Единствената радост достъпна за хора обезверени, погазени и изнемогнали – е радостта, която задоволява съвестта. Във всяка друга радост такива хора виждат оскърбление за тяхната неволя, гавра с тяхната жалейка.

Българският народ е потънал в тъга. Той тъгува поради жестокостта и настървеността на своите вънкашни врагове, които го лишиха от правото да се урежда и управлява съобразно със своя дух, своите наредби и традиции, които му пречат да върви по пътя на прогреса и да бъде пълен господар на своите съдбини.

Той тъгува поради хищността и зверонравието на своите вътрешни врагове, на онези изродени български рожби, които жаднеят за власт и плячка, и като виждат своите домогвания осуетени, отмъщават си чрез коварство и предателство, стават покорни оръдия на българомразеца чужденец.

На тъгуващия български народ ние поднасяме в дар настоящата книга. Ние поднасяме надежда на обезнадеждените. Ние поднасяме надежда на обезверените. Отчаянието поражда безволие и заслепение. А безволието и заслепението докарват упадък и провала – (CORRUPTION)!

Ние поднасяме духовно благо на обезнаследените. Тая книга говори за дълг, за доблест, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвувание, за върховната добродетел на християнина – добрината.

Но преди всичко и повече от всичко тая книга говори за Бога, за божествената правда, за божественото у човека, сиреч за светостта и безсмъртността, за отвъдгробовните съдбини. И затова тази книга е озаглавена Бог.

Човеците обичаме, когато ги познаваме. Бога познаваме, когато го обичаме.

Мъдростта не е изходна точка на богопочитанието. Наопаки, богопочитанието е изходна точка на всяка мъдрост.

Ето какво учи тая книга.

Любовта към Бога е върховен дълг и върховно благо, условие за духовен възход, извор на всяко съвършенство.

Ето какво учи тая книга.

Вселената се състои от самостоятелни светове, между които царят пълна хармония, пълна солидарност, сиреч ред ненарушим; ред ненарушим не може сам да се сътвори и да се наложи на безчислените самостоятелни светове: за подобен ред е потребен уредник, за подобен закон е потребен законодател. Тоя уредник, тоя законодател е Бог.

Ето какво учи тая книга.

У Бога има безконечна мъдрост и доброта. Той е сътворил Всемира и човечеството с любов и от любов. Нищо не може да погине – и не погинва – ни дух, ни твар – защото всичко, което съществува и светува, е съставна част, потребна и неотемлима част от космическата наредба.

Принцип на нищожество е принцип лъжовен, защото нищо не може да бъде нещо.

Принцип на всемощно, на тържествуващо и всепоглъщащо зло е принцип лъжовен; злото е разрушително – и да би било всесилно, отдавна би унищожило вселената; а във вселената ние виждаме, наопаки, безконечен устрем към вечна обнова, безконечно сияние на вечната младост.

Ето какво учи тая книга.

Тя учи още, че както детето излиза от утробата на майка си и се вестява на бял свят – исто (също – на старобългарски) така човек напуща земното си живелище и се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни. Прочее, нека всички жалеещи и плачещи прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия.

Нищо не избърсва човешките сълзи тъй скоро както убеждението, че Бог Творец е едновременно Бог Баща, сиреч неизменен и неуморен наставник, ръководител, закрилник и охранител на своите рожби, човешките същества – чието разумно и геройско битие Той допълва чрез светло и блажено свръхбитие!

Велики четвъртък,16 АПРИЛ, 1925 г., Стоян Михайловски, Из: ПОЛИТИЧЕСКИ И ФИЛОСОФСКО-РЕЛИГИОЗНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

В човешката природа е заложен един жив порив към развитие. Тази природа е органична, човек е органично същество. Истинското възпитание има за главна задача да отстранява препятствията по пътя на развитието; то трябва да действува повече негативно, отколкото позитивно. Позитивната дейност се състои във възбуждане. Науката за възпитанието е теория на възбуждането. Развитието на човека започва със сетивни усещания, сетивни впечатления. Неговата връхна точка в интелектуално отношение е разумността, а в практическо отношение – самостоятелността.

Средството за самостоятелност и самоопределяне е самодейността.

Практическата годност на човека зависи повече от неговите духовни и физически сили, отколкото от знанията. Главната задача на възпитанието (което включва и обучението) е следователно развитие на на формалните сили.

Религиозността на човека зависи далеч по-малко от изучаването на притчи и на катехизиса, отколкото от общуването на детето с една благочестива майка и един енергичен баща. Религиозното, както и цялото възпитание, трябва да започне с раждането на детето. То зависи предимно от майката и е в нейните ръце.

Главните предмети за формалното развитие на силите са “ФОРМАТА, ЧИСЛОТО И ЕЗИКЪТ”. Идеята за елементарното образование е изразена в мисълта да се развият – над положените в детската душа чрез домашното възпитание (въздействието на бащата и на майката заедно с привързаност към братя и сестри) основи на вярата и любовта – силите за наблюдаване, говорене и мислене с помощта на гореспоменатите универсални образователни средства по един метод, който е съобразен с природните закони на развитие.

Това е същественото съдържание на възпитателните и образователните принципи на Песталоци. Изводите следват от само себе си. Те са следните:

Всекидневната стая е най-доброто място за възпитанието, а “книгата за майката” най-важната книга за възпитанието.

Цялото обучение трябва да бъде изградено върху непосредствени нагледи; цялото обучение е обучение за стигане на нагледи; първоначалното обучение по всеки предмет не е нищо друго освен нагледно обучение, ако трябва да има резултатно, живо, истинско съдържание. Противоположното е празното и пусто обучение с думи – книжното обучение. Първо предметът, след това (където е възможно) картината, рисунката, думата.

Началното обучение се състои в показване от страна на учителя и повтаряне от страна на ученика, в разказване и преразказване. По-късно главна задача на учителя е да подтиква ученика към самодейност и да използва за тази цел предимно подбуждащия, развиващия, евристичния метод на обучение. Нищо неразбираемо не бива да бъде заучавано наизуст, но ученикът трябва да усвои добре умението да заучава наизуст. Начинът, по който ученикът се изразява, неговото устно изложение е мярката, по която можем да преценим доколко нагледите и познанията на ученика са ясни и твърди.

Като средство за възпитаване у ученика на стремеж към справедливостта и доброто не бива да се използва нито страхът, нито наказанието, а главно доброжелателството и любовта.

Останалите изводи от принципите на Песталоци следват от само себе си. Ако трябва да ги обхванем в един израз, бих нарекъл Песталоциевият принцип за интелектуално образование възпитание към самодейност чрез нагледно познание.

С приложението на този принцип е преобразено цялото училищно дело. Днешното (модерното) училище е негов плод. Ще сгрешим много обаче, ако смятаме, че той е проникнал във всички училища, всички учители и всички учебни предмети. Но това не е негова вина. Преобразяването на една вековна система, отправянето в една съвсем нова посока не е работа за една година, за едно десетилетие, а за едно или повече столетия. В развитието на една нация и на едно учебно дело има епохи на застой, на покой, на реакция. Но слава на Бога, прогресът на времето е неудържим. Така е и в наше време.

Да се върнем към Песталоци. Безпримерен е успехът от усилията на Песталоци и неговите ученици и последователи. Не само цяла Швейцария, но и Германия, Франция, Англия, целият цивилизован европейски свят насочва вниманието си към неговата звезда на педагогическия небосклон, от всички страни се стичат ученици при него, особено в Ифертен. Голям брой педагози отиват при него като на поклонение, за да черпят направо от извора. Когато благодарение на достойни хора на Прусия започват да работят за възстановяването на нещастната страна след 1808 година, Кайзер Фридрих Вилхелм III повиква песталоцианеца С.А.Целер в Кьонигсберг с поръчението да събуди силите на народа, от което само може да се очаква спасение. Още по-рано великият Фихте обръща в речите си вниманието към Песталоци. По-късно достойният министър фон Алтенщайн изпраща млади хора, за да се запознаят с делото на Песталоци. Чрез тях, чрез многобройните съчинения на Песталоци и неговите ученици при благоприятните условия и повели на времето бива създадено ПРУСКОТО ПЕСТАЛОЦИАНСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ. Всичко, което в него е хубаво и добро, не се дължи никому другиму освен на Песталоци. Тази слава не трябва да му бъде намалена. Там, където са отстъпили от неговите основни принципи, са направили крачка назад. Останалите успехи се дължат също на развитите по-нататък негови основни принципи, защото те отговарят на същността на човешката природа, защото са взети от нея. Тяхното приложение спечелва световна слава на немското народно училище. Който във Франция, Англия, Италия, Испания, Русия, Полша, Норвегия и Швеция, Холандия и Дания, Америка и т.н. иска да види отлични училища, той идва в Германия.

Народното училище дължи своята слава на Песталоци. Далновидни власти са използвали неговите открития да се основат необходимите учебни заведения за подготовка на учители. Но подтикът за това дава най-напред благородният швейцарец. Както реките се спущат от тази страна към всички посоки, така са се разпространили оттам и плодоносните педагогически основни принципи във всички що-годе цивилизовани страни.

Житейската съдба на Песталоци е била много променлива. Той е преживял и щастливи, и нещастни години. Броят на питомците в училищата му се колебае. Доходите обаче обикновено не са стигали за покриване на разноските. За нещастие този завладян от своите идеи човек не е притежавал способността да ръководи стопански голямо заведение. В 1815 година загубва жена си. А преди това, в 1801 година, е бил загубил единствения си син, от когото му останало едно внуче.

Истинското предназначение на Песталоци, което се състои в преобразяване на елементарното училище и подобряване възпитанието на бедните деца, се измества главно от това, че приятели и сътрудници го подвеждат да превърне своето възпитателно заведение в институт за по-богати деца. Още по-голяма беда се стоварва върху главата на стареещия човек от немалките разправии между неговите ученици и приятели в института. Това прекършва сърцето му.

Институтът се въззема и процъфтява още веднъж, когато икономическото положение се поправя с издаване на събраните съчинения на Песталоци (15 тома, Щутгарт, 1819 година). Благородният император Александър дава за подписката 5000 рубли, Фридрих Вилхелм II – 400 пруски талера. И двамата го удостояват през време на престоя си в Швейцария в 1814 година със своето внимание. Прекрасният човек определя дохода от подписката за основаване на един дом – училище за бедни, за което той цял живот е мечтал. Сираците е трябвало да бъдат добре възпитани и подготвени като добри учители. За жалост много неблагоприятни обстоятелства попречват за възникването на подобен дом-училище.

Като вижда упадъка на своето училище поради горните причини, старият Песталоци бива съкрушен. Напразно Феленберг, основателят на Хофвил, велик като човек и гражданин, се опитва да спаси прочутия педагог. Песталоци остава до 1825 година в Ифертен. В тази година се закрива западналото заведение. Песталоци се връща отново в Нойхоф, нает от неговия внук. Отчаян за бъдещето на делото, на което посвещава целия си живот, тук той написва своето последно слово, своята всъщност лебедова песен “Моята жизнена съдба”, в която се опитва да защити своя приятел Шмид срещу Нидерер (и двамата водачи на борещите се групи в собственото му заведение).

С Шмид той предприема в 1826 година пътуване до Базел, посещава там учелещето за бедни. Песталоци блясва още веднъж на 21 декември 1826 година, когато той поставя началото на изграждането на един дом-училище за бедни деца, което е искал да създаде в Нойхоф.

Смъртта му настъпва на 17 февруари 1827 година. Той издъхва непосредствено след думите: “Аз прощавам на тези, които са ме обидили, дано намерят и те мир, както и аз умирам в мир…” Той е бил един от най-благородните хора, които някога са живели. Последиците от неговата дейност са така големи, че той може да бъде поставен в редицата на благодетелите на човешкия род. Сърцето му е туптяло само за бедните, за унижените, за нещастните и техните деца.

Детето е било за него нещо свято. Колкото е далеч небето от земята, толкова далеч е бил той от мисълта да презира човешката природа. Човешката природа е била свята за него. Затова и професията на учителя и възпитателя, която развива човешката природа съгласно вложените в нея закони, подпомага заложбите, поривите, стремежите на човешката природа, за да може човек да се развие природосъобразно, да може да се проявява многостранно и да може да бъде по този начин щастлив – тази професия е била за него свята. Човекът е бил за него база и цел, но и средство за постигане на човешкото предназначение. Всеки трябва да помага на другия; човешкото общество, мисли той, трябва да бъде съюз на хора, които си желаят взаимно доброто, които взаимно си помагат, където никой не бива да използва положението на другия за собственото си мнимо благополучие, т.е. не бива да злоупотребява с другия, а където всеки е задължен да допринася колкото може повече за благото на всички и да вижда в това своето щастие. Мирогледът на Песталоци е бил нравствен мироглед.

Изтъкнатото показва, че е много навременно да си спомним за Песталоци. Сърцето му е биело за човечеството, за бедните. Той не е обикновен учител, а един народен педагог. Неговият стремеж е бил да подобри условията на живот в света, особено положението на долните, работническите класи. Той не е успял да въодушеви всички свои съвременници за тези велики мисли. Не сега това е нашата работа.

Като всички хора Песталоци е предшественик на нова епоха. Бавно крачещото поколение достига едва сега висотата, на която той е стоял. Сега неговите огромни планове започват да стават действителност. Нему и на другите ние дължим, че сме стигнали дотук!!!

(Следва)

Чуйте, млади хора, главните линии на неговия живот и дейност! Ако си помислите, че му е било леко да направи това, което е извършил, ще се излъжете. Животът му е бил една непрекъсната верига от усилия и труд. Неведнъж той е бил близо до сгромолясване под тяхната тежест, неведнъж е щял да загине физически и духовно. Никога не са му липсвали противници, дори и врагове. С мъка читателят ще узнае, че осемдесетгодишният старец е издъхнал почти в отчаяние от привидния неуспех на своите стремежи през време на целия си благороден, посветен на подобряване участта на своите събратя живот. Както на повечето творци на нови неща и нему е било присъден мъченически живот. Той издържа смело до края и затова благодарното потомство благославя неговата памет.

Хайнрих Песталоци е роден на 12 януари 1745 или 1746 година в град Цюрих на прелестното Цюрихско езеро. Баща му е бил хирург и принадлежал към най-видните семейства в града. За жалост Хайнрих загубва баща си на шест години и майка му е трябвало да живее много оскъдно. Все пак на нея и останали достатъчно средства, за да може да даде на Хайнрих и другите си две деца добро образование. Тя го изпраща в градските училища, които в тогавашна Швейцария са приличали на тези в Германия, т.е. били са лоши. Нашият Хайнрих не е бил винаги най-добрият ученик. Неговите учители не са били винаги доволни от него; механичното обучение му било скучно; той имал особена склонност само към някои предмети, които му доставяли удоволствие. Често неговите съученици злоупотребявали с добродушността му. Затова в неговите ученически години не може да се забележи нищо отличително, нищо, което да позволи да се предугади необикновеният човек.

Само едно качество се проявява още отрано: безусловна правдивост. Той просто не е можел да се преструва и винаги е казвал истината – и там дори където е било в негова вреда. Тъй като с това прекрасно качество е било свързано и едно дълбоко чувство към природата, чувство за простото, естественото, непревзетото, прямото, той е притежавал онези заложби и качества, които правят човека способен да открива истината в нещата и човешките отношения. Само правдивият човек открива и вижда истината; тя се крие от фалшивия и извратен човек.

Хайнрих Песталоци е притежавал също така много дълбока душа,подкрепена и подхранвана от жизнерадостната вътрешна религиозност в дома на неговия дядо, проповедник в едно село, недалеч от Цюрих. Израстналият младеж е трябвало да стане проповедник, но той решава да следва право. Макар че го завършва, и тук няма голяма сполука.

Вниманието на младия човек е било неволно приковано от тъжните обстоятелства в обществения живот. Сред по-висшите съсловия в родния му град е господствувало разточителство и лукс заедно с презрение към по-долните съсловия. Поради това у бедните се пораждала омраза към богатите. Освен това под тежестта на мизерията те били затънали в простотия и некултурност. Съществуването на това безкрайно зло изпълва сърцето на Песталоци с мъка и и тези чувства го насочват към размисъл как то да се отстрани. Резултатът от от неговите дългогодишни размишления как трябва да се помогне на хората е: само чрез образование на подрастващите, особено на децата на бедните и на долните съсловия въобще. Като мълния минава през главата му: ”Аз ще стана учител”, учител и възпитател на бедните деца. При случай, той е разказвал за този вътрешен прелом. Като че ли някакъв глас му казал: ”Ти си длъжен!” Към него се присъединил и втори: ”Ти можеш.” А към тях се прибавил и неговият: ”Аз искам! “И как е удържал своята дума! Той става учител от световен мащаб!

Трябва, мога и искам! Където тези три неща са събрани, там има не само хубави думи, но и дела. Нещастен е този, който наистина знае какво е длъжен, но не може или съвсем не иска. Печално е положението и на онзи, който може и иска, но не знае какво е длъжен. Ние съжаляваме пък онзи, който иска, каквото е длъжен, но не може. За облажаване е този, който иска, каквото е длъжен, т.е. каквото е съзнал за свой дълг, и чувствува в себе си сили, че може – комуто следователно не липсва нито вяра в себе си, нито упование в провидението.

Така е било при Песталоци. Него го е преследвала една възвишена мисъл, един идеал, както се казва обикновено, и след 80-те години на живота му. Неговият идеал е бил: облагородяване на човешкия род чрез възпитание и образование. На този идеал той посвещава целия си живот. Той не е знаел нищо друго, той е забравил всичко друго и най-малко е мислел за себе си. Посредствените хора са го наричали мечтател или дори са прикачвали на него и неговата дейност оскърбителни прякори.

Той отдава обаче своята обич и любов на децата на бедните. Той се убеждава скоро, че тяхното възпитание и образование не може да бъде успешно в затворени, изкуствено устроени градски домове за сираци. Те би трябвало, си мислел той, да бъдат възпитавани на село, ако трябва да се развиват физически и духовно, трябва да участвуват отрано в селския труд, въобще да бъдат възпитавани към труд, работливост и полезна практическа дейност; същевременно те трябва да бъдат образовани просто, природосъобразно, духовно. За да осъществи тези идеи, Песталоци купува с бащиното си наследство малко имение – Нойхов до Ленцобург, в кантона Аргау, където се оженва на 24 години за Ана Шултес.

През първите години той се стреми да увеличи дохода от своите ниви. Но резултатите не отговарят на очакванията. (Няма предприсъединителни фондове по САПАРД, б.м.) Въпреки това той изгражда тук в 1775 г. УЧИЛИЩЕ ЗА БЕДНИ, т.е. събира бедни деца, където и както може да ги намери. Родителите на отделни деца са плащали малки такси, филантропи са правели вноски, повечето давал той. Така сред един куп бедни деца, той израства като учител и възпитател. Дневникът, който води за развитието на собствения си син през време на първите му години, ни дава сведение за грижливостта, с която прави своите наблюдения, и за всеотдайността към новата си професия.

Всяко дете, способно да работи, е трябвало да участвува в селския труд и да извършва подходяща домашна работа. През време на домашната работа той ги обучавал. С голямо учудване той забелязва колко слабо умеели децата да употребяват своите сетива, как тъпо и безразлично минавали край най-забележителни явления, без да виждат и чуват, и колко лошо говорели. (Защо ли се сещам за днешните ни „ограмотени и отворени“ сънародници – политици, кметове, общественици и т.н.? б.м.) Затова той почнал да обръща по-голямо внимание върху развитието на сетивата, на точното виждане и слушане и на правилното говорене, отколкото на умението да четат и пишат.

Но успехът не съответствувал на усилията. Некултурността и простотията на повечето деца, влиянието на родителите, чиито безсрамни искания за външни материални нужди Песталоци не е могъл винаги да задоволи поради липса на пари, а може би и поради някои свои погрешни стъпки, спъват развоя на заведението. Благородният човек затъва в дългове, които не е бил в състояние да изплати. Той е трябвало да се откаже не само от своето начинание, но дори и от своето имение и да го даде под наем. ”Той иска да помогне на другите, а не може сам да си помогне” говорели присмехулниците. Не, той не се отчайвал.

Тъй като не е можел да работи практически, той написал една книга, която съдържа събрания опит и резултатите от размишленията му върху възпитанието на народа. Той я озаглавява “Линхард и Гертруда”. Тя излиза в 1781 година в Берлин в издателството на Декер, който му заплаща за ръкописа 6 /шест/ талера.

Под влиянието на благородните немци, благородни князе на тронове, благородни граждани и филантропи, след 1770 година в Германия и Швейцария се събужда стремеж към по-добри условия. Все по-общо става убеждението, че на низшите класи трябва да се помогне с възпитание и образование, да се изгони суеверието и да се отвори пътят на светлината и просвещението. В областта на възпитанието и образованието се отличава Базедов и благородният църковен представител фон Рохов. Хиляди се присъединяват към техните усилия. Една книга като “Линхард и Гертруда”, една книга за природата и истината е приета с одобрение. И тя донася на своя непознат на немската общественост автор чест, слава и уважение.

Окуражен от това, Песталоци предприема в 1782 година едно пътуване из Германия, където намира образцови училища, наблюдава опита и постиженията на други и се запознава с първите хора на знанията – Клепщок, Виланд, Гьоте, Хердер, Якоби и т.н. След завръщането си, той дава на света нови поучителни съчинения. Но външно погледнато, той не бе преуспял и още не бе намерил мястото, където можеше необезпокояван да следва предназначението на живота си.

Междувременно (трябва да бъда кратък) избухва Френската революция. След нея последвали страшни ужаси. Швейцария била заплашена и в 1798 година въвлечена във война. Обикновените последици от войната – бедност, некултурност, загрубяване, не закъсняват да се проявят. Патриотичното сърце на Песталоци не е можело да не се развълнува. Като научава, че цели групи изоставени деца бродят безпомощно, особено в местността Станц – една католическа област, той се запътва за там. Управителният съвет на града му предоставя една празна къща и той събира около себе си над 80 просячета. По този случай той сам казва: ”Нещастният и разрушен Станц и моят контакт с голям брой повечето безпризорни и отчасти подивели, но жизнени планински деца, бяха за мене една щастлива база и наред с външните неприятности едно поле за решителни опити за установявяне на обема и степента на силите, които съществуват изобщо в децата като основа за тяхното образование. По този начин аз изпробвах същността и обхвата на това, което може да се осъществи в областта на народното образование и което беше също много необходимо.”

Той е бил за тези деца баща, възпитател, учител; ден и нощ е бил с тях; първият, който идва сутрин при тях, и последният, който си отива вечер. Той е ял с тях, спал с тях, играл с тях. Не минали и няколко месеца и в тях така силно укрепнало доброто и радостта от доброто, че често пъти вечер, след като се помолели преди лягане заедно с него, те го молели да остане още при тях и да ги учи на тъмно. Задоволство и щастие, Божията благословия изпълвала дома. Когато в 1799 година малкото селище Алтдорф било разрушено от пожар, Песталоци казал на своите деца: ”Какво мислите, ако вземем при нас около 20 от останалите без покрив деца? Ще трябва да делите хляба си с тях.” “Да, да!” – викали всички и ликували от радост.

Но радостта не траяла дълго. Още същата година французите окупирали страната, обсебили зданието, за да открият лазарет, и татко Песталоци трябвало да разпусне своите деца. Неговото здраве било твърде много разстроено от грижите, тревогите и той трябвало да се опита да го възстанови. Едва укрепнал, той отишъл в Бургдорф и станал детски учител без заплата. Неговият нов начин да обучава не се харесал на селяните. Той не карал децата да учат много Хайделбергския катехизис; неговите старания да учи децата да мислят и говорят им се сторили излишни. Но след осем месеца в училището се появила контролна комисия и останала изумена от резултатите. За жалост Песталоци бил твърде много натоварен и след една година трябвало да напусне по здравословни причини своето място.

След всички тези експерименти, в него залегнало здраво решението да основе самостоятелно учебно заведение. В 1801 година той го осъществява в Бургдорф. По-късно то било преместено в Бухзее до Берн и накрая в Ифертен (Ивердон), където в 1825 година пропада. Наричало се е Песталоциев институт. Под това име заведението станало прочуто в цяла Европа, дори зад океана, в Америка. Нито преди него, нито след него, никое подобно заведение не е било така прочуто. Това, което е постигнато в него, довело до немското народно училище – превръща старото, механично училище в заведение за формиране и образование на хора. Как е станало това, ще опишем накратко.

Когато Песталоци основал своя институт, той вече бил на 55 години, но въпреки всички дотогавашни усилия бил още с бодри сили. Неговите практически постижения и неговите съчинения привличат при нето прекрасни привърженици и ученици… Децата са били отчасти бедни, отчасти деца на заможни родители, които плащали много добра такса.
В Бургдорф закипял прекрасен, изпълнен с устрем живот. Това било пролетта на института. През деня всички работели, учители, упражнявали се трудолюбиво. Вечерно време младите педагози се събирали около опитния, интелектуално и емоционално напрегнат баща на института, споделяли опит, намирали нови начини и методи на обучение. Тук е мястото да споменем какво е постигнал институтът на Песталоци в областта на обучението и методиката. Главните принципи, от които са се ръководили, са били следните:

(следва)

(Из: Слово за него и неговите безсмъртни заслуги, за децата и техните родители – по случай стогодишнината от раждането му. Ф.А.Дистервег 1845 г.)

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове

Известно е, че преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите на Христос („Аз съм пътят, и истината, и животът…“), си позволил с насмешка да запита: „А що е истина?“. С тези думи римският консул, преситен от живота, всъщност искал да каже, че няма истина, че лично той не вярва в никаква истина. Често и днес може да съзре подобно отношение не само към истината, но и към свободата: че тази последната е просто куха дума, зад която нищо не стои, в която не си струва да се вярва, понеже трябвало да бъдем здравомислещи, реалисти и пр. Тези, които мислят така, всъщност правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали никаква истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без които човекът едва ли може да живее смислено и пълноценно.

Автентичното съществуване на човека – щом можем да се изразяваме така, то значи в случая се опираме на неговата истина! – не е друго, а битие на свободата. Това означава, че извън свободата ние съществуваме неавтентично, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я признават. Отношението към свободата затова е определител за това как съществува този или онзи човек: според това как разбираш свободата ти по съответния начин и живееш, а живееш както разбираш свободата си – другояче не е възможно да бъде. Оттук всеки лесно може да си представи какво представляват и колко струват „истините“ на подобни неавтентично съществуващи хора: тяхната собствена неавтентичност (неистинност) е основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да говорим за нея. И в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени, те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд.

Но щом като истина на свободата (като глобална, основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и всяка друга истина. Значи по този начин тези хора фактически признават и несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на „истината“, че истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: „Няма истина!“ (подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в собствения си капан. Защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че казаното от него е истина?! Един вид по-добре би било да каже: „Няма никаква друга истина освен истината, че истина на съществува!“, но малцина са способни на смелостта да кажат такъв абсурд. От това най-леко разсъждение, което току-що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички истини на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата. И то именно с всички ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем, съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки „Аз съм истината, и пътя, и живота“, е провокирал забележката на Пилат, разочарованият от свободата римски чиновник, който по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от истината. Точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата истина, може да се нарече универсум на свободата. Но ето че установихме, че истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината, също както и без истина не може да се живее свободно.

Следователно доколкото сме близки и открити към посилната за човека автентичност на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в цялото си тайнство, а ние без особени доказателства разбираме както едното, така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се разбира непосредствено и в някакъв смисъл със сърцето, че разбиращите я не се нуждаят от обяснения, доказателства и убеждаване, че за тях безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на свободата – може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на съществуващото, наречено човек. Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи: думите като посредник са негодни за изразяване на естеството й, на думите свободата се изплъзва, чрез тях тя е неуловима, те в някакъв смисъл се разминават с естеството й – естество съвпада с истина! – и затова не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се обясни по-понятно що е свобода, с това всъщност признава, че съвсем не я разбира. Който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства всичко със сърцето, с цялата си душа и дух.

По същия начин не е възможно да се разкаже понятно и за живота, не само за свободата. Понятността изисква животът и свободата да станат в най-съкровеното си естество общодостъпни чрез някаква чудновата всеобяснимост, общопонятност, достижимост само чрез думите, теориите, разсъдъка. Свободата обаче по същината си е субективна и само на тази основа дори свръхсубективна, докато теорията и науката се задоволяват с една плоска обективност, в която субективното е елиминирано без остатък, изведено е „извън скобите“. Ако можеше да се изобрети наука за свободата (подобно на „наука за живота“, „наука за щастието“, „наука за доброто“, красотата и пр.), подходяща за учене и механично усвояване, то това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило всички свободни! Включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е самоунищожаване на идеята за свобода. Защо това е така всеки може да разбире: подръчно-техническото използване на свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност, която позволява мултиплицирането й. Другояче казано, науката за свободата неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от нас съществуваща действителност.

Докато свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия начин. От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става “нещо” и действителност само чрез лежащото в основата й действие – конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност. Докато пък допускането на една извън действието съществуваща действителност, касаеща човека, е абсурд. Ако можеше да бъде така, то Бог просто би „вградил“ свободата в човека като независещ от него механизъм – подобно на пружината на часовника! – което би лишило човека от лична заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр. Ако хората бяха по природа и по инстинкт свободни, то свобода ли е това?! Или всъщност е по-скоро нейн край и гибел?

Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава и убива – както като възможност на сега ставащото, така и като постоянна действителност, като гола обреченост на „механизма-човек“ да бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако си бяхме свободни по начало или по същност (подобно на това както предметът е просто и само „предметен“, а животното – изцяло „вживотнено“!), то тази „свобода“, от която не можеш да избягаш и която ни преследва и владее без остатък (подобно на хомота, стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се стремили. Напротив, тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята свобода, превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да отхвърлим. И по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим.

За да завърша проблема за това какво свободата не е или не може да бъде, ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума, рамка, схема и пр.), което науката и теорията предполагат, и без което не могат, което е тяхната „хранителна среда“. Напротив, тя е раждащото се в конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост – която обаче не е механична и принудена, а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е даденост, а възможност, която може и да стане невъзможност. А това дали ще се случи тук и там зависи само от искащия да бъде свободен Аз, при това искащ го не как да е, а истински, автентично, съкровено.

Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната тайна. Със свободата се живее – и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не могат да помогнат на объркания, на ненамерилия нишката към нея. Който веднъж намери тази нишка, той вече няма да изпусне или загуби. Гаранция за това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от което не можем да бъдем изтръгнати дори насила.

Оказва се – съобразно с вече казаното – че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид, помага му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или заложено, а като откритост, към която сами сме се открили, като предразположеност, към която непрекъснато сами себе си предразполагаме. При това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в магията на съществуването – в очарованието, което животът ни дава и от което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили). Свободата значи е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост. Тя в някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота. Свободата и пълната отдаденост на наслаждението от нея са израз на непрекъсната включеност в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух.

Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на духа и Бога, истинската родина на живия човек. Тя е причастяване към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от който сме неотделима и важна част, не е противен или противоречащ на свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено при човека и от човека може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност. Светът е проекция или измерение на духа, чиито творчески потенциал не знае умора или изчерпване. И ако в някакъв смисъл и някога ни се струва, че светът е инертен, неподатлив за свободата, дори враждебен на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали своята инертност върху него.

Затова светът на свободния и светът на несвободния са различни, между тях има пропаст. Свободният и несвободният живеят в различни светове, светове, между които няма нищо общо. Накрая, фактът на свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я правим и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа – битието на Божественото у човека, на духа, носен и поносим от човека, на човешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е по силите на слабия човек – ние само сме проводници и носители на един изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека. И в това число и на самата свобода, приютена в гърдите ни. Трябва ли да бъде доказвано и това? Иска ли някой по-понятно и по-силно, по-ясно и категорично доказателство?

Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това?

(Следва)

Гари Каспаров заяви, че президентските „избори в Русия са фарс. Бившият световен шампион по шах, а сега яростен противник на Кремъл Гари Каспаров внесе вчера в Централната избирателна комисия на Русия петиция с 5000 подписа, в която днешните президентски избори са определени като „фарс“. Информацията е на АФП.

„Не искаме да участваме в този фарс. Те вече са решили кой ще победи. Всички разбират, че изборите за нелегитимни. Резултатът вече е известен“, заяви Каспаров пред журналисти.

„Няма избори, няма парламент, няма съдилища. Има само Кремъл, който взема всички решения“, каза Каспаров, който се отказа от участие в изборите.

Освен кандидатът на Кремъл Дмитрий Медведев, за когото се очаква да гласуват между 61 и 80% от избирателите, участват още трима кандидати: комунистът Юрий Зюганов, крайният националист Владимир Жириновски и еднолично издигнатият проевропейски кандидат Андрей Богданов. Либералната дясна опозиция не можа да регистрира свой кандидат за изборите, понеже диктаторът Путин така разпореди. Друг един сериозен конкурент за властта на авторитарната путинска клика – Михаил Ходорковски – който беше заявил желание да участва в изборите, беше осъден по скалъпен процес и сега е в затвора.

(Информацията е по сайта Актуално.ком)

През тази нощ, след 1 часа, в първия час на 3-ти март, ще участвам в общо предаване на българските държавни радиостанции от София, Пловдив и Варна, посветено на 3-ти март. Разбира се, около тази дата неизбежни са полемиките, и те не трябва да се избягват или потискат: в споровете се проясняват съзнанията, в дискусиите душите ни се приближават към истината.

А ние имаме съдбовна нужда да открием какви сме, с какво имаме право да се гордеем, а от какво следва да се срамуваме. Иска се, потребен ни е реализъм, защото да живеем с омайващи приказки и басни относно себе си и нашата национална съдба не подобава за един зрял, свободен и европейски народ. Аз, разбира се, от своето разбиране няма да отстъпя, а него съм го изразил в ето тези свои есета, които са публикувани и в книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА:

Таз свобода нам не ни е дар!, “Руски троянски кон” ли сме, “Задунайская губерния” ли сме, що сме?!, Русофилски оргии из Българско, Да обичаш България не означава непременно желание да я харижем на Русия, Младите ще ни изненадат, но с какво ли обаче?!, Лудницата “атакуваща България” в нейната най-възхитителна прелест, Да върнем България на… руснаците, Сценка, взета от самия живот, Дали пък не ни управляват всъщност канибали?!, Да си възвърнем националното самоуважение: подписка, От всичко по две: и два национални празника си имаме даже и др. Всъщност тези неща съм ги писал през миналата година по повод на 3-ти март. И понеже почти нищо оттогава не се е променило, те звучат достатъчно актуално, дори още по-актуално в светлината на новата, още по-голяма близост на управниците ни с путинова Русия, това ме освобождава от потребността сега отново да пиша по същия повод. Разбира се, ще напиша, а ето, и ще кажа нови неща през тази нощ, в предаването на Българското национално радио.

Защото си представям каква гнусна пошлост на подлизурковщината ще ни залее във връзка с т.н. „Година на Русия в България“. Нашите сегашни управници не пропускат повод да козируват пред Путин и Русия и да засвидетелстват готовността си да изпълняват всякакви заповеди от Москва. Последна грижа на тия е българското национално достойнство – съмнявам се, че те изобщо разбират какво означава това. Ето защо ни се налага на нас, гражданите, да защитим достойнството си. А това може да стане като без снизхождение показваме и „опаката страна“ на нашата „вековна славяно-православна историческа близост и дружба с Матушката Русия“, която кара да туптят така учестено сърцата на ония, които са готови на всякаква подлост само и само да угодят на кремълските си господари. Към които, безспорно, отново са на добре платена служба, защото русофилите у нас никога не са вършили предателствата си спрямо българския национален интерес безкористно, ей така, само от „добро сърце“; знае се добре, че най-вече московското злато е сърдечната причина за тяхната неудържима любов към „братушките“.

Аз пък, а надявам се, и мнозина други сънародници, предпочитаме да сме „българофили“, които няма да продадат България никому. Нашата България и сега има нужда от поборници за българското национално достойнство, каквито навремето са били и Левски, и Ботев, и Стамболов, и Захари Стоянов, и мнозина други автентични патриоти. Които не са виждали нашата България в ролята на презряно кученце, което умилително джафка и се умилква около краката на Големия Брат – каквато се мъчеха да я направят угодниците на Кремъл ето вече 130 години. Не успяха да ни харижат завинаги на Русия, не успяха да превърнат Отечеството в руска Задунайская губерния цели 130 години (в близо 50-те години комунизъм обаче успяха!), а пък сега хептен няма да успеят въпреки обречените си старания: България вече е в Европейския съюз!

Този именно – България в Европейския съюз! – е кошмарът на нашите национални предатели. Българското национално достойнството може да бъде защитено само там, в семейството на свободните и демократични народи на Европа. А не като се прегръщаме с управниците на деспотичната империя накрая на Европа, в която азиатщината засега тържествува – и където демокрацията беше наново посечена. Българските демократи не сме „русофоби“ само защото вярваме, че и в Русия един ден ще има демокрация, защото знаем, че и Русия един ден ще стане свободна европейска нация и държава. И сме приятели на европейски ориентираните руски десни политици, които сега са в немилост пред авторитарния режим, но рано или късно, когато и руският народ се пробуди, ще победят.

Защото знаем, че световната експанзия на свободата е неудържима – независимо от попълзновенията на братската руско-българска мафия и олигархия, която живее с най-анахронични представи за света, която е толкова абсурдна, че вече даже не е и от този свят, и от този век. Сега е 21 век, (не)уважаеми таварищи Путин, Медведев (точно днес руснаците уж го „избират“ за президент!), Гоце Първанов, Серьожка Дмитриевич, вашата любима 1950-та година отдавна е отминала!

Въпрос: По БНТ казахте, че въпреки сключените енергийни споразумения на това правителство с Русия не всичко е изгубено и би могло да се промени. Какво имате предвид?

Отговор: Споразумението за „Южен поток“, което ние познаваме, е рамково. Там нищо не е посочено, няма такса за пренос, няма ключови параметри. Всичко трябва да бъде предоговорено. Ако това не бъде направено, пропуснатите ползи за България ще са големи. Лошото е, че Русия не разсъждава по пазарен начин. Тях ги интересуват единствено геополитическите позиции, благодарение на които да упражняват власт. Защото няма нищо по-лесно от това да бъде изграден паралелен тръбопровод през територията на Украйна, Румъния и оттам да дойде в България. Много е по-евтино, отколкото тръбите да минават по дъното на морето. Или пък да се използва прехвърленият вече газ от турска територия и оттам да се снабдяваме по суша. Нищо такова обаче не се прави. Правят се огромни разходи и никой не се интересува от ползите. Има още →

1.Политически най-изгодно за България, при наличие на договор за гарантирано транспортиране на природен газ с доставчици, е газопроводът да бъде инвестиран и построен от нашата страна и да бъде изцяло българска собственост. Договорът отнема на моята родина тази политическа полза. Такава е съществуващата сега система за транзит на газ у нас, която руснаците винаги са искали да притежават. Това не само гарантира български суверенитет, но и конкурентния достъп до газопровода на всяка транспортираща газ фирма. Това е европейският и пазарен подход към доставките на газ. Има още →

Водещ: Вече около седмица продължават коментарите и анализите във връзка с визитата на руския президент Владимир Путин и оглавяваната от него делегация у нас, подписаните споразумения различни гледни точки се чуват по темата. Включително и днес, интересен коментар на проф. Евгени Дайнов във вестник “Труд” – “Визитата на Путин издуха политическата мъгла.”. Той основно анализира поведението на различните политически партии и управляващи и в опозиция за това как са реагирали на посещението на руския президент. В интервюто на Сергей Станишев, на премиера Сергей Станишев, стана въпрос това на прегледа на печата, основните акценти са около тази визита и договореностите, които са били постигнати, значението им за България. Има още →

PROSTITUO – от лат. “безчестя”, “позоря”

Всички знаем коя е професията, считана за най-древна. Мнозина от нас се усмихват дяволито и натискат клаксона, когато минават покрай някое улично сборище на проститутки. В интернет и вестниците е пълно с обяви за компаньонки и “специализирани” салони за масаж. Не са малко хората сред нас, които открито и не чак толкова открито говорят за посещенията си при проститутки у нас и в чужбина (в това число и публично известни личности, които не се притесняват от тази част от живота си и дори я споделят пред медиите).

Всичко това е така, но в обществото ни битува едно доста закостеняло отношение по този въпрос. А може би това е поредната фалшива морална поза? Лесно е да се каже: “Аз съм против проституцията!”. Има още →