрай съзнанието? Ако свободата ми е преди всичко друго съзнателна, то каква е една такава свобода? Какво печеля и какво губя от нея? “Да бъда свободен” – това само на “умствени упражнения” ли се дължи? Това са неизбежни въпроси, които в светлината на казаното всеки сам може да реши в степента, която е задоволителна за неговия дух.

Аз бих си позволил да нарека една такава свобода в сферата само на съзнателното “пресметлива” свобода. За нея мога да приема, че тя носи в себе си опасността да постоянно да пропуска нещо важно в “сметките” си. Кое може да е то ли? Ами явно в реализацията на свободата има много фактори, някои и скрити за самото съзнание, които е трудно да се моделират в него и пресметнат. Затова свободата не е проста ориентираност в обстоятелствата, във външните условия и фактори на съществуването.

Едва ли може изобщо да съществува подобна “обстоятелствена” свобода. Тя се оказва прекалено условна, което да се дължи на нейната прекалена съобразеност с условията – преди всичко външните. Тя е автоматична и зависима свобода, а имаме ли право да наричаме свобода нещо, което по същината си е отрицание на свободата. Такъв един автоматизъм на моята свобода съвсем не ми е по вкуса.

Защото по тази логика се стига до невероятни абсурди. Например аз трябва да чакам в обстоятелствата на своя живот сгодния случай, който ще ми предостави свобода, възможност да се покажа свободен. Аз, както се вижда, трябва да залагам на случая за да се почувствам свободен. Но тогава свободата ми неминуемо ще се окаже случайност, инцидент в съществуването ми. Ала ще дочакам ли някога такъв късмет, който да ме ощастливи със свобода?

Но не бива да забравям вътрешните обстоятелства, съществуващи в душата и личността ми. Ето че се оказва, че свободата в някакъв смисъл е именно усет, настроеност на цялата ми душа. Мога да приема от тази гледна точка, че свободата е субективна отдаденост, чрез която постигам истината на тоталността, наречена човешко съществуване. Задоволява ли ме едно такова разбиране?

Усетът ми дава целостта на моята субективност, ангажира ме напълно и без остатък към истината на моето съществуване. С голяма доза основание аз мога да смятам, че тъкмо това е пълноценната свобода. Свободата ми зависи само от мен, тя е моя власт върху собственото ми съществуване. Аз трябва изцяло да съм отговорен за това дали съм свободен, не някой друг – нима има нещо по-естествено и разумно от това?!

Ако имам чувството, че е точно така, то това ли е “пълната свобода”? Ако изневеря на този усет, ако си позволя да се оправдавам, прехвърляйки вината върху обстоятелствата, то какво всъщност правя? Няма ли тогава свободата ми да остане неродена?

(Следва)

ИДЕИ:

(І) Човек просто съществува, но не само такъв, какъвто се схваща сам, а и такъв, какъвто иска да бъде и защото се схваща едва след като вече съществува. Това е първият принцип на екзистенциализма: човек се самоопределя едва след наличието на този порив към съществуването, затова човек не е нищо друго освен това, което сам се направи. Това именно се нарича субективност и затова нека ни упрекват под това име. Но какво друго се стремим да кажем по този начин освен това, че човекът има по-голямо достойнство от камъка или от масата? Просто твърдим, че човек първо съществува, т.е. че човек е първо това, което упътва към бъдещето и което осъзнава, че проектира себе си в него. Човекът отначало е проект, който се преживява субективно, а не някакъв мъх, плесен или цветно зеле; преди този проект нищо не съществува; на небето нищо не е написано и човек ще бъде това, което е неговият битиен проект. Само че той няма да е просто онова, което е искал да бъде, защото под искане обикновено разбираме някакво съзнателно решение и то за повечето от нас се появява след онова, което човек вече е направил от себе си. Аз мога да искам да се присъединя към някаква партия, да напиша книга, да се оженя – всичко това е само проява на един по-изначален избор, по-спонтанен от това, което обикновено наричаме воля. Но ако съществуването наистина предхожда същността, тогава човек е отговорен за това, което е той. По този начин първото дело на екзистенциализма е да даде във владение на човека изцяло онова, което той е и да стовари върху него цялата отговорност за собственото му съществуване. Но когато казваме, че човекът е отговорен за самия себе си, ние не искаме да кажем, че човекът е единствено за собствената си индивидуалност, а че е отговорен за всички хора… Всъщност, сътворявайки човека, който се стремим да бъдем, всяко наше действие в същото време създава и образа на човека такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Когато избираме да бъдем това или онова, ние в същото време утвърждаваме ценността на онова, което избираме, защото никога не можем да изберем лошото; онова, което избираме, е винаги доброто и нищо не може да бъде добро за нас, без да бъде добро за всички…

Достоевски беше написал: “Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да бъде позволено”. Това е изходната точка на екзистенциализма. Наистина всичко е позволено ако Бог не съществува, и следователно човек е изоставен, защото не намира нито в себе си, нито извън себе си нещо, на което да се опре. Преди всичко той не намира оправдание. Ако съществуването наистина предхожда същността, никога не бихме да оправдаем каквото и да е, прибягвайки до някаква дадена и неизменна човешка природа; казано по друг начин, няма детерминизъм, човекът е свободен, човекът е свобода. Ако, от друга страна, Бог не съществува, ние не можем да намерим в самите себе си ценности или заповеди, които да узаконяват нашето поведение. И така, ние нямаме нито зад нас, нито пред нас притежавани ценности, оправдания, извинения. Ние сме сами, без оправдания. Това имам предвид когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а, от друга страна, все пак свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.

Човекът без подкрепа и помощ е осъден постоянно да създава човека. Човекът е бъдещето на човека.

Нашата изходна точка е субективността на индивида…

Човекът не е нищо друго освен това, което сам се направи.

Човек първо съществува, намира се в света, явява се в него, и след това се определя…
(Жан-Пол Сартр)

(ІІ) Когато се поддавам на изкушенията, аз действам съгласно с подтика на външни обекти, но когато се упреквам за тази слабост, аз слушам само моята воля; аз съм роб чрез моите пороци и свободен чрез угризенията си. Чувството че съм свободен се заличава в мен само когато се покваря и когато най-после допускам гласа на душата да се надига срещу закона на тялото…

Човече, не търси повече твореца на злото; този творец си ти самият.
(Жан-Жак Русо)

(ІІІ) Човек винаги прави само това, което той иска, и все пак прави това по необходимост. А обяснява се това, че той вече е това, което той иска: тъй като от това, което той е, необходимо произтича всичко, което той някога прави. Ако разглеждаме неговата дейност обективно, следователно, от външна страна, то ще разберем аподиктически, че тя, като действие на всяко естествено същество, трябва да бъде подчинена на закона на причинността в цялата му строгост; напротив, субективно всеки чувства, че той винаги прави само това, което той иска. Но това само доказва, че неговата дейност е чиста проява на неговото собствено същество. Затова същото би почувствало всяко, даже и най-низше, същество на природата, ако то би могло да чувства…

… Който не обича самотата, не обича и свободата: човек е свободен единствено когато е сам…

Всичко съществуващо трябва да притежава съществената за него своеобразна природа, по силата на която то е това, което е, която то винаги изразява, проявите на която се предизвикват по необходимост от причините, като при това самата тази природа съвсем не е дело на тези причини и не може да бъде модифицирана от тях. Но всичко това е справедливо относно човека и неговата воля в същата степен, както и относно всички останали същества в природата. И той притежава есенция (същност) за екзистенцията (съществуването), т.е. съществени основни свойства, които именно образуват неговия характер и за своето откриване имат нужда само от външен повод. Да се очаква, че човек при един и същ повод веднъж ще постъпи така, а друг път съвсем иначе, би било равносилно на очакването, че едно и също дърво ще роди това лято вишни, а следващото – круши. Свободата на волята при най-близко разглеждане е екзистенция без есенция: това значи, че нещо е и при това все пак е нищо, а това отново значи, че то не е, т.е. получава се противоречие…

Въпросът за свободата на волята действително е пробният камък, с помощта на който дълбоко мислещите умове може да се различат от повърхностните, или пограничен стълб, където едните и другите се разотиват в различни страни: първите защитават необходимостта на дадена постъпка при даден характер и мотив, последните, заедно с мнозинството, се придържат към свободата на волята.
(Артур Шопенхауер)

(ІV) Автономия e следователно основанието за достойнството на човешката и на всяка друга разумна природа…

И така, аз казвам: всяко същество, което не може да постъпва другояче освен под идеята за свободата, е тъкмо затова действително свободно в практическо отношение, т.е. всички закони, които са неразривно свързани със свободата, важат за него също така, като че ли волята му би била обявена свободна също сама по себе си. Аз твърдя, че трябва необходимо да придадем на всяко разумно същество, което има воля, също и идеята за свободата, единствено според която то да постъпва. Защото в такова същество ние си мислим разум, който е практически, т.е. има каузалност с оглед на обектите си. А е невъзможно да си мислим разум, който по отношение на съжденията си да приема със собственото си съзнание ръководство от другаде, защото тогава субектът би приписвал определянето на способността си за съждение не на разума си, а на някой подтик. Той трябва да вижда в самия себе си създател на своите принципи независимо от чужди влияния, следователно трябва като практически разум или като воля на едно разумно същество да бъде смятан от самия себе си за свободен; т.е. волята на това същество може да бъде собствена воля само под идеята за свободата и трябва следователно от практическо гледище да се придаде на всички разумни същества…

Разумното същество се причислява като интелигенция към интелигибления свят и само като действаща причина, която принадлежи към този свят, нарича каузалността си воля. От друга страна то съзнава себе си все пак и като част от сетивния свят, в който постъпките му се срещат само като явления на онази каузалност, тяхната възможност обаче не може да се разбере въз основа на тази каузалност, която не познаваме, а вместо нея онези постъпки като принадлежащи към сетивния свят трябва да се разберат като определени от други явления, а именно от желания и склонности. Всички мои постъпки значи като на член само от интелигибления свят биха били напълно съобразни с принципа на автономията на чистата воля; като на част само от сетивния свят те би трябвало да бъдат взети изцяло като съобразени с природния закон на желанията и склонностите. (Първите биха почивали върху върховния принцип на нравствеността, вторите на щастието.) Тъй като обаче интелигибленият свят съдържа основанието на сетивния свят, следователно и на законите му, значи с оглед на волята ми (която изцяло принадлежи на интелигибления свят) е непосредствено законодателствуващ и значи трябва също и да се мисли като такъв, то аз като интелигенция, при все че, от друга страна, съм същество, принадлежащо към сетивния свят, все пак ще позная себе си като подчинен на закона на интелигибления свят, т.е. на разума, в който идеята за свободата съдържа този закон, и значи като подчинен на автономията на волята, следователно ще трябва да смятам законите на интелигибления свят като императив за мен и постъпките, съобразни с този принцип, като длъжности.

И така категорични императиви са възможни чрез това, че идеята за свободата ме прави член на един интелигибелен свят; поради това, ако бях само такъв, всичките ми постъпки по всяко време биха били съобразни с автономията на волята, тъй като обаче същевременно се възприемам нагледно като член на сетивния свят, те са длъжни да бъдат съобразни с нея…

Практическата употреба на обикновения човешки разум потвърждава правилността на тази дедукция. Няма човек, дори най-лошият злосторник, стига само да е свикнал в други случаи да си служи с разум, който, когато му посочат примери за честност в намеренията, на постоянство в следването на добри максими, на съчувствие и на всеобщо доброжелателство (и при това свързани с голямо пожертване на изгоди и удобство), да не поиска и той също да може да бъде такъв. Той обаче не може да осъществи това в себе си само поради склонностите и подтиците си, при което все пак му се иска едновременно да бъде свободен от такива досадни на самия него склонности.

С това той доказва значи, че се пренася мисловно с една воля, която е свободна от подтици на сетивността, в един съвсем друг ред на нещата от този на своите желания в полето на сетивността, тъй като от онова, което му се иска, той може да очаква не задоволяване на желанията, следователно не едно задоволително състояние за някое от действителните си или други мислими склонности (защото с това би загубила превъзходството си дори идеята, която го кара да му се иска), а само една по-голяма вътрешна стойност на личността си. Но той вярва, че е тази по-добра личност, когато застава на становището на член на интелигибления свят, към което неволно го принуждава идеята за свободата, т.е. за независимостта от определящи причини на сетивния свят, и където той има съзнанието за една добра воля, която съставя според собственото му признание закона за неговата зла воля като член на сетивния свят; закон, чиято важност той признава, като го престъпва. Моралното: длъжен си, е значи едно собствено необходимо искане на човека като член на един интелигиблен свят, и то се мисли от него като дълг само дотолкова, доколкото той разглежда себе си едновременно като член на сетивния свят.
(Имануел Кант)

КАЗУСИ:

(І) Аристотел пише така: Този, който по природа принадлежи не на самия себе си, а на друг, и при това е все пак човек, той, по своята природа, е роб.

● Това негово “принадлежи не на самия себе си” дали не трябва да се разбира по-широко, а не просто като “собственост на някой друг” (както обикновено го разбират)?
● Оттук не следва ли, че роб в истинския смисъл е човекът, който не принадлежи на себе си, а на “нещо друго”?
● Не се ли оказва, че роби в този смисъл може да има и в наше време, нищо че “робството отдавна е забранено”?
● Може ли някой да бъде “роб по душа”, един вид с “робска душа”, с душа, която е нещастна ако не е подчинена на друг, душа, която не разбира свободата и затова не я иска? Може ли тогава на такъв да се “забрани” да бъде… какъвто е? Дали такъв друго не може да бъде?
● А забелязали ли сте около вас да съществуват хора с “душа на слуга”? Има ли хора, на които е приятно да слугуват на някой друг, които иначе не си представят своето съществуване?
● Да бъдеш “слуга по душа” (или “роб по душа”) – това “природно обусловено” ли е, или е… “заслуга” на самия човек, който сам е постигнал такава участ? Могъл ли е да го иска или то е станало “независимо от него”?
● Може ли човек да бъде “роб на своето тяло”? Или пък “роб на самия себе си”? Това не е ли по-лошо робство от онова, което е имало по времето на Аристотел (когато хората по рождение са били или свободни, или роби)?

(ІІ) “Свободният човек, поставен между две блюда, еднакво отдалечени и еднакво привлекателни, по-скоро би умрял от глад, отколкото да забие зъби в едното от тях” (Данте) Това е първоначалния вариант на т.н. “парадокс на Буридановото магаре”, формулиран по-късно от Буридан за… магаретата (“Едно магаре, поставено между две еднакво отдалечени и еднакво привлекателни купи сено, неизбежно ще умре от глад.”). Шопенхауер привежда този “парадокс” във версията на Данте, присмивайки се на Буридан за неговите магарета (последният обичал да дава примери най-вече с магаретата!). Шопенхауер тълкува “парадокса за Буридановото магаре” като потвърждение на истинността на неговото разбиране, свеждащо се до това, че “свободна воля няма”, че “всичко става по необходимост”, че постъпките на човека необходимо произтичат от неговия неизменен характер и само се провокират от обстоятелствата (сиреч при дадените обстоятелства човек винаги би постъпвал все по един и същ начин, в строга зависимост от характера си!).

● Ако разгледате версията с човека, то какво е вашето тълкуване? Кое е истинското тълкуване: примерът е в потвърждение на това, че свободна воля няма, или, напротив, че има? Кой е автентичният смисъл?
● Ще “умре ли от глад” свободният човек, или ще умре неизбежно човекът, “подчинен на необходимостта” (на своя характер и пр.)?
● А ще умре ли… гладният човек, поставен в такава ситуация? Какъв фактор в случая е гладът?
● Има ли значение дали в примера се говори за човек – или за магаре? Дали пък, противно на схващането на Шопенхауер, неговото разбиране важи тъкмо за магарета, но съвсем е неприложимо за свободния човек?
● Ако свободният човек все пак избере възможността да умре между двете апетитни блюда, то това няма ли да е потвърждение на свободата му (както и ако избере другата възможност: да си похапне!)? Може ли обстоятелството, че блюдата са “еднакво отдалечени и еднакво привлекателни” да доведе до парализа на волята му?
● Ако все пак човек избере възможността да умре в разглеждания случай, то той “по необходимост” или пък “от свобода” е умрял?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Няма свобода, има съдба, налагаща се с непреодолима, “желязна” необходимост. Всичко е в ръцете на съдбата, от нас зависи малко или почти нищо. Свободата е само дума, нищо повече.

(ІІ) “Който не обича риска, се страхува от свободата” (Симон дьо Бувоар) Свободата е човешко постижение, а не “даденост”, от която “не можем да избягаме”. Съдбата е оправдание на страхливците, които нямат силата да поемат отговорността за живота си. Свободата е сила, която притежават само … “силните телом и духом”. А на слабаците е изгодно да има съдба.

(ІІІ) Човек е “отчасти” свободен, “отчасти” несвободен. Характерът ни отчасти може да се променя, но обстоятелствата ни заставят да постъпваме по един или друг начин – и тук нищо не е в наша власт. “Средата” и “обстоятелствата” са фактор, внасящ съдбовност в живота ни, а “възпитанието” и “личността” (субективността) “открехват” възможността да сме свободни, но свободата ни винаги е частична.

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

И така, “проект” и “план” съвсем не са едно и също нещо. Трябва да направя нещо та проектът на моя живот да надрастне обикновения план. Кое ли е онова, което прави проекта нещо повече от плановете на моя разсъдък и ум. Планът наистина е проста разсъдлива схема на едно ощетено и затова нежизнеспособно бъдеще. От какво точно съм ощетил бъдещето си, ако го виждам и гледам на него изключително умно и разсъдливо?

Лишил съм го от жизнена достоверност най-вече. Не разсъдъкът, а чувството и интуицията трябва да ме водят по пътищата на свободата. Тъкмо те са в състояние да ме изведат до заветното бъдеще, до мен самия. Те могат и да постигнат онази пълнота на съществуването, която ми е потребна. Тяхното предимство се свежда до тяхната жизнеутвърждаваща цялостност, непостижима за плановете на разсъдъка.

Разбира се, трябва по някакъв начин да комбинирам в своите проекти както съветите на ума, така и зова на сърцето. Трябва да си дам сметка и да отговоря поне на тези въпроси: какво става с живота на ония, които слушат било само своя разсъдък, било само своите чувства? Какво те губят и печелят в единия и в другия случай?

Оттук следва, че моят жизнен проект трябва да е постигнат спонтанно-разсъдливо, т.е. в еднаква степен да е продукт както на съветите на ума, така и на повелите на сърцето. Дали е възможно изобщо това ще решавам във всеки конкретен случай – по принцип тук рецепти не могат да се дават. Във всеки случай трябва да могат – щом сме човешки същества! – да се съвместят поуките на ума с изискванията на сърцето. Те ми дават винаги несъвместими изисквания, но аз трябва да ги помирявам и синхронизирам. Нямам друг изход ако искам да съм цялостен и пълноценен човек.

На коя страна следва да “наклонявам везните” си зависи от моите моментни настроения. От това ще зависи бъдещето ми и затова трябва да бъда изключително гъвкав. Именно тук се намира извора на нерешителността, която така често ме обзема. Този е източника на моите безпокойства, от които спасение няма – поне докато си жив.

Избирайки себе си, аз с това избирам и съществуването, което ще ме доведе до мен самия. Или пък нещата стоят наопаки и съвсем другояче: избирайки дадено съществуване, аз с това съм избрал и себе си? Оттук пък следва, че това, което ще бъда (желаната същност) зависи и се определя тъкмо от съществуването, което съм избрал. Моята индивидуална човешка същност е мое лично и отговорно творение – което постигам съобразно съществуването, което съм избрал. Избирайки своето съществуване, аз с това вече съм избрал и себе си – поне като проект, като една само желана, възможна и “проективна” (нестанала) същност. Оттук следва, че в ситуацията на избор съм “нищо”, което само иска да бъде “това и това”. Или пък, възможно е, винаги съм нереализирала се същност, винаги, всекидневно съм на път към себе си, всеки миг, по тази причина, съм така неудовлетворен от себе си.

Това наистина е крайно абсурдно: моето “съм” да е нищо, от което може да стане всичко, но ще стане “само това” – и нищо друго! А тогава моят избор от какво се определя? Той, вероятно, се определя от моята изнесеност в бъдещето, макар че сега съм само едно “най-претенциозно нищо”.

Това обаче предопределя един случаен, от нищо необусловен, “хвърчащ във въздуха” избор. Без да осъзная как е станало се оказвам във властта на обикновения каприз. Аз мога да бъда всичко, но ще стана само това, което ще стана – подобна непреодолима ситуация е най-голям и жесток абсурд. Абсурдът пропива и просмуква живота ни – и ние не можем да се отървем от него по същия начин, по който не можем да избягаме от сянката си.

Такава една свобода всъщност е отказ от свободата. Това усещане за непреодолимост на случващото се е предоставяне на себе си и на своя живот във властта на безжалостната съдба. Какво следва от тази възможност? Не излиза ли, че аз и в ситуацията на избор въпреки всичко съм “нещо” (макар и особено, необикновено “нещо”!), съобразно което ще избера “само това” – и нищо друго?

Това питане поставя непрекъснато под въпрос моята свобода. А всъщност свободата ми е винаги “подвъпросна”. Тя може би се свежда до самата тази прословута “подвъпросност”. Свободата, няма как, винаги е проблем пред живеещия – и особено пред искащия да живее автентично и пълноценно. А как живеят онези, които не съзнават тази подвъпросност, тази проблематичност на свободата за човека? Но едва ли е свобода една такава безвъпросна свобода…

Впрочем, как вървя към бъдещето си? – мога ли да се запитам и така? Може би именно свободата е тази, която ме изнася напред в моето бъдеще, позволява ми да забягна в него? Ако нямах свобода, то това би означавало да си остана все същия, т.е. човек без бъдеще. Но ако пък моето минало определя изцяло бъдещето ми, то тогава какво е станало с моята свобода?

В някакъв смисъл това означава, че свободата е независимост на човека от собственото му минало. Но възможно ли е съвсем да не се влияя от миналото си? Та нали това минало съвпада с мен, нали това минало съм аз самият? Такава една възможност – да не различавам себе си от своето минало – не е ли всъщност гибелна и страшна?

Свободният разполага така с настоящето си, че го употребява само в оптиката на предстоящото. Ако живея така, че настоящето ми се изживява “само по себе си”, т.е. независимо от бъдещето, то тогава няма как бъдещето, моето желано “да бъде”, да дойде при мен. Но ако пък подчиня бъдещето си на своето настояще, то какво ще излезе от това? Тогава трябва да внимавам за това моето желано бъдеще по някакъв начин да произтича от моето настояще. Или, наопаки, настоящето ми следва да зависи от моя копнеж по желаното бъдеще? Дали само тогава ще бъда онова, което аз самият съкровено искам? Дали само тогава ще получа бъдещето, което заслужавам, което сам съм заслужил? Мога ли да смятам, че някое друго бъдеще е може да е мое?

Главното е да съм загрижен да заслужа бъдещето си. Не трябва да се стремя именно към него. Много неща не зависят само от нас. В такъв случай е без особено значение дали настоящето е дошло от бъдещето ми, или пък моето бъдеще е произлязло от това, което правя сега. Ала в кой от двата случая аз постигам власт над бъдещето си?

Този момент е най-важният в търсенето на автентичната свобода. Може би точно до това се свежда свободата: тя е “нещото”, което ми дава власт над бъдещето. Свободният живее не според онова, което е, а само според онова, което ще бъде. В някакъв смисъл автентично свободният жертва настоящето си заради своето бъдеще. Бъдещето за свободният е неговият основен и доминиращ жизнен модус. Безразличните към бъдещето си не могат да бъдат свободни. Свободният се познава по загрижеността си спрямо своето бъдеще.

Точно в това е цената, която плащам за свободата си. Дали не е прекалена тази цена аз не зная. Но губя ли нещо при това? Нима ориентираното към бъдещето настояще е загубено? А не е ли, обратно, тъкмо спечелено? Ако изживявам настоящето си без да го проецирам спрямо бъдещето, ако го откъсна от бъдещето си и го “употребя” само за себе си и за “този единствен миг”, то такова живеене освен че е безперспективно, е и безотговорно.

В крайна сметка бъдещето ли произлиза от миналото, или миналото следва от свободно избраното от мен бъдеще? Оказва се, че загадката на свободата е дълбоко свързана с моите реакции спрямо времето. И тайнството на живота за човека се свързва с неговите необходими отношения към времето и свободата.

На основата на казаното съм длъжен да направя извода, че човекът е времево същество. И също, че човешкото битие е битие на свободата (Сартр). Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”. И по тази причина без да разбирам времето и без да се ползвам от него аз не мога да съм свободен човек. На тези и други мои въпроси е посветена моята книга ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО с подзаглавие “Изкуството на свободата”. Развил съм и съм осмислил възможно най-прецизно тия въпроси в упоменатата книга, което ме освобождава от потребността наново и още по-изчерпателно да ги разглеждам и тук.

Но още по-важно е да разбера как правя свободата си. Наистина съществува едно безценно за човека изкуство на свободата, в което трябва да съм достатъчно вещ и умел – щом като искам да бъда не какъв да е, а пълноценно живеещ човек. За това как мога да стана посветен в изкуството на свободата говори именно книгата ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО. Да си преследвач на времето означава да си вещ в изкуството да се живее. Човек трябва да живее не как да е, а съвсем човешки – и автентично. Ето защо ако не овладея това изкуство до съвършенство аз съм загубен. А пък ако не намеря някой ден и на някой ъгъл свободата си то тогава за какво ли съм изобщо живял?

(Следва)