Category: Универсум

12.4.Фатално важното съществуване-в-истина

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.4.Фатално важното съществуване-в-истина

Защо ми е така познат този въпрос? Дали защото често си го задавам, или заради нещо друго? Разбира се, точно този въпрос задал Пилат, римският консул, на Христос – когато последният изрекъл: “Аз съм истината, и пътя, и живота”. Защо ли Пилат толкова спонтанно възкликнал така? Дали не се е опитвал с тях да затвори устата, да обезсърчи Христос? И е искал, това поне е сигурно, да го подиграе, да му се надсмее: “Няма истина, смешнико, за каква истина говориш, такова нещо като истина не съществува!”. Ето това всъщност с репликата си казал Пилат. Успял ли е, или съвсем не е знаел какво казва – и какво прави?

Какво всъщност стои зад думите на Пилат? Какво е искал да каже – и какво “наистина” е казал? Римският консул, “преситен от живота”, с тези думи не си ли позволява да се подиграва на Христос? Той, изглежда, твърди, че знае, че няма истина. Какво иначе ще означава неговото нагло: “А що е истина?”?

Добре, Пилат е убеден, че “няма истина”, той има право да мисли каквото си иска. Но ако “наистина… истина не съществува”, то тогава той самият няма право да смята за истинно и своето убеждение. Иначе излиза, че иска да каже нещо съвсем абсурдно, а именно: няма истина, никаква истина не съществува, ала само с изключение на истината, че няма истина! Ако е така, то има ли Пилат в такъв случай правото да смята за истинно и своето убеждение?

Но ако е вярно, че няма истина, то тогава нищо не е истина! Това се отнася и за пилатовото убеждение и мнение. Пилат, без да мисли, се е осмелил да изрече страшен абсурд, всъщност той произнася една превъзходна глупост. Как е възможно да се каже такава глупост? Ами когато човек не разбира какво казва, когато не усеща, че е под властта на крайно глупаво заблуждение, той си приказва каквото му дойде на устата – мили като воденица, и то все глупости, примерно като “телевизионния идол” бай Вучков…

Пилат не осъзнава, че е по-добре нищо да не каже – отколкото да каже… нищо. Той със своето безцеремонно и нагло налагано мнение изобщо не казва нищо, по-добре щеше да е ако си беше замълчал. Но глупост немирна трае ли?!

Но ето че без да иска Пилат пък помага на нас, търсещите истината, ровещите се в опити да се доберем до нейната същност. От казаното вече следва, че по никой начин не може да се смята, и дори не може да се изрече, че няма истина. Оказва се, че истината така или иначе винаги съществува. Оказва се, че без нея не може. Без истината всичко се обезсмисля, нещо повече – всичко пропада в небитието.

Истината – това трябва особено дебело да се подчертае – не зависи от нашето “признание”. По-скоро ние зависим твърде много от това дали “признаваме” истините, от които се определя живота ни. Ние зависим от истината, а не тя от нас – това е главното. Истината ни превъзхожда във всяко отношение, тя не зависи от нашия каприз – както мнозина си мислят. Но те всъщност не умеят да разграничават мнение от истина. Да имаш мнение не значи, че това си е “твоята” истина. Няма “твоя” и “моя” истина: ако нещо е истина, то е истина за всички.

Щом като поне една и най-малка истина е нужна, за да твърдим каквото и да било, то оттук излиза, че е възможна и всяка друга истина. С думите “няма истина”, претендиращи да са истина, се открива самата възможност за истината, за всякаква друга истина. “Парадокс” ли е това, или е… самата истина?

Ако не съществуваше убеждението, че има истина, то ние не бихме могли изобщо нещо да изречем. Истината и неистината са еднакво възможни, но не са равнопоставени в онтологическо отношение: истината винаги е за предпочитане. Истината има огромна ценност за човека. От истината зависи всичко. Истината, макар и непризнавана, преследвана, гонена, тъпкана, унижавана, изкривявана, изопачавана, в крайна сметка винаги тържествува. Лъжата пък може и да шества необезпокоявана в този свят – и из душите на наивниците – но накрая побеждава само истината. Затова от нас обаче се иска нещо крайно просто: да разберем кое какво е, да различаваме истина от неистина. Това не значи, че от мен зависи истината. Означава просто, че аз съм длъжен да намеря път към истината, да се приобщя към нея, да се почувствам съпричастен към нейното велико тайнство. Без истина не се живее – или се живее така, че това не заслужава да се нарече живот. Но не истината зависи от мен, а аз изцяло завися от нея. Никога не трябва да забравям нещо толкова ясно и просто, но затова пък така фатално важно.

Но все пак как да различавам истина от неистина? Мога ли поне това да постигна? Защото иначе и наистина фатално важното съществуване-в-истина ще ми се изплъзне. Онтологичната пълнота на моето, на твоето, на всяко съществуване зависи от причастността ни към онтологичната мощ на истината. Истината се оказва, че е алфата и омегата на всичко съществуващо. Неистински съществуващото се е подхлъзнало към провала и ще отлети неминуемо в небитието. Само онова, което се прикрепя към истината, ще оживее и ще постигне нещо. Макар често да ни изглежда тъкмо наопаки – че в този свят преуспяват лъжците и измамниците – това е само на повърхността. Оказва се, че точно те са тъкмо най-провалилите се – в един истински, по-дълбок, в един същностен онтологичен смисъл. Затова и тяхното съвсем не е за завиждане…

(Следва)

12.2.Битието винаги е битие-в-истина

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.2.Битието винаги е битие-в-истина

Още великият Платон, говорил за битието дори твърде поетично, е отъждествявал битие и истина, понеже пък, от друга страна, битието според него не е друго освен идеята, същността. Около нас е изпълнено с всякакви, в огромната си част неистинни съществувания, съществувания, които са далеч от умиротвореността и хармонията на автентичното битие. Неотделимостта на истината от битието като такова показва и дори доказва онтичната пълнота на истината, а също и това, че битието дължи своя потенциал именно на тъждеството си със самата истина.

Ако се сметне от някой, че истината е извън битието, то това е най-дълбоката основа на всеки един нихилизъм, на релативизма, а именно на разбирането, че всяка истина е съмнителна, относителна дотолкова, че в крайна сметка се оказва, че за истина изобщо не бива да се говори. Някои намират някакво особено остроумие и дори изтънченост в една такава теза и не се посвеняват да я обявят за най-модерна, за връх на самата модерност. А всъщност тя е свидетелство и добър атестат за немислене…

Защото ако истината е извън битието, сиреч едва по-късно трябва да бъде “внасяна” в него, сътворявана в един чисто субективен произвол, то, първо, ние дръзваме да поставим себе си, своята суетност над истината, и, на второ място, се мъчим да обосновем онова, от което тръгваме, а именно, че истина не съществува. Та нали първоначално я постулираме като намираща се извън битието, а след това стигаме пак до изходната си точка, т.е. въртим се в кръг, с други думи доказваме, че… желязото било желязно, а че дървото – дървено. Някои в науката, впрочем, друго освен това едва ли и правят…

Такива не се смущават от парадокса, че нямаме никакво основание даже да говорим за истина, след като сме я турили още в самото начало в разреда на несъществуващите неща. Пита се, откъде ще имаме представа за нещо, наречено “истина”, след като такова, по принцип, изобщо и изначално не съществува?! Аз затова написах по-горе нещо за немисленето – един доста коварен и досаден в същото време дефект, характерен за съзнанието на мнозина…

Но ето че възниква, поне от формална гледна точка, и един такъв въпрос: ако истината е “в” битието, тя цялото ли битие обхваща – или само някои негови “части”? И после: ако истината обхваща само някои негови “части”, то това не означава ли, че другите “части” на битието са “неистинни”? Не следва ли оттук, че те пак съществуват, но “неистинно”? Такова съществуване не е ли коренно различно от съществуването-в-истина?

Тези въпроси се дължат на смесването на битие със съществуване: битието е именно съществуващото в истината, истинно съществуващото, то е образеца на всички непълноценни и неистинни съществувания. Ето на това основание нямаме право да говорим, че някакви части на битието били неистинни – това важи само за сфери на съществуващото. А сред съществуващото, както вече имахме възможността да изясним най-обстойно, е налице смесване и взаимно проникване на битие и на небитие, в него са налице непрестанни преходи от едното към другото. В съществуващото, в този наш тукашен живот и свят, от друга страна погледнато, има и прекалено много лъжа, фикции, заблуди, илюзии, зло и т.н. Ето че самото зло се оказва, че е такова заради своята онтична непълноценност, дължаща се на непричастност спрямо истината; лъжата е лъжа на същото това основание, грозното даже е такова благодарение на това, че се намира в рязък дисонанс с внасящата навсякъде хармония и умиротвореност истина.

Битието като такова е единно, то всъщност е тъкмо единното. Това означава и за сетен път потвърждава базисната констатация, че битието е истина, а истината е битие, т.е. че истина и битие съвпадат, са тъждествени. Това, накрая, означава, че битието не е друго, освен истинно съществуващото, т.е. битие е винаги “битие в истина”.

На това основание можем с право да смятаме, че щом нещо съществува, то винаги носи своята истина в себе си. Т.е. доколкото нещо съществува, то дължи съществуването си на истината, заложена в неговите недра. Защото истината не е друго освен неговата същност, неговата идея. А казахме, че идея (същност) и истина съвпадат, са едно и също нещо. Платон, твърдящ, че идеята е тъждествена на битието, го е твърдял неслучайно, това негово допускане блестящо се доказва от цялата по-нататъшна одисея на човешкия дух, на културата, на философията в нейните най-възвишени възходи и постижения.

Щом като истина и битие са едно и също нещо, а по същия начин и битие и идея са тъждествени, то се оказва, че битието е “утроба” или лоно както на истината, така и на идеята (същността). Безусловно трябва да се приеме едно такова основополагащо твърдение. Но какво обаче следва от него?

На първо място трябва да признаем, че истината сякаш “носи” в себе си битието. Но всяко битие ли е точно такова, т.е. е тъждествено на истината? Това не се ли отнася само за абсолютното битие, за “битийната пълнота” и изпълненост с истина?

Самото битие като такова има една строга йерархия на своите сфери и нива. Пълно и абсолютно съвпадение на битие и на мислене, на истина и на битие е характерно тъкмо за най-мощното по потенциал битие – Божието битие. Или свръхбитието, което наричаме или обозначаваме с думата Бог. Оттук следва, че всяко друго битие е от Бога, е такова благодарение на благоволението на Абсолютното Битие. Другояче казано, всяко битие “произтича” от Божието Битие. Ето на това основание се стига до твърдението, изразено така ясно и по най-възвишен начин от Христос, изрекъл думите: “Аз съм Истината, и Пътя, и Живота…”. Оказва се, че битие “извън” истината няма. Какво ли означава всичко това? Може ли да го “асимилира” съзнанието на обикновеният човек, обременено и изпълнено най-вече с извлечени от този материален свят представи и впечатления?

Разбира се, на ония, които се чувстват съвсем неуютно в пространството на чистата мисъл и идея, в което се озовахме, няма да им е лесно да осмислят и възприемат всичко това. Но то е една провокация към мисълта, благодарение на която могат поне отчасти да станат причастни на споменатото царство на свободната и чиста мисъл.

Може да се тръгне от ето такива въпроси, например: Дали не е необходимо да приема, че “съществуващо” не винаги означава “истинно съществуващо”. Какво е съществуващото според идеята, същността, истината? Не означава ли, че не всяко битие е абсолютно? Не следва ли също, че “еманацията” (“изтеклото” от Абсолюта!) на истинното битие “отчасти” е истинна, “отчасти” – неистинна?

Да, така е, защото при “изтичането” и разпростирането тук, в този свят, на чистите същности, съдържащи се в битието като такова, се стига до тяхната деградация, до принизяването им, до вселяването им в много по-нисши по ранг сфери на съществуващото. Тук, в този свят, както още Платон твърдеше, имаме работа със “сенки” и “копия”, а не със същности и чисти истини, не с идеи. Това е добре да се има предвид и то много може да подпомогне опитващия се да разбере всичко със своя ум.

Ето защо всяко съществуващо по някакъв начин е “смесица” на истина и неистина, на битие и небитие – и дотолкова не е абсолютно, дотолкова е само “относително”. Тогава именно се оказва, че всяко съществуващо така или иначе се стреми към своята истина. Истината се оказа, че е битиен идеал на съществуващото, на всички съществуващи неща. Тя е онова, което ги дърпа към съвършенството. Разбирате ли сега какво означава за човешки същества да се безразлични към истината. Това е изневяра към тяхната същност и човечност, то е свидетелство за такава непростима онтична непълнота, която в религията се нарича грях.

А иначе съм длъжен да приема, че всяко съществуване е “на път” към своята идея, но… “все още не е пристигнало там”. “Частиците” или по-скоро искриците абсолютност-истинност-битийност-същностност-и-пр., разпръснати в съществуването, са тъкмо онова, което поражда неговата жизненост, пълнота, реалност.

Ето например аз като “съществуване” и като “съществуващо” – истинно битие ли съм – или… “не съвсем”? Ако съм “битие-в-истина”, то това до какво би довело? Нямаше ли да означава, че аз съм… “абсолютен”, че съм “съвършен”, че пребивавам в “онтичната пълнота”, за която само може да се мечтае?

Аз, впрочем, едва ли съм достигнал и едва ли някога ще достигна своята идея, едва ли ще се отъждествя изцяло с нея. Същността, която тя олицетворява, е мой вечен идеал, недостижим като хоризонта. Но и мамещ в далечината като хоризонта, там, където изгрява и залязва Слънцето – но хоризонта обаче никой и никога няма да стигне. Ние сме смъртни и в същата степен несъвършени същества. Ала благодарение на причастността си към истината сме в достатъчна степен и богоподобни.

Ето защо аз – пък и всеки друг човек – просто “пътувам” към истината за себе си. Аз през целия си живот съм на път към самия себе си, към своята оригинална и лична човешка идея. Мога да се надявам, че съм се приближил в някаква степен до “битието-на-съществуващото-наречено-човек”, но ако си въобразя, че съм се слял с него, то това означава, че съм обявил себе си за Бог. На мен лично ми е доста чуждо едно такова кухо самомнение, разпространено иначе особено много сред най-непълноценно живеещите, сиреч сред неизброимите пълчища на немислещите…

Да живея в съгласие с истината-за-себе-си е най-висшето, на което мога да се надявам. По какво се отличава такова едно съществуване от това да живея без нея ли? Ами ако се опитам да разбера какво означава да живея в раздор с истината, съответстваща на моето битие, то това ще хвърли светлина и върху горния въпрос. Аз най-напред трябва неуморно да се опитвам да разбера кое е подобаващото за битието на човека. Ако пък ми се е случвало да се опитвам да живея в дълбоко противоречие с него, трябва да направя зависещото от мен да не се повтарят такива случаи – те водят само към небитието, те не са друго, освен подхлъзване към лъжата и смъртта. Аз трябва да направя всичко, което е в моите сили, та да се предпазя от това сам и непрекъснато да подготвям своя провал. Истината е моята пътеводна звезда в тази посока.

Но как да разбера – “изцяло”, “напълно”, “несъмнено” – коя точно е истината на моето битие? Мога ли да не допусна разминаване с нея? Как да изостря онова духовно “сетиво”, което ми дава самата истина? Как да си проправя път към истината на битието на съществуващото – именно като цялост! – от която, изглежда, зависи и “моята” истина?

Въпросите тук също нямат край – човек докато е жив, все търси и все не намира утеха. Но това не значи, че са блажени и за завиждане са само ония, които не търсят. Оня, който търси, той ще намери – който похлопа, нему и ще се отвори. Ала битието така или иначе е нашият дом, а пък истината е главен разпоредител в него. Без истина не се живее, а само се вегетира. Едно такова презряно съществуване не бива да е участ на живия човек, надарен с безсмъртна – и божествена – в същината си душа. Нашето богатство е в душите ни. Онова, именно богатството, което никакви молци не го ядат…

(Следва)

А що е истина? (12.1)

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.1.А що е истина?

“Истината е велико понятие и дума, при споменаването на която на човека трябва да се вдига по-високо гръдта.” (Хегел) Безразличието към истината е гибелно за човешката душа, то е симптом за възможно най-голяма извратеност и изкривеност на съзнанието и мисълта. Да мислиш в противоречие с истината и – следователно – в съгласие с лъжата, заблуждението и неистината съвсем не е, както изглежда на някои, някаква изтънчена хитрост на ума и разсъдъка. А е само призрак на болната и непълноценно живеещата душа, която няма сили да погледне на битието в неговата откритост, в неговата възвишеност и величавост, в неговата всичко превъзхождаща и неизразима ценност.

Да, наистина, истината сама по себе си е висша ценност за човека, който иска да е адекватен на битието, а също и съответстващ на самия себе си, на своето вътрешно естество. Но философията – и логиката като нейна органична част – не може да се задоволява с проста възхвала на истината, а е длъжна да я разбере и смислено да отговори на най-основния въпрос за същността на истината.

Така поставен, този въпрос е тъкмо прочутият Пилатов въпрос-отговор, с който консулът на Римската империя се обръща към Спасителя, изрекъл тия думи: „Аз съм Истината, и Пътя, и Живота“. Преизпълнен с презрение и високомерие спрямо истината, която Христос носи на света, а също и към всяка друга истина, римският аристократ съвсевм спонтанно възкликва: „А що е истина?!“. Защото за Пилат явно не подлежи на обсъждане въпросът за истината, понеже той „знае“, че истина не съществува, че истината е една от най-големите илюзии на човеците. Поставяйки своя лукав въпрос-отговор, Пилат поставя себе си, своята суетна субективност над истината, а значи и над всичко друго, над съществуващото даже. Той е убеден, че всеки човек има своя „истина“, което в края на краищата означава, че общовалидна истина няма и не може да има. За него истината, следователно, доколкото за такава изобщо може да се говори, е нещо изцяло субективно.

Ала щом това е така – или ако това наистина е така – то Пилат няма никакво право да поставя своята чисто субективна „истина“ (а именно, че истина не съществува!) над всяка друга възможна истина, включително и тази, че истина не само съществува, но и че тя изобщо е най-висшето, към което можем да се стремим. Затова Пилат, казвайки своята прочута „истина“ – „А що е истина, т.е. такава няма?!“ – и сам себе си опровергава и върви против самия себе си. Защото ако той наистина беше прав, то тогава не би трябвало изобщо да пита и говори: ако няма истина, то тогава всичко е неистина, в това число и неговото собствено питане-изказване. В края на краищата има ли смисъл да се говори ако предварително знаем, че това, което казваме, е все неистина?!

Който си позволи лукса да каже “няма истина”, и в същото време претендира, че това “няма истина” е една… истина (ако беше честен, би трябвало да каже, че и то не е истина!), в крайна сметка казва ето това: “Няма истина – с изключение на истината, че няма истина”. И така сам себе си опровергава: щом има и една единствена истина, значи истина има! А пък на такива, които приказват подобни неосмислени неща, съвсем не бива да им се вярва.

Но да оставим мнението на Пилат, който не знае какво говори и какво прави. Отделих му внимание, защото и до ден днешен се срещат толкова много Пилатовци, които мислят, че казват нещо, когато твърдят: А що е истина?, Истина не съществува!, Аз съм истината! и пр.

Да питаш смислено “Що е истина?” означава да си проникнат от нея, да я усещаш в себе си, да се чувстваш овладян от нейната сила. Не е някакво особено дълбокомислие скептическото недоумение пред истината, а и голото й отрицание. Питайки за истината, трябва да се откажем от всякакво съзнание или по-скоро самомнение, че „аз съм всичко, а истината – нищо!“. Напротив, към истината трябва да се отнасяме със смирение и със съзнанието за огромното й превъзходство пред всичко друго, в това число и пред нас самите. Всичко на този свят има някаква ценност и някакъв смисъл само дотолкова, доколкото носи в себе си някаква истина, доколкото е въплъщение на една конкретна истина. Казваме „Той е истински човек!“ и разбираме съответствието му или поне „приликата“, причастността му с истината на човека, с вечната идея за човека, която е съвършена и неизразима, а ние сме нейно смътно и бледо подобие. Любовта към истината е нещо, което все пак се среща сред човешките същества, а нима може да бъде обичано нещо, за което не сме сигурни, че съществува.

Но истината действително е едно неизразимо тайнство. Тя не може да бъде „видяна“ с просто око, тя не е нещо, което можеш „да сложиш в джоба си“ (подобно на монета) и да си уверен, че го притежаваш. Интуитивно много често чувстваме, че „това е истина“, а другото е неистина или илюзия, но тази увереност не е достатъчна и не удовлетворява напълно разума. Защото ако те запитат “А защо това е истина?” и ти след това нищо не можеш да кажеш в замяна, то тогава колко струва една такава неведома и за теб самия истина? Чувството за истина всъщност само изпълва душата с нея и на нас такава истина ни стига, но когато ни се налага да я предадем на някой друг, да „заразим“ и неговата душа с истината, до която сме достигнали, се изисква „съобщаемост“, възможност за пълноценно изразяване, разбираемост, яснота и достоверност. Истина е онова, което принадлежи на всички, а не само на един; но нали всяка истина най-напред „проблясва“ в нечия глава, ражда се в едно съзнание, което не бива да бъде нейна утроба, а също и неин гроб?! За да не стане това последното тя трябва да бъде предадена на другите, при това категорично ясно и просто, а също и „интригуващо“, вълнуващо. Казвам това, защото истината, която не може да заинтригува никой, не заслужава да бъде наречена истина, тя едва ли е истина.

Търсейки истината за това… що е истина, ние ще извървим дълъг път. В някакъв смисъл истината именно е пътуване и дори „преследване“, тя никому не се дава наготово. Затова трябва да имаме търпението да го извървим, дори да вложим известна страст.

Засега постигнахме поне това: • истината е се намира в някакво дълбоко отношение към битието, към същността няа съществуващото; • ничие съ-знание и мислене – ако са истински – не е и не може да бъде безразлично към истината; • истината е велика и значима за човека ценност.

Но да се опитаме все пак да разберем какво е онова, което „притежаваме“ преди тръгването към истината; защото ако тя е на „финала“, то какво тогава имаме в самото начало на пътя, водещ към нея?

Известно е, че Сократ – „най-мъдрият от всички гърци“ по думите на оракула – преди всеки разговор по важен въпрос, където се поставя на изследване и търсене истината за нещо, пред всички ония, които прибързано са го карали да каже „какво мисли“, „какво знае“, „какво е мнението“ му, е твърдял само това: „зная само, че не зная“. Наистина, ако предварително “си знаем всичко“ или пък „цялата истина“, има ли тогава смисъл да се отправяме на някакво толкова “изморително” пътешествие към нея?! Затова “да знаеш, че не знаеш” е начало на познанието; без съзнание за своето незнание никой не може да осъзнае потребността от търсене на някаква истина и на някакво знание. Ако го няма това знание за незнанието по даден въпрос е изключено да се появи и самия въпрос, тогава ние продължаваме да пребиваваме несмущавани от нищо и в плен на своето незнание, което ни е завладяло изцяло.

Но несъзнаваното незнание, което е самата безпроблемност или безвъпросност, не е най-лошото, което може да ни сполети. Това не зная, че не зная е просто една тъмнина, едно нищо, в което съзнанието е потопено, но има и по-зло от него. И то е: мисля си, че зная, с което живея в илюзия за някакво ефимерно знание, докато всъщност и в действителност не зная. Това несъзнавано незнание е по-лошо от другото, защото е допълнено със самомнението за несъществуващо знание, т.е. с една самозаблуда. Тук става дума не за непроницаемото незнание, което имахме в първия случай, а за изкривено съзнание, което само си мисли че знае, докато всъщност не знае. В такъв случай имаме невярно „знание“, другояче казано – мнение. До появата на знанието е времето на мненията, които са негови съвсем непълноценни заместители.

Появата на знанието унищожава потребността от мнения, те вече са излишни, в само светлината на знанието може да се разбере, че са били само-мнения, т.е. субективни изкривявания на истината, предразсъдъци, предубеждения, фалшиви уверености. Територията между незнанието и знанието е „населена“ тъкмо с такива непълноценни продукти на нашата умствена активност, а също и на нашата умствена ленивост, т.е. с безброй неистини. Знанието е истината, извън знанието са незнанието, неистините и всички ония „полу-истини“, т.е. заблудите и илюзиите. Що се отнася до грешките, то те са свързани с истината и знанието – защото ги подпомагат, защото са свързани с усилията на ума, устремен към знанието.

Неукият човек, невежата, не знае, защото му липсват знания, неговото съзнание пребивава в тъмнина, в полумрака на илюзиите, той просто „не е информиран“. Рядко могат да се открият знания извън някакъв род наука и затова ученето, заниманието с наука, разширява хоризонта на нашето знание, а също и хвърля светлина върху незнанието. Неукият не може и да знае, че не знае, а какво остава да знае; по същия начин, казва Кант, слепият не може да си представи мрака докато не е станал зрящ. И добавя: познанието на незнанието предполага наука и прави човека скромен, докато въображаемото знание, напротив, го прави „вятърничав“. Първото е едно достойно незнание, докато второто е недостойно „знание“.

Незнанието на неща, които още не можем да знаем, е невинно. Порочно пък е незнанието на неща, които следва да знаем и чието знание е лесно. Според Кант човек може да бъде исторически незнаещ, а също и неразумно незнаещ. На първия липсват исторически знания (факти, информация, създадени отдавна теории), което не е така фатално, стига да е мислещ и разумен. От друга страна ако човек е натрупал много информация, т.е. е много-учен, но не употребява ума и мисълта си за друго, а значи способността му за разсъждение е неразвита, той в крайна сметка е един неразумно незнаещ. Педантът пък е надменен учен без знание, т.е. същество, „лепнато за формалностите“. Той е ограничен по отношение на ядрото на нещата и затова вижда само одаянията и черупките. За Кант педантичността е „досадна разсъдъчност и безполезна точност („микрология“) във формалностите, буквоедство“. Педантичността винаги е свойство на един ограничен ум, педантът е нещастно подражание и карикатура на точния, методичен ум.

Накрая във връзка с незнанието бихме могли да споменем за вредата от незнанието на философията. Тук е налице типът на учените хора, които имат исторически познания, но смятат философията за излишна. Това е така наречената от Кант „циклопска ученост“, на която й липсва едно око, окото на философията. Такива учени могат много да знаят, но тяхното знание е непълноценно, те са нещо, което отговаря на нашия израз „кон с капаци“. Общо взето това е, което може да се каже тук за незнанието (мнението) и за произлизащото от него по отношение на човешкото съзнание.

(Следва)

11.6.Приложения по лекцията “Тайнството на живота”

ИДЕИ: ● “Аз затова заявявам тук тържествено: вътрешният смисъл, душата на моята философия се състои в това, че човекът няма изобщо нищо друго освен опита; човекът стига до всичко, до което стига, само чрез опита, само чрез самия живот.”
(Йохан Готлиб Фихте)

● “Волята е човекът, интелект човекът притежава. Интелектът е тъждествен с главата, волята има за свой символ и синоним сърцето…

Волята за живот е в същото време воля за продължаване на живота; затова половото влечение е фокус на волята, а изборът за неговото удовлетворяване, т.е. половата любов, е главното дело на волята; затова любовните истории са наричани affaires du coeur, бракът – съюз на сърцата… Ние сме тъждествени не с това, което мислим, а с това, което ние искаме, желаем и към което страстно се стремим. Където е сърцето ни, там е и нашето съкровище…

Волята, неуморна и неусмирима, винаги жадна и стремяща се напред, ненаситна, несъгласна сама със себе си и метежна, съставлява същността на света, която се изразява навсякъде в борба за съществуване и живот, но най-изтънчено и най-ясно от всичко в човешкия свят. Да представи в най-нагледната форма и да разобличи тази страшна страна на живота, в която се разкрива същността на света и съдбата на човечеството – ето я висшата задача на драмата; затова трагедията е връх на цялото изкуство, изразяващо явленията на волята или световните идеи…

Светът, в който царува егоизмът с цялата му свита, съществува не за добрите, а за злите. “Към лошите гледа то с любовен поглед; не на добрия принадлежи земята.” (Шекспир). Този характер на света изяснява трагедията: тя ни показва неизбежното пропадане на справедливото и невинното, тържеството на злите хора, господството на заблудите и случайностите в общия ход на световните събития, гибелта и бедствията, които неизбежно произтичат от сблъсъка на характерите на хората, от пресичащите се направления на тяхната воля…

Най-чистото влияние на трагедията, която ни разкрива съдбата на човечеството и същността на света, се състои в това, че любовта към живота угасва, че волята се отвръща не само от интересите на живота, но и даже от самия живот. Резултатът на всяка истинна трагедия е: “животът не е най-висшето от благата, но най-голяма от злините е вината”. Коренната вина се свежда до самата воля за живот… “тъй като най-големият грях на човека е в това, че се е родил” (Калдерон)… “Най-щастливият жребий е съвсем да не си се раждал; след него по-добрата участ е: да се появиш на света – и тотчас да умреш…” (“Едип в Колон”).

Музиката произвежда голи афекти и чувства; тя, подобно на Бога, гледа само в сърцата. Тя отразява непосредствено и прави ясно нашето съкровено същество, възвисявайки нашето душевно настроение. Нейното действие е по-етическо и като че ли магически-одухотворяващо. Душевните състояния, които изразява музиката, са по-дълбоки от понятията, защото състоянията на душата на човека са състояния на нашата воля, а волята е същност на света. Музиката е мелодия, текстът на която е светът…

Изкуството е един вид “камера обскура” на света, сцена на сцената, както у Хамлет. Волята се познава в произведенията на изкуството, а най-непосредствено – в музикалните произведения…

Зад нашето съществуване се намира нещо друго, което се постига от нас само с това, че ние отхвърляме от себе си света…

Кой се наслаждава на живота ако е погледнал в неговите дълбини?”
(Артур Шопенхауер)

● “В живота се налага по неволя да се съобразяваш с глупаците – както на бойното поле с неприятеля, имащ числено превъзходство.”
(Наполеон)

● “Искрените думи не са приятни, приятните думи не са искрени.”
(Лао Дзъ)

● “Животът е кратък и е грехота човек да губи времето си. Казват, че съм дейна натура. Но да бъдеш деен, също значи да си губиш времето, защото човек се погубва. Днешният ден е пауза, в която сърцето ми тръгва на среща със себе си.

Ако все още ме гризе някакъв страх, то той извира от чувството, че неуловимият миг се изплъзва между пръстите ми като перли живак. Оставете онези, които се мъчат да обърнат гръб на света. Аз не се оплаквам, понеже виждам как се раждам. Сега цялото ми царство се състои от този свят. Слънцето и сенките, топлината и студът, които идват от глъбините на ефира: нима мога да мисля за смъртта и за страданието на хората, когато всичко е изписано върху този прозорец, в който слънцето се излива цяло, за да срещне моята милост. Мога да кажа и ще кажа веднага: единственото, което си струва, е да бъдеш просто човек. Не, струва си да бъдеш истински човек и това включва всичко: човечността и простотата. А кога бих могъл да бъда по-истински, отколкото когато съм се слял със света? Желанията ми са задоволени, преди още да са се породили. Ето я вечността, зная, че ще я намеря. Вече не искам да съм щастлив, а просто да съм изпълнен с ясно съзнание.

Един човек съзерцава, а друг копае гроба си: как да ги разделим? Хората и тяхната абсурдност. Но вижте усмивката на небето. Светлината блика, скоро ще дойде лято. Ето очите и гласът на достойните за нашата любов. Аз служа на света чрез всичките си действия, на хората – чрез цялото си състрадание и благодарност. Не искам да избирам между лицето и опакото на света и не харесвам, когато избират. А хората не обичат трезвомислещите и ироничните. Те казват: “Това показва, че не сте добър човек”. Не виждам какво общо има това. Разбира се, ако чуя да говорят за някого, че презира морала, аз разбирам, че той търси морал; ако чуя да казват за друг, че ненавижда разума, разбирам, че той не може да понася собствените си съмнения. Но не обичам лукавщината.

Истинската смелост е да държиш очите си отворени за светлината така, както и за смъртта. Впрочем, къде е връзката между тази ненаситна любов към живота и скритото отчаяние? Тя ще ми се открие постепенно, ако слушам иронията, стаена в дъното на нещата. Намигайки ми с трезвото си оченце, тя хитро ще каже: “Живейте така, сякаш…”. Въпреки многото лутания в това е цялата моя наука.”
(Албер Камю)

● “Сам по себе си животът нищо не значи – цената му зависи от неговото употребление.”
(Жан-Жак Русо)

● “Да живееш глупаво, неразумно, невъздържано означава не лошо да живееш, а бавно да умираш.”
(Демокрит)

● “Който иска да постигне великото, той трябва да умее да ограничава себе си; който пък, напротив, иска всичко, този в крайна сметка нищо не иска и нищо няма да постигне.”
(Георг Хегел)

● “Обичаш ли живота? Тогава не губи време: защото времето е тъканта, от която се състои животът.“
(Б. Франклин)

КАЗУС:

(І) Каква “дефиниция” за живота дава “науката за живота”, наречена… биология? Какво е животът за нея? Удовлетворява ли ви нейното разбиране? То разкрива ли загадката на живота?

(ІІ) “ЖИВОТ И СМЪРТ” – интересува ли ви такава тема на разговор? Доколко животът ни се влияе от разбирането, което имаме за смъртта? Можем ли да си представим “у-мир-ането”, “скъсването”, “разделянето” със света? (“Мир” нали е стара дума за “свят”?!)

● Как ще живея ако по мое мнение “смъртта до нищо не води”, т.е. ако смятам, че след нея… “нищо няма” (“има…нищо”?!)?
● А как ще се отрази на удовлетвореността ми от живота ако съм убеден в противното, а именно, че “и след смъртта… има нещо, има живот”?
● Дали двете убеждения, разпространени сред хората, не се дължат на това, че било едното, било другото, им е в някаква степен… “изгодно”?
● На кои хора им се иска “изцяло да умрат”? Как са живели – или живеят – тези хора?
● На кои обаче им се струва, че “не е възможно да умреш изцяло”? Как живеят тези хора – та да мислят, че “нищо не може да ги раздели от живота”, дори и… смъртта?
● Възможно ли е човек да си мисли, че живее, а всъщност на “служи” на смъртта, да “работи” за нея? На кои тогава им е изгодно да умрат “изцяло”?
● Смъртта или животът е по-голямата загадка за човека?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Животът за човека е никога непостижима изцяло и вечна тайна. Никога не може да се знае какво е животът.

(ІІ) Животът трябва да се живее “научно” и “рационално”, т.е. според постижимата за него истина. Животът може да се “прави” съзнателно и според… “предварително изготвен план”. Стихията на живота може да бъде “победена” и овладяна от съзнанието на човека. Човекът трябва да има власт над живота си. Той трябва да стане негов господар. Само тогава ще живее истински.

(ІІІ) Намесата на съзнанието убива живота, поне неизмеримо му вреди. “Съзнание” и “живот” са “несъвместими субстанции” – защото животът е именно безсъзнателна стихия. Ето защо трябва да се живее “според живота”, не само “според съзнанието”. Това означава да живеем спонтанно, според повелите на самия живот. Това означава, че трябва да се “оставим” на живота си, че не бива да се съпротивляваме на неговия порив. Който “прави” живота си “по план”, той не живее.

(ІV) Волята за живот трябва да бъде отречена (квиетизъм, аскеза). Иначе “да не чакаме края на страданията”. Ако се оставим на незнаещата какво иска воля за живот, неизмеримо ще страдаме.

(V) Човекът става жалък и нищожен когато се опитва да надмогне и дори “победи” волята за живот. Тя не неизмеримо по-силна от нас, ние така или иначе сме под нейната власт. Животът не може да бъде победен от съзнанието. Волята за живот затова не бива да бъде отричана, а потвърдена. Това означава, че трябва да даваме на живота онова, което той иска. Но на това е способен само силният индивид. Само този, който се отличава с огромна, непобедима жизненост, с превъзходство, отговарящо на самата мощ на живота, може да понесе “сладката тежест” на самия живот. Това е именно “волята за власт”, страстта към могъщество, с която се отличават силните телом и духом. За някои, които изнемогват под “тежестта на живота” и затова само страдат, измъчват се от мъка и безсилие, за тях именно… “е по-добре да не живеят” – но все пак са “осъдени да живеят”. Те поради това се опитват да си “отмъстят” на живота, като непрекъснато вредят на другите да живеят, опитват се да “вгорчат” и за останалите неговата сладост. Нима комунизмът в същината си не е точно такава бесовска ненавист към живота?

11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

Великият Достоевски има една мисъл, в която казва: “Човекът е тайна, която трябва да бъде разгадана… аз се занимавам с тази тайна, тъй като искам да бъда човек”. Човекът и животът обаче са неделими: човекът съвпада с живота си, а според това как живееш, какъв живот си си избрал, такъв и ставаш. Ако съществуваш подло, ако си позволяваш всеки ден да правиш разни подлости, ти няма как да не станеш подлец; може, разбира се, да избереш живота на достоен човек, и да станеш такъв. От теб си зависи.

Всичко е в наша власт, човекът е свободен да избира какъв да бъде – стига, разбира се, да е осъзнал свобода си – и да се ползва от нея. А пък в крайна сметка всичко зависи от този наш първоначален фундаментален избор: да бъда свободен – или да се откажа от свободата си. Някои обаче, да не кажа мнозинството, едва ли са осъзнали, че и тяхната собствена свобода е техен избор, че свободен не се става автоматично или по наследство, че за свободата си човек трябва да се бори всеки ден.

Животът ми ще бъде такъв, какъвто съм си го направил сам, какъвто си го правя сам: всекидневно и ежеминутно. Моят живот е моя победа, мое завоевание, или пък е мой собствен провал, мое поражение. Никой друг, нищо друго не може да е причина или да е отговорно за моя живот. В този смисъл казах, че човекът е неделим от живота си, който именно е негово собствено произведение. Животът ми може да бъде всякакъв, но няма как да бъде всякакъв, а ще бъде какъвто именно аз съм решил и избрал. Във всеки миг от безброя възможности за живот и съществуване аз избирам само една – и се отказвам от всички други. Точно този непрекъснат избор, цялата тази поредица от избори прави моя живот моя съдба, моя съдбовна обвързаност с моето собствено бъдеще. Тези и много други въпроси от екзистенциалната диалектика на човешкото съществуване съм разгледал в своята книга “Преследване на времето: изкуството на свободата”. И който иска може да се вглъби в тях, уединявайки се с тази книга – или с много други подобни книги, които са написани от философите на ХХ век: векът, в който философията има огромни постижения в разгадаването на вечната загадка на човешката свобода и също на човешкото съществуване.

Разбира се, на едно по-прозаично и всекидневно ниво хората продължават да се питат “А какво е животът?”, търсейки някаква обща и общозадължителна истина, валидна за всички нас. Аз пък смятам, че самият човек е непосредствен жив образ на тази негова лична истина за живота, до която той се е добрал. Ние не можем да живеем еднакво, да искаме едни и същи неща, не можем да мислим все едно и също и все по един и същ начин. И слава Богу че е така: иначе животът ни неминуемо ще стане един кошмар. Затова, примерно, когато “средностатистическият българин” седне на масата, отрупана с всякакви ястия, меса, питиета и сладкиши и доволно възкликне: “Ето това е животът!”, то това показва неговата доста примитивна и материалистическа идея за живота, зад която пък се крие доста мизерна и представа за човека. Животът ни трябва да е разнообразен, не трябва да се лишаваме от нищо, от всичко трябва да опитаме, на всичко следва да се насладим – може би имат основание ония, които мислят така. Но спрямо себе си и спрямо своя живот аз не трябва в никакъв случай да допускам своеволия, непростими волности. Трябва просто да се опитам да разбера за какво ми е даден животът, какво е човешкото предназначение на този свят и едва на тази основа да почна да градя някакви “планове” за бъдещето или жизнени проекти за това какво искам да бъда. Животът предявява определени изисквания към нас, живеещите, и ние не трябва да се правим на “ударени” или пък да си запушваме ошите за онова, което той най-настойчиво ни нашепва. От нас се иска да открием сърцата и душите си за вибрациите, трепетите, копнежите, поривите и пр. на автентичния живот, достоен за човека, и да му се отдадем изцяло. Животът в никакъв случай не търпи и не понася своеволия и насилия, правени на някаква разсъдъчна основа: много са бедни представите за живот, които нашият ум-разсъдък може да измисли, та да правим така, че животът ни да им се подчинява. Ето защо изглежда наистина за живота си най-много от всичко следва да слушаме сърцето си: защото тъкмо в него са изворите на живота. Умът е безсилен, и трябва само да немее пред великата загадка на живота, този безценен дар, отпуснат ни така великодушно от нашия толкова благ Творец.

Затова никога не бива да казваме: “животът ми трябва да е това, само това, той не може да е нищо друго”. Той, животът, винаги е много повече от онова, което изобщо можем да си представим. С мисли и с думи никой не може да изчерпи неговата безкрайна мощ. На живота си трябва да се оставяме изцяло покорно, изпитвайки най-съкровени чувства, благодарение на които можем да бъдем причастни на неговата наистина велика тайна. За разгадаването на която изглежда изобщо и живеем.

Затова положитено се самозаблуждават ония, които си мислят, че животът бил “проста работа”, “очевидно нещо”, при това “най-ясното”. Разбира се, още по-лошо е допълнително да си усложняваме както живота, така и представата си за него. Но никога не следва да подценяваме живота си, понеже той е най-ценното, което имаме, с което разполагаме. А ресурсът на човешкия живот е времето, което ни е отредено. Този, който ни е дал живот, ни е отпуснал в добавка към него и някакво отредено време, в което да се причастим към тайната на живота. Същият този мъдър и великодушен наш Благодетел също така ни е подтикнал и към свободата да избираме сами какво да бъде, какво да се случва с нас самите, дал ни е шансовете да се борим и да постигаме своите завоевания и постижения. Какво друго изобщо ни е необходимо още, та сме винаги недоволни?! Онзи, който недоволства от живота си, към себе си трябва да насочи своето недоволство: там, в нас самите, е причината животът ни да не е такъв, какъвто ни се иска. И какво ни пречи да го направим какъвто сме пожелали? Ние сме тази единствена пречка: от нас зависи всичко. Всичко друго са само подробности.

Да, ала мнозинството от хората вечно и най-недоволно мърморят: “обстоятелствата” били лоши, “условията на съществуването” ми пречат, “някой си там” ми бил скроил гаден номер и пр. – все някой друг, все нещо друго им било виновно. Обстоятелствата и условията не могат да бъдат отговорни за нищо, защото те нямат съзнание или душа. Те са фактор, с който си длъжен да се съобразяваш, нищо повече. Но и самите обстоятелства са под наша власт: като не ти харесват толкова, промени ги! Каво има тук малодушно да се плаче и мърмори?! По това доколко мърморят и се мъчат да се оправдяват за науспехите си се познават ония, които са се отказали от свободата си, които не са се справили със задачата сам да сътвориш бъдещето, което ти лично си пожелал. Несвободните са тия, които вечно мърморят, плачат, представят се като нечии вечни жертви, на тях винаги обстоятелствата са им виновни, а най-често някой друг, представете си, бил виновен за проваления им живот. По-ясно и категорично признание за несвобода едва ли съществува.

Човек трябва да опитва непрестанно да постига за всяко нещо тъкмо мярата. Не е ли в тази връзка възможно нито да “опростявам” прекалено, нито пък излишно да “усложнявам” живота си – и представата си за него? Ако животът сам по себе си е неизразимо тайнство, то това само засилва моята лична отговорност към него. Аз съм творецът на собствения си живот, никой друг! Напразни опитите ми да го “проумея”, да го “покоря” със слабия си ум, добре, какво има повече да хленча?! Животът ни е даден да го живеем, а не да го познаваме. Познание за живота и наука за живота няма и не може да има – и слава Богу че е така! Защото ако имаше, животът ни щеше да стане кошмар! Защо е така ли? Ето защо.

Ако има наука за живота, то тази наука щеше да изобрети и единна, валидна за всички “истина за живота”, в която да се въплъти единното обективно знание за живота. На тази основа би следвало да възникне и “технология”, която да ни учи как е правилно да живеем, как именно да правим живота си. Щеше да изчезне всеки избор, всяко лично вдъхновение, всяка дързост, всяко изпитание, всеки риск. Щяхме да започнем да живеем като програмирани машинки, като роботи. Нямаше да има свобода, нямаше да има и никаква ценност, защото без свобода всичко се обезсмисля: какво от това, примерно, че правя добро, след като това не е мой избор, а е програмирано от някой друг, всесилен научно-технологичен диктатор?! Комунизмът се опита да приложи тази доктрина за “научно подредения” живот, в който няма избор, няма стихийност, няма произвол, няма свобода, а всичко е решено на научна основа, на основата на “най-правилното научно разбиране” на живота и на всичко останало. Животът при комунизма точно по тази причина стана ужасен, изцяло абсурден, непоносим кошмар…

Но защо все пак ми е потребно известно “съзнание за живота”? Мога ли просто “да се оставя” на живота си? Но имам ли право да се поставям “над” него? Докъде ще стигна ако се опитвам да живея “безсъзнателно”? Тогава ще бъда ли по-близо до естеството на живота? Това са неизбежни въпроси, на които отново човек трябва да отговаря сам. Общите отговори и рецептите тук не помагат никому.

Да живееш интуитивно, спонтанно, безсъзнателно има и риск: да станеш животно, да загубиш човешкия си облик. Ето че тогава съвсем ще се разминеш с дълбокото естество на живота, такъв, какъвто е предопределен той за човека. Това, че съм човек, разполагащ със свободата си, ми дава правото и стремежа да се разпореждам изцяло с живота си, да бъда господар на живота си. А това как се ползват от живота си нашите “събратя по живот” – животните – много ни показва. Те обаче за нас не могат да бъдат някакъв особен пример. Тяхната преданост на живота, това как те се радват на живота си, единствено може да ни стимулира и ние да гледаме по-непосредствено, по-просто на живота си: той наистина ни е даден да му се наслаждаваме. Ала често ние само си го объркваме и усложняваме излишно. Животните обаче не могат да направят това: тяхната несъзнавана вярност към живота е единственото нещо, което можем да вземем за себе си като пример. Ето защо в някакъв смисъл животните живеят “по-правилно”. Те са изцяло “потопени” в стихията на живота. Те са органична и неотделима част от тази стихия. Нашата, човешка мисия в този живот обаче не може да е същата. Ние имаме по-голяма отговорност: ние можем да заставаме и срещу живота. Животните това не го могат. Ние обаче правим от живота си свое произведение. Това е нещо велико. Човекът затова неслучайно е богоподобен. Животните просто са деца на природата. Това е огромна разлика. Не се знае в чия полза обаче. Защото на тази основа човекът може да разруши и себе си, и дори и целия живот по планетата, може да изтреби всичко живо.

Нашият проблем е в нашето съзнание. Благодарение тъкмо на съзнанието си – и… “без да искаме” – ние се отдалечаваме от първозданната стихия на живота. Съзнанието в някакъв смисъл може да стане сила, изцяло враждебна на живота – и опитваща се да го разруши. Науката също може да стане такава сила. Нашият враг е точно това, което е и най-голямото ни предимство: съзнанието. Ако наистина животът ни е една възвишена стихия, не трябва да насочваме срещу нея силата на съзнанието си: защото животът все пак всичко може да надмогне. Даже и да го унищожим на тази планета, нямаме гаранция, че той някъде другаде в безкрайния Космос няма да се пренесе – ние не знаем дали сме единствените живи същества в безкрайната Вселена?! Но точно затова никой не бива да допуска лукса да се самоизолира от естеството на самия живот. Защото тогава трябва да опита да осъзнае какво ще стане с живота му. Жалка картина е живот, лишен от живец и от жизненост. А извор на жизнеността е самият живот, той е и носителят й.

Ето защо неизбежно трябва да се запитам: да ценя истински живота си – какво означава това? Какви изисквания ми налага една такава нагласа? Ако пък надценя живота си, какво ли ще ме сполети? Мога ли да очаквам тогава “непоправимото”?

Но има и друга опасност: а ако съм склонен непрекъснато да подценявам живота си? Няма ли самият живот да ми отмъсти подобна неадекватност и грозна неблагодарност? Няма ли тогава да допусна животът да ми се изплъзне? Да пропилея, да пропусна живота си – какво ли пък означава това?

Ако проявя невярност спрямо живота си, ще бъда, вероятно, жестоко наказан. Това не са безобидни или пък дребни неща. Защото ако се размина с най-важното – животът – то за какво ли изобщо съм живял? Но нима тогава въобще ще съм живял? Знам поне това: животът, който Някой ми е дал така великодушно, трябва да го изживея достойно и с благодарност към Великия Благодетел. Животът за мен е едно изпитание – изпитание на моята преданост спрямо него. Мога или да се проваля, или да преуспея – от мен единствено си зависи. Аз избирам успеха, а не провала… и ще работя за него до последната си минута!

(Следва)

11.4.Вътрешната същина на живота

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.4.Вътрешната същина на живота

Ако тялото силно обича живота, ако то е “котел, пълен с живот”, то мога да приема, че тялото ми е самата жизненост, бидейки нейн символ. То в някакъв смисъл олицетворява живота. “Докато тялото ми е живо – жив съм и аз!” – изглежда е точно така, но пак само в определен смисъл. Защото тялото е само едната половина от мен самия. А пък ако смърт за душата не съществува, то тогава със смъртта на тялото другата половина на човека – душевната и духовната му същност – просто няма как да изчезне.

Но ако жизнеността е “закотвена” в тялото, то кой тогава е нейният извор? Кой или какво подхранва живота на моето тяло – и на душата ми? Аз правя ли нещо за да подсилвам своята жизненост? По силите ми ли е сам да “създавам” живот у себе си? Това са необходими въпроси. Обикновено се е смятало, че оживотворяващото начало на тялото е самата душа. Душата, значи, е носителка на този оживотворяващ принцип на съществуването. Там, където има живот, има и душа, благодарение на която е живо това, което е живо. Но доколко човек може да създава и да твори живот у себе си, да подсилва или потиска живото и живота у себе си, то тук нещата са още по-сложни. Човек може да служи както на силата у себе си, така и на слабостта – може да подсилва силата си и да надмогва слабостта. Човек също може по подобаващия начин да поддържа и да насърчава искриците духовен живот в своите дълбини, да им позволява да се разпалват в буен пламък и огън, овладяващ със стихията си нови и нови пространства.

А другият вариант е да приемем, че животът за нас просто е един най-скъп дар. Относно това на кой дължа все пак живота си всеки отговаря според своето разбиране и според проницателността си. Някои отвръщат, че единствено на родителите си дължат тази милост да са живи. Но нали родителите също са хора като мен самия – дали е по силите им да “творят” самия живот? Животът и за тях е само един превъзходен дар. Това свръхестествено усилие да се сътворява живота като такъв не е по силите на никой човек. То не е по силите и на вездесъщата наука: някога дали науката ще успее да синтезира по изкуствен начин живот, жива клетка? Доста е съмнително…

А може би тъкмо Бог ме е “извикал” към живота, може би Нему дължа този неизразимо скъп дар? Ако е така, то какво следва от него? Какво дължа на Бога за това, че ми е дал живота, че всеки ден ми дава живот, че ми е дал и… ето този ден? И дали, давайки ми душа и дух, Бог с това ми е дал и живот? Нима на тъкмо душата си дължа жизнеността на своето тяло? Вероятно е тъкмо така, другояче едва ли мога да отговоря на тези въпроси – освен да се съглася, да им дам положителен отговор.

В душата ми са изворите на отредения ми живот. А може би тези извори са – според древната библейска мъдрост – в сърцето. Душа и сърце обаче са неразделни и взаимно се предполагат. Ето затова не мога да опиша този трепет, който чувството ми свързва с живота. Той е неазразим с думи. Той просто се чувства – и това е предостатъчно. Но ако душата ми оживотворява моето тяло, ако тя е силата на живота, то какво става с нея при смъртта? Най-вероятно при умирането душата се разделя с този свят и тръгва в своето последно пътуване. Към вечните и мамещи пространства на чистия дух.

Но ето че въпреки неизразимостта с думи на същината на живия живот все пак се налага поне да загатнем за нея. Затова ако кажа, че животът за мен е спонтанно желание за живот, то дали няма да сбъркам? Да свързвам живота с желанието (волята) изглежда е най-верният отговор. Тази спонтанност на желанието за живот пък ми показва, че изначално животът за човека е свързан със свободата – свободата не е нищо друго освен спонтанност. В недрата на волята за живот откриваме първоначалната нагласа към свобода, на почвата на която човек по-нататък прави живота си според своя идея за живота. Ето защо животът ми по-нататък ми се представя като стихия, устрем, искане, чувство, страст, като вътрешно горене, копнеж, топлина, огън и пр. В някакъв смисъл аз мога отчасти да разбирам какво е животът само благодарение на тези непълноценно намекващи за живота у мен думи.

Към какво ли толкова копнее жизнеността в моето преизпълнено с живот тяло? Какво иска и какво следва да дам на моето живо и жизнелюбиво тяло? Мога ли да приема, че животът обича най-много тъкмо удоволствието (наслаждението, приятните емоции)? Не е ли също така ясно, че той мрази най-много болката, неудоволствието, страданието?

Да, точно така е, животът обича удоволствието и мрази страданието. Но страданието е неизбежно на този свят, тъй като волята за живот, както отбеляза още Шопенхауер, встъпва в безжалостна битка с разума, арена на която е самото съществуване на човека. Разумът, уравновесяващото, примиряващото, хармонизиращото начало на живота се опитва да озапти така страстната и вечно жадна стихия на живота, ала на тази последната това изобщо не й се нрави. По тази причина човек едва ли някога ще постигне пълно задоволство от живота, едва ли ще дойде моментът, в който волята му ще бъде доволна и повече няма да желае нищо. Нейната прокоба е да иска толкова повече, колкото повече получава – и тази е основата на човешката трагедия на този свят. Човек няма да намери покой до момента, в който не успее да възпита към умереност своята така алчна воля за живот. Някои хора успяват, други едва ли някога ще успеят – защото тези последните не са нищо друго освен нейни предани слуги. Отдаването на личността на някакъв творчески порив в пространството на духа – изкуството, философията, науката и пр. – е ефикасен начин да бъде надмогната и турена в граници тази ненаситна стихия на волята за живот, която е скрита в гърдите ни. А символ и локализиращо място на волята за живот, както отбелязва още Шопенхауер, са гениталиите, половите органи на човека. Затова древните са стигали до безсрамието да украсяват своите обществени сгради с еректирал фалос (пенис) – защото тогава е съществувал един култ към живота, към който изглежда доста страхливо и малодушно се връща и съвременният човек.

Това са част от най-ясните отговори, които следва да приема. Мога да съм сигурен, че тяхната простота е гаранция за това, че са верни. Нужна ми е само честност и искреност – за да се съглася с това, което чувството категорично и неуморно говори.

Разбира се, това, което чувството казва, съвсем не се нрави на ума. Как се отнася съзнанието ми – умът! – към горните твърдения е повече от ясно: не е съгласен, отрича ги, съпротивлява се, увърта, мъчи се да изопачи всичко. Даже и ако у се налага нещо да приеме, съзнанието не е съгласно нищо да ги приеме безусловно, а винаги поставя всякакви условия. Защо ли толкова се съпротивлява нашето съзнание на тия така прости истини, които чувството и сърцето ни говорят? Изглежда заради антагонизма на двете сили у човека: ако чувството ми подсказва нещо, съзнанието не иска – а може би и не може – да го признае. Защото просто не може да го проумее. Умът и чувството си имат – всяко за себе си – своя собствена логика и свой собствен разум.

А коя е причината за подобна несъвместимост ние не знаем и едва ли някога ще узнаем. Две противоречащи си сили раздират човешката същност и едва ли някога могат да бъдат примирени изцяло. Мога да опитам да “приуча” съзнанието си да вярва на онова, което чувството неуморно говори, но едва ли ще успея. Да “облека” с думи интуициите на сърцето е именно най-трудното. Но това, което не се постига на едно душевно ниво се постига в един чист духовен план. Затова разумът в истинския му смисъл е примирението на всичко у човека – и на чувството, и на ума, и на волята и на съзнанието. Но това вече е друга, отделна и особено важна тема на философията.

(Следва)

11.3.Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.3.Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми

Волята за живот, закотвена в нашата същина, трябва да изрази и сама да постигне себе си. Пътят на самопознанието на волята е една изключително интересна тема, по която би трябвало отново да следваме Шопенхауер. Той именно откри, че има адекватен език на чувствата, чрез който душите прекрасно разбират, и то без посредничеството на думите. Езикът, който непосредствено изразява усещането за живот, е проникнат от чувственост и сам е чувство. Всеки човек, долавящ поривите на сърцето си, следва да се запита доколко е вещ и умел в неговата употреба. А също и да се постарае да осъзнае какво би означавало той самият съвсем да не разбира езика на чувствата. Изглежда само при мъртъвците е така, докато живото човешко същество просто няма как да не разбира какво изразява всяко едно чувство. Разбира се, тук става дума за “голи чувства” – т.е. за чувствата такива, каквито са те непосредствено в сърцето и душата.

Ето защо неразбиращият чувствата – доколкото такива хора изобщо съществуват – би следвало да се запита дали изобщо живее. Наистина, как мога да съм жив ако не умея чрез чувството да улавям пълнотата на живота? Защото непосредственото чувство, в което се съдържа същината на “живия живот” – преизпълващ моето тяло – превъзхожда всичко останало. Думите пред живота са само черупка.

И ето че следва да потърсим отговор на въпроса: а кой все пак е този “магичен език”, който изразява пълнотата на самите чувства? Такъв един език би следвало всичко да разбира. Той би бил плътно до сърцевината на живота. Оказва се, в съгласие с Шопенхауер, че трябва да приемем: такъв универсален език на чувствата – и оттук на волята за живот – е музиката. С право може да се твърди, че тъкмо музиката изразява най-непосредствено както чувствата, така и самата жизненост, както тялото, така и самия живот, както волята, така и самата душа. Същината на този език е неговата непосредствена жизнена достоверност, от което следва, че всеки, в една или друго степен, разбира какво на този изек ни се говори. Особено пък хората с по-богата чувствителност прекрасно разбират какво говори и какво е в състояние да каже музикалният тон и хармонията от звуци.

Не може да съществува друг език, съперничещ на музиката по сила на внушението и по ефектите върху душата, овладяна от стихията на живота. Музиката именно най-ясно, непосредствено, заразяващо, въздействащо, силно, неподражаемо и пр. изразява естеството на волята за живот, явяваща се същност на моето тяло. И това принципно разбиране не се нуждае от обяснения и доказателства. Напротив, горко ни ако искаме и това да ни бъде доказвано – та нима не е достатъчно да го чувстваме? На ония, които разбират, сиреч които слушат поривите на сърцето си, не им са нужни никакви други доказателства. На тях истината им се разкрива пряко в чувството. Ето че се оказва, че разбирането единствена предпоставка за… разбирането. На този, които не разбира, нищо не може да му бъде обяснено. Оня пък, който не иска да разбере, нему никакви доказателства не ще помогнат.

И така, музиката изразява в “разголен вид” не само същината на моето тяло, но и същината на… целия свят. Това, че светът не е друго освен изпълненост с тела, е достатъчно основание да пренеса върху целия свят същината, която открих в собственото си тяло. Оказва се, че същност на целия свят е волята за живот – явяваща се най-вътрешна същина на моето тяло. Оказва се също, че светът – Космосът, Вселената – в някакъв смисъл не е нищо друго освен живо тяло. По този начин те могат да се уподобят и на “голям човек”, притежаващ също и душа. На това основание трябва да има и “световна душа” – щом като има “световно тяло”. За да изрази колкото се може по-ясно това обстоятелство Шопенхауер дори изобретява специална дума: “макрантроп”, съставена от “макро” и “антропос”, именно “голям човек”. Вселената, в която сме поставени, може да бъде уподобена на голям жив човек, тя значи е подобна на човека, а пък и човекът не е инцидент във Вселената, напротив, той е органична нейна част и нейно олицетворение.

“Световното тяло” е същото по принцип като моето собствено, негова същност е волята за живот. Доказателство за това е твърдението на древните за съществуването на “космическа музика”, която небесните сфери излъчвали при движението си. Оказва се, че тази музика е най-непосредствен израз на волята за живот като “душа” и на необятния Космос.

Да, обаче някой да може да каже: защо аз не съм в състояние да чуя тази музика? В какво състояние трябва да бъда за да я доловя? А мога ли да усетя “музиката”, която волята за живот излъчва в пространството около мен? Защо е станало така, че моето ухо долавя само “шумове”, но пропуска музикалните звучения, изискващи по-изтънчен слух?

Това са необходими и неизбежни въпроси. Изисква се, вероятно, една особена нагласа на нашата субективност, при която цялата ни същност – и душа, и тяло – е настроена така, че да долавя звученето, прекрасната Божествена мелодия, която небесните сфери излъчват при движението си. В тази връзка не е излишно да се припомни това, което още великият Хераклит е говорел, а именно, че логосът – вселенската душа и вселенският разум – иска нещо да ни каже, ала малцина се вслушват в говоренето му. Иска се специална нагласа, иска се душата и цялата ни същност да се отърси от заетостта си с шумовете, с безсмислените вибрации на всекидневността, в които сме потънали, та да се съсредоточи върху истински значимото, което ни нашепва Божественият логос, или, по терминологията на Шопенхауер – волята за живот. Това, че толкова различни разбирания и учения, разположени времево в толкова отдалечени епохи, казват по същество едно и също, е потвърждение за истинност, което не бива да бъде пренебрегвано.

Но пък безспорно е това, че музиката е най-непосредствен и адекватен начин за изразяване на емоции, т.е. на състояния на закотвената в същината ни воля за живот. Музиката е в състояние без никакво посредничество да предава в най-чист вид онова, с което е заета волята за живот. От тази гледна точка си струва да се запитаме: какво означава да съм не-музикален? Ако волята за живот като сърцевина на душата и човека – на гениалния композитор особено! – не спира нито миг своите “трептения” и трепети, то работата явно се свежда само до това те да бъдат изразени – за да бъдат “чути”. Точно тази е задачата на композитора. Той само “подсилва” и придава музикален израз на онова, което трепти в тялото – и владее душата му.

Друг език за изразяване на емоции е поезията. Може ли обаче поезията да съперничи на музиката по изразителност? Има ли тя някакви предимства в сравнение с музиката? Това, че изразно средство на поезията е словото, са думите, едва ли е обаче предимство: поезията няма как да избяга от рационалността, понятийността на думите – а тази последната винаги е вредна за изразяването на чисти и на голи емоции. Ето защо музиката безспорно превъзхожда поезията по своята изразителна мощ. Но не ми ли се случва тук да съм се отдал на някакъв своеобразен “музикален идеализъм”? А изобразителното изкуство (живопис, пластични изкуства) също така е “приковано” към изразяване на същината на света и човека – сиреч на волята за живот. Оказва се, че всички изкуства, ако погледнем в дълбината и в същината им, служат най-самоотвержено на истината на живота, доловима само интуитивно.

Казаното дотук може да се смята за споделяне или поне намекване за онази най-фундаментална истина на живота, във властта на която безусловно се намираме. Тази истина е трудно изразима или дори направо е неизразима с думи или пък на философски език. Ако някой излезе с претенцията, че е постигнал и изразил тази истина, то това е равносилно на теоретично безсрамие. Неговото е прекалено претенциозна суетност, която не подобава да владее душите на истински преданите на истината и на философията. Истината, за която говорим, е така велика, че едва ли ни е по силите някога да я проумеем изцяло. Но поне отчасти не трябва да сме безразлични към нея. Ако една голяма истина загуби загадъчността си, то тя явно е загубила ограмната част от възвишеността си.

Но сигурното е поне това: от казаното следва, че съм длъжен да съм внимателен към своето тяло. То е съд, който съдържа в себе си неизразимата с думи и незаменима иначе ценност на моето същество. В нашето тяло наистина е закотвена една велика и неизразима тайна на живота, към която трябва да се отнасяме с благоговение, със най-свещен трепет. В който се съдържа нашата преданост към самия живот, към неговото свещено тайнство.

Затова е най-добре просто да се наслаждаваме на тялото си, на наслажденията, които то носи в себе си и така великодушно ни предоставя за ползване. Всеки от нас е длъжен да се преизпълва със силата, която тялото ни носи в себе си. Това именно означава да ценя тялото си, да не си позволявам да го подценявам и унижавам. Ако ми се е случвало някога да правя това, да потискам или да се гавря с тялото си, то това е непростимо. То е и грях спрямо този прекрасен съд, който е преизпълнен с най-великото, което имаме – животът. Затова трябва да се запитвам понякога и така: ако допусна да се откажа от тялото си, ако си позволя да го пренебрегна несправедливо и да го обидя жестоко, то от какво точно съм се отказал, какво точно съм пренебрегнал?

(Следва)

Любовта към мъдростта (1.2.)

1.Как аз разбирам философията?

1.2.Любовта към мъдростта

Гръцката дума “философия”, или φιλοσοφία означава “любов към мъдростта”, от φιλέω, обичам, и σοφία – мъдрост. За да добие поне приблизителна представа за това що е философия човек, естествено, трябва да е преживял подобно чувство, да го е усетил поне някога в сърцето си. Защото който не го е преживявал или пък почувствал, той няма как да разбере не само думата, ами най-вече самия смисъл. Сигурно има много такива хора, а пък сигурно е и възможно други да са преживявали подобно нещо, ама да не са си дали сметка за това какво точно им се е случило. Защото едва ли е възможно да си човек, пък никога да не си изпитвал нещо, което е родствено на любовта или е самата любов. Има още

Каква е обикновената хорска представа за философия? (1.1.)

1.Как аз разбирам философията?

1.1.Каква е обикновената хорска представа за философия?

Често чуваме тук-там всякакви хора да употребяват думата “философия”. Твърдят, че англичаните най-напред почнали да я употребяват в този пределно широк смисъл. После и напоследък се е пренесло и у нас. Сякаш сме се заразили с тази англосаксонска склонност почти постоянно да употребяваме поне думата. Човек днес има усещането, че всяко нещо като че ли си има и своя философия: дори и… “правенето на обуща” изглежда си има своя “философия”. Да не говорим пък за… правенето на деца. Философия си има също, примерно, и играта на футбол, и правенето на салами, и политическият живот, да речем, и какво ли не още. Също така понякога чуваме някой, който особено се е разгорещил да приказва нещо, да го отрязват ето с тия думи: “Много, драги, философстваш!”, или пък Има още

Подстъп към самата идея за философия (6)

Как да направя своята представа за философията ясна? Да проясни човек своята представа какво е? И как става това? При това не става дума за каква да е представа, а за представата ми за философията, сиреч за един много специфичен “предмет”. Казвам това, защото иначе за обикновените предмети нашите представи за твърде ярки, примерно представите ни за кон, за куче, за стол, маса и пр. Тези неща са нагледни, поради което проясняването им е лесна задача. Лесна, лесна, но мнозина и нея не разбират. Добре, да почнем оттук, как да проясним една елементарна представа за “нещо” конкретно, за нещо материално.

Представата ми все пак обхваща “външната страна” на предмета, или предметът в неговото многообразие и многоликост. Една такава представа е преизпълнена със съдържание, което обаче трябва да бъде “обработено”. Именно обработването на съдържанието на представата е начин за нейното проясняване. При него от външната страна, от “обвивката” на предмета се върви към “невидимото” за очите, но пък за сметка на това истински същественото. Ние трябва да проникнем именно в същността на предмета, в онова, благодарение на което той е това, което е. “Проясняването” следователно е отхвърляне на “излишното”, което “затъмнява” същността, а истинската яснота имаме само при същността. Същностното за предмета е ясното – ясно обаче за мисълта, не за нагледа! – докато “тъмното” и “неясното” се оказва тъкмо онова, което уж е обляно със слънчева светлина: предметът такъв, какъвто го намираме в нагледа, когато той е пред сетивата ни.

И ето да се върнем на нашия въпрос: как да направя своята представа за философията ясна, сиреч как да вникна в същината на това, което всички наричат философия, но малцина вероятно са ония, които наистина разбират какво е философията, каква е нейната вътрешна същина, нейната идея. Да се постигне идеята на философията е точно това, да се схване нейната същина, другояче казано, нейната истина. Вижда се, че идея, същност и истина са все едно и също нещо, те се припокриват, те са три думи за обозначаване на едно и също нещо.

Да се схване истината и идеята на философията е невъзможно априори, предварително, при това намирайки се извън философията. Идеята и същината на философията ни се открива едва когато ние самите почнем да “правим” собствената си философия, когато започнем задоволително да философстваме. Философията не е някаква “даденост за всички”, тя няма как да е еднаква за всички, понеже ние самите сме различни, а пък философията, оказва се, е нещо твърде лично и личностно. Моята философия в някакъв смисъл е израз на духовния потенциал на моята личност, от което пък следва, че едва чрез разгръщането, чрез проявлението на моя собствен духовен потенциал аз мога да си дам отчасти сметка за него. Философията не е “някъде”, докъдето трябва да се доберем, та да си я присвоим, тя не е “сума от знания”, нито пък “учебен предмет”, който се овладява чрез просто възпроизвеждане на предварително зададени характеристики. Философията за мен значи е някъде в сърцето ми, и то само като неустоим порив към мъдростта, който тепърва трябва да се разгърне, аз да проявя себе си в най-дълбоката си личностност, в духовното си качество, та едва на тази основа да мога отчасти да проумея какво за мен е философията, каква е нейната същина в моето разбиране, или коя е истината за философията, която мен лично ме задоволява.

Ето защо едновременно или паралелно с “правенето” на моята философия ще ми се открива нейната същина. Ще проблесне за моето съзнание един ден нейната истина. Засега обаче философията за мен наистина е само любов, т.е. смътно влечение към нещо, което мами в далечината, което страстно привлича, но което си остава само като идеал, като хоризонт на моята собствена духовност и личностност. Духовният потенциал на човека е онова, което ни прави човешки същества в истинския смисъл на тази дума. Има души, които са съвсем безплодни за духа и за духовното, за които дух и духовност сякаш не съществуват. Такива хора са се оставили да станат роби на обстоятелствата, на условията на съществуване, на скучната прозаичност на всекидневността с цялата й монотонност, за тях липсата на ясно съзнание за себе си като уникални и свободни личности е недостижима химера и нещо съвсем нежелано. Такива хора пребивават в една непрогледна тъмнина за духовното, те са загубили усета си за онова, което именно одухотворява живота ни, придава му ценност и смисъл, прави го не някакъв друг, а човешки в най-висшия смисъл на тази дума. Ето че философията, оказва се, е начин за пробуждане на духа в гърдите на човека, за изразяване на моя собствен духовен потенциал, за разгръщане на моята личност и личностност в тяхната уникалност, в свободната и неприкрита изява на моята собствена същина. Всичко това, ако се осмисли, дава достатъчно ясна представа за това какво е философията. И то само за ония хора, които са успели да се издигнат от смътната представа, от неясното предчувствие за философия до възторжения трепет да усещаш своята духовна сила и да напредваш в най-свободната й изява. Сиреч ако личността сама не е преживявала един такъв духовен поврат, то тя по никой начин не може да разбере какво е философия, каква е истината на философията, до какво се свежда нейната така възвишена за духа у човека идея.

За някои хора – понеже шествието на глупостта в този свят е неудържимо и твърде разпространено – привлекателното е не мъдростта, ами самата глупост. Тя им се вижда именно весела, забавна, по-жизнена някак си, докато мъдростта им изглежда скучна, тромава, дори “мухлясала”. Възможно ли е такива хора, пленени от чара на глупостта, да бъдат спасени за философията? Това е нелек въпрос, който оставям открит, въпреки че си имам свое разбиране, което ще съобщя на съответното място.

Да, има хора, вдъхновени и вдъхновявани именно от глупостите, които сякаш са глухи и слепи за мъдростта. На такива хора – щом за тях тъкмо глупостта е образец! – мъдростта им изглежда същинско безумие. Или поне им се вижда безкрайно парадоксална, забулена в една непроницаема парадоксалност. Те са способни мъдростта да нарекат глупост, понеже, казахме, глупостта им се вижда най-висшето: тяхната глупост е тяхната “мъдрост”. За такива хора е невъзможно да разграничат и истина от неистина: истина за тях е лъжата, а пък лъжата е самата истина. Съществуването на такива хора е същинска трагедия: хубавото обаче за тях е това, че никога няма да разберат за нея…