Category: Р.Братанова

Размисли за живота, смъртта и умирането

Бях на 4 годишна възраст когато по повод смъртта на братчето ми съм провокирала майка ми с въпроси от характера на: Защо хората умират? А защо ги раждат, за да умрат ли? Преди още да си родила брат ми знаела ли си, че все пак ще умре? И въпреки това си го родила? Защо си родила и мен, въпреки че си знаела, че и аз ще умра? Могла си като знаеш, че ще раждаш деца, които ще умрат просто да не правиш като другите хора и да не ни раждаш? Защо плачеш? Преди раждането сме били нищо, след него също и ти знаеш това и въпреки това плачеш?

Отговорът на майка ми беше: родих ви за да живеете, а не да ви убиват.

Не помня какво друго ми е казвала, но днес след много години аз имам своите отговори на тези въпроси.

Като медицинска сестра съм виждала смъртта в очите на другите хора, често пъти по няколко пъти на ден. Красива смърт няма, както няма щастлива смърт. Никога не видях в очите на смъртника Има още

Спукана ни е работата, ако не си видим кривините и кусурите

Оптимистичен и недалновиден финал за една тъжна вековна реалистичност, която дори се оказва непоучителна за нас, българите.

Българинът се нагажда при всякакви трудни, даже невъзможни за другите народи условия и ги приема като неизбежност и успява да оцелява.

Има нещо много сбъркано у нас и то е, че българинът вместо да хвърли усилия да промени обстоятелствата влага усилия да ги изтърпи и надживее. Силата на българския дух се проявява в търпението и умението му да се нагажда. Вековната ни история, както и най-новата ни такава показват, че тоя народ не е претърпял никаква промяна, а ако има такава, то тя е към по-лошо. Тоя народ живее на “Спусни Боже, дай Боже”.

Знаейки как е в Европата всички се юрнаха да я канят и й се кланят да заповяда у дома, надявайки се, че ЕС ще ни оправи. Чака ЕС да му изрине боклуците, да му оправи магистралите, да му дигне заводите, земеделието, да го възпита, да му очисти кочината. ЕС или кмета да му изрине снега пред входа на дома, Има още

ПОЯСНЕНИЕ: Защо написах тази толкова скандална книга?

ПОЯСНЕНИЕ: Защо написах тази толкова скандална книга?

“Обнародването” в Мрежата на първите глави на моята книга “ИДЕИ ЗА ГЕЙ-КУЛТУРАТА: живот, свобода, красота и любов в душевността на хомосексуалистите” още в първите дни предизвика съвсем разноречиви отзиви, простиращи се от полюса на адмирирането й като нещо навременно и необходимо до отхвърлянето й като нещо “предвзето” и прекалено “претенциозно”. Това именно ме кара да предложа тук съдържанието на цялата книга, което ще помогне за по-точната ориентация за това какво именно представлява “цялото”, в рамките на което неотделимо се вместват тези първи глави.

Същевременно апелирам започналото тук публикуване на цялата книга глава по глава да бъде начало на една дискусия и в самата гей-общност на България, дискусия, за която моята книга е само малък повод. Надявам се това мое предложение да бъде обсъдено и прието – защото нима има някой, който да се съмнява в необходимостта от такава дискусия?! Ето например форуми от типа “АДАМ И АДАМ” може да бъдат “територия”, в която да се разгърне една такава дискусия, и тогава вече може да се започне един по-смислен разговор. А не онова, до болка познатото на всички, които са поглеждали в този форум, например от типа на: “… надарен търси… тясно дупе…”, “… активен търси пасивни готини момчета…”, “… има ли някой, на който да му се… е_е с мен?…” или пък “… спортен тип със 19 сантиметров търси себеподобен…”!

Надявам се, че предложението ми за дискусия ще бъде поне обсъдено. Това ще ми позволи да разбера дали изобщо има смисъл от по-нататъшната публикация на останалите глави. Защото аз не публикувам тези неща, воден от суетното желание да се “самоизтъквам”, както някои го разбраха: аз предлагам тук резултатите от своя близо петгодишен изследователски труд и смятам, че не съм заслужил с нищо едно такова отношение…

Струва ми се, че в качеството си на психолог и философ аз съм нещо като… “независим и обективен фактор”, който може поне да провокира началото на самоосъзнаването на гей-общността в България, което е крайно необходима и дори насъщна задача пред нея. Моите наблюдения върху тази общност потвърдиха първоначалната ми интуиция за крайно необлагоприятната жизнена ситуация, в която днес човекът, определящ се като гей, живее. Липсата на ясно съзнание и особено на смелост за отстояване на правото си да живееш свободно и единствено според самия себе си, е коварен дефект не само за гей-общността, но и за всички други общности у нас. То е дефект и дори болест, която в нашите посткомунистически объркани времена всички ние преживяваме.

Книгата ми обаче не е написана само за… гейове, напротив, тя е за всички ония, които не са се предали или примирили пред непонятността на великата загадка на живота. Но тъй като по неясни и за мен самия причини аз имам усещането, че именно в гей-общността така или иначе се “срещат” изключително ценни и прекрасни индивидуалности, то аз съм уверен, че именно оттук може да започне един дълбинен оздравителен процес, който след това “да зарази” със здраве всички други общности в “голямото” българско общество, което е време да повярва в себе си. Нима ще е малко гейовете да станат носители и инициатори на жизнената преориентация на българите към автентичния живот, за който са така жадни душите ни: достигнал съм до идеята, че това е твърде реалистично, а не е просто “възможно”! Защо ли?

Ами ще разберете защо само ако прочетете моята книга. Засега ще кажа само това, че “гей-философията на живота” е чист израз на свобода, а пък кой не знае това, че от свободата ни зависи “всичко останало”?!

Приятно четене и не съвсем приятни размисли, защото една такава книга е написана за мислещи и склонни към всеотдайност в опитите си да разбират човешки същества: нима това не е главното, което ни прави именно човешки същества, но пък то изглежда съвсем не е толкова лесно и приятно?!

“Употребяват ви по точно същия начин, по който употребиха и нас…”

И аз бях на първия митинг – само че не в София, а в Търново. Нямах свободни дни от дежурства, нито пари за да ида в София, а и единственият си свободен ден за седмицата, именно този, в който беше митингът, прекарах на пазара, където продавах значки и плакати на СДС по 1 лв. Няма да ви обяснявам какъв срам брах, защото аз не съм търговец, а медицинска сестра и се заех доброволно с тази мисия да осигуря средства за местната организация на новосформираното СДС.

На събрание на СДС местните лидери обясняваха, че това е начинът да се осигурят средства за новоизлюпената ни организация и тази работа трябва да се свърши за да се наберат средства в касата, хем да се популяризира синята идея и да се внуши на хората, че няма страшно и трябва да ни подкрепят, да счупят черупките си на страха и т.н. След като продадох стотици значки СДС и плакати с ликовете на Петър Берон и Желю Желев, някой от съгражданите ми ме посъветва да се преместя пред стоматологията, която е на главната улица и от там минават повече хора и шанса да приключа с агитационните материали е по-голям, защото хората след работа се прибираха и минаваха от там.

Какъв срам брах: аз, мед.сестра без пукнат лев в джоба, да продавам значки и плакати аз си знам. Навлякла топлата шуба, синьо-електриков цвят, която не беше купена за целта, а съвсем случайно цвета й съвпадна с идеята. Бях си я купила предната зима, топла, мека за 60лв, половината ми сестринска заплата. Най ме беше срам когато някой съгражданин се обърнеше към мен с “Я, сестро, какво продаваш? Давай тука, то пари за хляб няма, за чушки на пазаря сме тръгнали, ама заради теб и идеята, майната му и без чушки ще минем тая зима, пък като дойде на власт СДС-то ще има и пари, и чушки и край с тия крадливи комунисти…“ И следваше благословия по адрес на партията майка. Кой ли не мина него ден през пазаря, ще речеш че целият град се беше наговорил да пазарува чушки, и всеки втори познат. Де от училище, де от болницата, де от кръчмите, то аз си бях пораснала в Балкантурист и купуват хората значки и плакати, а аз броя левчетата и пиша в графите, значки, плакати, сини панделки, байрачета, леле… Тогаз разбрах, че от мене и счетоводител ставало.

Каквото имаше продадох го и се спускам до клуба на ул.Мармарлийска по най-бързият начин да отчета парите и да се курдисвам някъде да гледам митинга на СДС в София. Вадя аз листа и парите, с описанието на значки, плакати, байрачета, лъвчета, панделки и прочие сини джунджурии и ги типосвам пред някаква ухилена мацка зад едно бюро, която кой знае от къде се появи в онова време, но казаха, че била касиерка от ХЕИ. Млада, късокрака с дебели глезени, изсулен широк таз и тънка талия, изрусена коса и много отворена. Поставям листа с отчета и парите, разпределени и описани по номинал пред нея. Мацето ме гледа широко ухилено, отваря чекмеджето, хваща с две ръце торбичките с железните пари и ги изсипва всички заедно в същото това чекмедже и така, докато свършиха найлоновите торбички. Много умело затвори чекмеджето с едно движение на корема си напред, като в същото време с ръце обра празните найлонови кесийки и листа с описанието на парите и вещите, които бях продала и ги смачка на кълбо и ги китна в един кош в ъгъла зад гърба си. Обърна се към мен и се ухили и каза: ”Няма да правим дребни сметки като комунистите, я. Хайде стига с тия номера. Сега ние не сме на власт”. Смигна ми свойски, грабна някаква чаша за кафе и се измете на някъде…

Стоях като гръмната и не знаех какво да направя, защото това не ми се побираше в ума. Влезе някакъв познат в стаята, пита ме къде ще гледам митинга и ми препоръчва кръчмата-клуб на СДС и се измита. Наоколо хора, всеки нещо с някого говори, всеки зает, спорят, търчат кой накъде, за какво, всички заети. Само в съседната стая бръмчи ксерокс. Извадих смачканият си опис от коша и помолих да ми го ксерокопират. Няма проблем, ксерокопираха ми го даже в няколко броя. Прибрах си ги грижливо и си тръгнах. Вървях по улиците без да знам къде отивам, но краката ми сякаш сами ме отнесоха към някаква кръчма на Самоводската чаршия, където се намирала единствената СДС-рска кръчма на града. Влязох в нея, където зад бара Генчо Генчев, противен тип, комуто по-късно бе пришито прозвището „Демокрацията“ ме покани с думите: ”Влизай и сядай там на оная маса срещу телевизора, че всеки момент митингът започва, а и твоите хора ще дойдат”. Седнах и направо ми се умираше. Нямах пари за едно кафе, цигарите ми бяха само две и трябваше да пуша по една на час, за да ми стигнат до края на предаването. Моите хора от СДС, които наистина пристигнаха, но седнаха на масата зад мен се оказаха Георги Спасов, брадат журналист и мойта познайница, която безотчетно изсипа старателно описваните от мен стотинки и левчета от значки и др. рекламни матерали с инициалите на СДС. Ядоха, пиха, а аз не посмях да помоля за една цигара дори, защото моите вече бяха свършили. По едно време тъкмо да се престраша да си поискам цигара и се обръщам към масата им, а Георги Спасов вече доволно се разпищовил ми казва: ”Вие сте моят главен застъпник за изборите, нали? Днес една колежка ме интервюира и ме пита как съм по женската част и й рекох, че не съм педераст и ми спори! Ха-ха-ха!” До него възпълничкото момиче, с пълни уста и чаша червено вино в ръката се кикотеше и ми вдигна наздравица. Пожелах им наздраве и отново вперих очи в онова развълнувано човешко множество, над чийто глави се развяваха сини байраци и нито телевизора, нито ума ми бяха в състояние да поберат тази огромна човешка маса. Сетих се за ксерокопията и ги тикнах на тяхната маса, за да се подпише мацето, че е получило парите от материалите. Спогледаха се с Георги, а той ме пита кой от двамата искам да ми се подпише. Рекох: ”И двамата. Тя че ги е получила, вие сте свидетел, че съм ги отчела.” Георги Спасов подписа първи със замах и бутна листа към нея, а тя учудена го пита има ли смисъл да подписва, нали уж тези материали са рекламни и не са били за продаване, а за раздаване и аз какво ще правя този подписан от тях лист?

Георги и рече да подписва щом е получила парите, срита я под масата и й каза да не дрънка глупости, защото и виното, и вечерята, и митинга, и хартията с лъвчетата струват пари. Дали защото нямах цигари и пари, или точно това ми помогна в оня момент да си зададох въпроса: ”От къде се пръкнаха толкова много син плат и прътове за знамена? Толкова много сини и бели балони, гълъби? Кой, кога и откъде ги беше доставил? Кой ги е платил? Щурм над телевизията нямаше, режима не беше паднал, а тя предаваше на живо пиянството на един жаден за глътка свобода народ. Докато се прибирах към къщи си припомних разговора с един човек на пазаря, когото не познавах, но ми каза: ”Сестро, аз съм комунист. Бивш служител на МВР. Полковник и нямам причина да се срамувам от това. Срам ме е от това, което се случва сега. Знаеш ли, че това, което вършиш в момента е незаконно? Че това са най-обикновени агитационни и рекламни материали, които не са за продан и някой те употребява цинично, а ти си въобразяваш, че съм аз съм дърт закостенял комунист, когото искаш да смениш с други новоизлюпили се демократи, които нямат нищо общо нито с комунизма, нито с демокрацията. И помни ми думите, тия ще ви разплачат майките и бащите. Ето ти левче за лъвчето, ето ти 50 ст. за байрачето. За нищо не стават, освен за спомен и доказателство за това смутно време, което наричате демокрация, чиито автори дори не сте вие и няма как да знаете, че ви употребяват по същият точно начин, по който употребиха и нас, вашите родители. Някой ден сама ще проумеете това и може би ще си спомните за мен и думите ми.”

Това беше първият полъх на някакво недоверие, което все още не ме глождеше, но заседна някъде дълбоко у мен. Вероятно не съм искала да се разделям с ендорфините, ония хормони на щастието, които те заливат и им се подчиняваш заради удоволствието, което причиняват и чувството за щастие. Защото знаеш че не се случва всеки ден. Нима всички хора толкова много си приличаме в желанието си за щастие, въпреки че знаем неговата мимолетност и преходност. Ала споходи ли те, не ти се иска да се разделяш с него и се оставяш да се носиш на гребена на вълната. А и кой би могъл да остане равнодушен при вида на тази внушителна гледка?! Толкова много хора заедно, не задължително, а спонтанно излезли на улицата, в разбъркани редове манифестират, скадират, докато стигнат до площада, който се оказва тесен за всички…

След известно време на едно от първите събрания на СДС след митинга гръмна скандал с групата на преподавателите от университета за злоупотреби с пари от рекламни материали. Набеденият за неотчетени пари беше художник, доцент, когото всички познавахме като безкрайно честен и почтен човек, който не само че се поболя от стовареният върху му резил, но и беше принуден да напусне пасмината, която го ограби и орезили не без давлението на колегата му скулптор Стефан Комитов, който по онова време беше и баща, и майка на СДС и Подкрепа-та в града. Всичките колеги на Венци събраха отново парите от разпродадените агитационни материали от джобовете си, внесоха ги в касата на СДС и колективно и демонстративно напусканаха новоизлюпената СДС структура на града.

(Автор: Ружа Братанова)

Заедно да напишем историята си такава, каквато я преживяхме

picture17.jpg

Ако всеки разкаже как са се развивали събията в неговия град, село, дом, ум, душа ще се получи най-истинска картина на неотдавнашните събития, които все още не са намерили място в учебниците, а в медиите намираме изкривени образи сякаш ги гледаме през криво огледало. Свидетели сме как се подменят събития, преиначават факти, избутват се хора от центъра на събитията и в цялата провинция плъзнаха като пипала на октопод неизвестни за местните хора лица от софийски партийни централи. И се почнаха “нежната революция” и “плавният преход”, придружени от партокрация, инфлация, деноминация, катастрофи, сеч, пожари, убийства, стачки…

Ангеле, ти си отворен човек към другите и вярвам, че ще дадеш трибуна на всеки, който иска да сподели как са протекли тези процеси там, където е бил той, а ние не сме. Нека заедно наредим пъзела на измамените си надежди. Всеки един от нас по някакъв начин реално участваше в събитията от това недалечно минало, което съпреживяхме. Да напишем историята си такава, каквато я знаем.

Ние просто ще разказваме, а историците нека черпят своите факти, психолозите да правят своите изводи за душевността на народа ни. Писна ми когато казвам истината да ме обвиняват в злоба и да приписват такава и на целият ни народ. Най-скорошен пример е реакцията на хората, които искрено вярваха в невинността на сестрите и чистосърдечно ги подкрепяха по всякакъв възможен начин, а след завръщането им се усетиха употребени. Оказа се, че не е каузата за сестрите, а на сестрите. Но дори и това не е съвсем така, защото тях също ги употребиха. И се намериха лешоядни лекета, които лепнаха етикета на народа ни, че бил злобен, завистлив, дребнав, когато къщите му плуваха до вторият етаж във вода, а върху сестрите се изсипа рога на изобилието.

Същият този добър, наивен и търпелив народ, който е изтърпял какво ли не, когото докараха до степен да не може да търпи сам себе си. Да се отказва доброволно от правото си да живее, работи и твори съдбата си в Родината си, в много случаи да предпочете да се раздели с живота си пред невъзможността да го изживее достойно в нея.

Аз ще разкажа как преживях и видях събитията в 1989 г. в нашият град Велико Търново с единствената претенция, че всичко, което ще напиша е истина и съм го преживяла лично.

(Тази великолепна идея, повече хора – не само аз, но и читателите на блога, всеки, който желае и има какво да каже – да опишем спомените си, преживяванията си, размислите си върху това, което преживяхме в последните 18 години, принадлежи на Ружа Братанова. Изцяло я подкрепям и смятам, че този е пътят, за да постигнем по-цялостно вникване в случилото се с нас самите. Всеки, които опише своите наблюдения и анализи, ще получи трибуна в блога ми, а думите му ще получат подобавящото място в писането на една по-човечна и личностно наситена история на съвременна България. Ще се радвам повече хора да се включат в реализацията на идеята за написване на наша си история на видяното и преживяното от всички нас.)

Ние сами ли сме си виновни за нашата печална българска орис?!

Парите са мръсно нещо, особено… когато ги нямаш. Човечеството не е измислило начин да се живее без пари, напротив. Живеем във време, когато са издигнати в култ. За мен те са просто средство за живеене. За мен поговорката “Кой каквото си направи никой не може да му го направи” май не е общовалидна и подлежи на преосмисляне. Като много други български поговорки като ”Учи мама за да не работиш” и т.н.

Беше време когато заплатата ми беше 120 лв, а свободният наем за квартирата 100 лв. С оставащите пари трябваше да се грижа за себе си и сина си. Нито медицинският труд беше остойностен, нито пък имаше частна практика, т.е. странични доходи няма, а и с 12 часови дежурства трудно се намират време и сили да се занимаваш с нещо допълнително. Тогава единственото възможно място за добре платена работа се яви държавата Либия, която признава дипломите ни. Има още