8.4.Единното е извор на всичко съществуващо

8.ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото съществува?

8.4.Единното е извор на всичко съществуващо

Установихме, че най-висшето единство на съществуващото се определя от това, че то съществува “съзнателно”, т.е. в мисълта. Съществуващото съществува в духа – ето този е отговорът, който няма как да игнорираме. Но от нас се иска по възможност адекватно да го разберем.

Става дума за разбиране на битието именно като истинно съществуващото, а не просто съществуващото. Различието между истинно съществуващото и налично съществуващото е важно винаги да се има предвид. За какво, собствено, става дума тук?

Нещата, вещите, природните тела просто си съществуват. Те са налични, могат да бъдат възприемани, докосвани, виждани, усещани, помирисвани и пр. За масовия човек това означава, че тяхното съществуване е някак си “най-достоверно”, такива хора са склонни да приемат, че друго съществуване освен това, собствено, и няма. Тази е основата на материализма, който във всички векове е съблазнявал хората, обещавайки им най-различни благинки, основната от които е удоволствието на немисленето.

Този сетивен свят обаче не е единствен, сетивно и материално съществуващото не е, разбира се, единственото, което изобщо съществува. На хората им се струва, че този свят е някак си “очевидно реален”, а пък всяко друго нещо, което съществува по друг начин в сравнение с него, сякаш е “нереално съществуващ”. Въпросът за това кое всъщност е истински реалното и кое само ни изглежда такова е един от най-основните в цялата история на философията. Има различни сфери на битието, съществува йерархия на битиетата, може да се говори за “висше” и “низше” битие, за истинно съществуващо и неистинно съществуващо битие. Над всички тези проблеми като дамоклев меч виси темата за истински реалното. Тя обозначава въпрос, който не следва да се подценява – или пък подминава без внимание.

Въпросът за истински реалното, за битието като такова, е поставен най-добре от великият Платон. Илюстрация на разбирането му за двата свята е т.н. “Мит за пещерата”, който се налага тук съвсем накратко да разкажа.

Да си представим една пещера с един единствен изход, от който прониква известна светлина, осветяваща оскъдно намиращото се в пещерата. Да си представим, че в тази пещера по рождение съществуват някакви хора-затворници, които са завързани с вериги и са с гръб към източника на светлина. По тази причина затворниците, пребиваващи в полумрака на пещерата, виждат единствено бледи сенки-отражения на собствените си тела, които се проецират като върху екран благодарение на оскъдната светлина върху отсрещната стена на пещерата. Разбира се, ако нещо мине пред отвора на пещерата, и неговото най-бледо отражение вързаните долу хора ще видят върху стената-екран, и по този начин, понеже са там вързани от рождение, те няма как да не изпаднат в една досадна и коварна илюзия. А именно: това, което виждат на стената, именно сенките, отраженията, са привикнали да ги приемат за истински неща! Няма как да е иначе след като те всъщност нищо друго не са и видели – те са там, повтарям, от рождение.

Добре, но да допуснем, че един от затворниците успява да се отвърже, и той бавно се отправя към отвора и изхода на пещерата, там, откъдето блика силна светлина. Когато успява да излезе навън, той е ослепен от блясъка на една силна слънчева светлина, която до този момент той не е пряко възприемал, поради което и за известно време ослепява. Но когато окото му бавно привиква към светлината, на него изведнъж му се открива един бляскав, прекрасен, многоцветен свят, за съществуването на който той, затворникът от пещерата, даже не е и подозирал. След като се е полюбувал на невероятно красивия свят, който изведнъж му се е открил, затворникът се сеща за своята пещера, и бърза долу, при своите събратя, за да им съобщи радостната новина. Почнал той да им обяснява какво има извън пещерата, как те, горките затворници, са привикнали да считат сенките за истински неща, а всъщност това съвсем не е така, как има още един, облян от силна светлина свят, в който всичко е така красиво и многоцветно. Разбира се, затворниците, изслушвайки нелепиците, които говори побъркалия се техен другар, побързват да го обяват за безумец! Никой, разбира се, не му повярвал, нещо повече, никой не пожелал да се раздели с уюта на добре познатото и обичайното, никой не пожелал да тръгне с него в едно пътешествие към светлината, към прекрасния свят, за който те били убедени, че не съществува, и то просто защото няма как да съществува. Е, останали си затворниците в своята пещера, нищо че крясъците на безумеца, който е пребивавал, макар и за малко, в другия, в истинския свят, успели да породят известни подозрения в сърцата им: че, току-виж, той не е безумец, а току-виж, а може би и съществува един друг, съвършен, прекрасен и бляскав свят?!

И ето сега тълкуването на самия мит. Ние, хората, които пребиваваме в нашия уж бляскав сетивен свят, сме подобни на ония затворници от пещерата: понеже не сме виждали нищо друго, смятаме, че това, което виждаме с очите си, е единствено съществуващото. Нещата, които населяват нашия свят, са именно сенки, отражения, копия на истинските неща, които обаче съществуват в един друг, умопостижим свят, един свят, към който можем да станем причастни благодарение на мисълта, благодарение също и на философията. Този друг свят, където са истинските и прекрасни, бляскави неща, е свят на идеите, е един идеален, сиреч духовен свят, един свят, постижим само с духа. Идеята именно е истинското нещо, тя е образец и прототип на сетивните неща, а пък всяко нещо, всеки род неща, които съществуват тук, в този наш, в привичния материално-сетивен свят, винаги си има своя идея. Идеята всъщност е истината на нещата, за които тя се отнася, в нея се съдържа тяхната чиста същност, тя именно е техен образец и прототип. Идеята е съвършена, в нея е концентрината в най-чист вид именно същината на нещата, онази тяхна вътрешна и духовна същност, която е невидима за очите, но пък е достъпна за нашия дух, за мисълта ни. Отделните сетивни неща, които срещаме тук, са истинни и истински само дотолкова, доколкото са причастни на своята идея, а, както вече казах, всяко нещо, или всеки род неща от нашия тук свят си има своя вечна и безсмъртна идея. Да, има идеи за стол, за маса, за кон, за животно, за човек, за птица и за каквото ни дойде на ума. Защото просто няма как тия неща, с които сме добре свикнали, да нямат своя същност, а пък чистата им същност е всъщност идеята. Отделните неща възникват, съществуват, разрушават се, раждат се, живеят, умират, ала тяхната идея е вечна и безсмъртна, тя няма как да умре; разбира се, идеите обитават в нашия ум, който обаче е само връзката ни с оня съвършен и най-прекрасен духовен свят на идеите, към които човек е причастен именно с ума си. Да, към този съвършен свят на идеите ние можем да се причастим само благодарение на ума, на духа си. Път към него ни сочи и философията, тя може да бъде наш водач към този истински свят. А тук, уви, в нашия сетивен свят, нещата, които възприемаме с очите си, не са истинските, не са и единствените, този наш свят не е единствен, той наподобява света на сенките, с който разполагат ония затворници от пещерата.

Разбира се, че като чуят или прочетат за този мит на Платон и особено пък тълкуванията за нашия обичаен свят като наша полумрачна пещера, мнозинството от трезвомислещи хора ще обявят разказвача за луд, за безумец, който сякаш иска да ги съблазни с една прекрасна, вълнуваща, но все пак… приказка. Ала има митове и дори приказки, които не само са изключително красиви, но те също носят в себе и огромен смисъл, над който си струва да се замислим.

Има и още нещо: Платон твърди, че душите ни изначално са причастни на този свят на идеите, понеже преди раждането ни са обитавали тъкмо него. Там те са се любували донасита на прекрасните и така съвършени истински неща – идеите! – но при вселяването в тялото на раждащия се човек всичко са забравили, и по тази причина след това, при адаптирането на новородения младенец към този тук свят, е трябвало да привикнат към сенките, към неистинските, към мнимите неща. Ала после, в мисленето и в познанието нашите души стъпка по стъпка, почват да си спомнят за онова, което са съзерцавали преди раждането в света на идеите – ето защо за Платон нашето познание в този свят всъщност е припомняне на онова вродено знание за чистите и съвършени същности, за идеите, което сме придобили изначално когато душите ни са обитавали именно света на идеите.

Ето как Платон поставя въпроса за истински съществуващото и за неистински съществуващото. Оказва се, че нещата стоят тъкмо наопаки в сравнение с това, с което сме свикнали. Истинският, нещо повече, истински реалният свят е света на духовното, на идеите, на мислите, който е нещо като каркас, като скелет, като вътрешна сърцевина на този наш тукашен свят, с който така добре сме привикнали. Всяко съществуващо нещо в този наш свят си има своя невидима за окото, идеална същност, която е негова сърцевина, и тя е именно истинското в нещата. А онова, с което “обраства” тази чиста същност при вселяването й в материята, е нещо видимо, уж очевидно реално, но неговата реалност, разбира се, е от съвсем друг род: тя е мнима, неистинска, или много по-малко истинска от истинността на самата същност, на идеята, на самата истина. Защото, впрочем, самата истина е “по-истинска”, пък и по-реална от онова, което просто е истинното само дотолкова, доколкото й е причастно. А пък същност и истина съвпадат изцяло, но в идеята, в духа, в мисълта. Ето защо и битие и мислене по принцип са тъждествени.

Как ти звучат тези разсъждения, драги читателю? Странно? Лудешки? Разбирам, няма как да не е така, няма как да е иначе: защото тези мисли разклащат и рушат едни така коварни представи, с които сме свикнали още от рождение. Но те пък и избистрят съзнанието ни, лекуват го, помагайки му да се отърве от толкова много наистина неприятни илюзии.

Но да се върнем на едно друго ниво на анализа, от което започнахме тази глава. Ако тръгнем от самия факт на съществуване, няма как да не признаем, че той е твърде показателен и красноречив. Фактът на съществуването е първото, което канстатира нашето съзнание. Например преди да съществува нищо не може “да прави” нещо друго. Ето защо съществуването в някакъв смисъл е извор, от който всичко останало произлиза. По тази причина и ние съвсем основателно започнахме и с темата за съществуването.

Първото винаги е тъкмо това: съществуването. Преди да се запитам какво дадено нещо е, трябва преди това да съм констатирал, че то е, съществува. Съществуването именно е “нещото”, което обединява, придава единство на всичко съществуващо. Още повече, че току-що установихме, че има истински съществуващо и неистински, мнимо съществуващо. Ние трябва да внимаваме да не ги смесваме или да подменяме едното с другото.

Но щом съществуването – и то именно истински съществуващото и реалното! – придава единството на всичко съществуващо, то не значи ли това, че тъкмо битието е единното? Битието, оказва се, е единството, придобивано чрез истината на съществуването. Това е важна и основополагаща констатация на нашите търсения дотук.

Единното е битието, сиреч онова, което придава връзката и свързаността на безкрайното множество съществуващи неща. Единното е истинното. Единното и битието, взети като основа на съществуването и на всички съществуващи неща, носят в себе си същността на духа. Духовното, мисловното, идеалното оживяват и дават живот на всичко съществуващо, без своя “идеален прототип” в Божия Разум нашият свят мигом би се съборил и сгромолясал в развалини. Но онова, което го държи във вида, в който го имаме, се дължи на дълбоката идеална и духовна връзка, към която ние можем да сме причастни само чрез мисълта си.

А от казаното дотук не произлиза ли оттук, че “многото” и “множеството” стават такива защото към тях се е “примъкнало” небитието? Всичко е единно благодарение на битието, а благодарение на какво всичко е и “множествено”, е “много”, е многообразно? Не е ли добре да поясня това с пример?

Има, да речем, много коне, но не са ли те такива благодарение на… “конското” у тях? Тази “конскост” не е ли това, от което зависи съществуването им именно като коне, а не като нещо друго? А жените не са ли жени тъкмо заради “женското” (женствеността), която пронизва и придава единство на съществуването им като жени?

А човекът не е ли човек тъкмо заради това, че човеците са обединени от единството на човешкото, придаващо нашето битие, битието ни на човешки същества? Но ако човек не е “унаследил” своята човечност, а я е създал сам, то това не означава ли, че битието на човешкото се определя от битието на свободата?

Това, че сме различни – мъже и жени, такива и такива личности и пр. – се дължи на раз-личността ни като същност на нашето съществуване. Ние сме човешки същества в истинския смисъл само ако държим на личността, на своебразието си, на самобитието си. Но различността може да се осъзнае като такава само благодарение и на почвата на общността, която имаме в идеята за човек. Ето защо ние сме ли различни, но човешки личности именно благодарение на ония единства – постижими само в идеята, в духа, в мисълта! – които ни придават битие не на някакви други, а тъкмо на на човешки същества.

Ето затова когато тук и там нещо единично (индивид) като израз на “многото” (хората) загива и умира, въпреки това човекът и човешкото остават. Това е така, понеже тяхната идея е безсмъртна – пък дори и да измре един ден цялото човечество. Защото идеята за човек и тогава ще си остане в аналите на Божествения Ум, на които нищо не й пречи да я оживи, да я подтикне към реализация в някои съвсем други простори на безкрайната Вселена. Всичкото това означава, че единното е автентично битие, а пък многото е винаги “примесено” с небитие.

Да поясня. Аз като човек се изменям, развивам, раста, “цъфтя”, “зрея”, и… “увяхвам”. Не значи ли това, че към моята същност (битие) на човек се “просмуква” по някакъв начин небитието? Аз вече не съм този, който бях, аз ще бъда нещо повече от това, което съм сега! – тази моя увереност, която придава смисъл на моето съществуване, води дотам, че аз постигам и утвърждавам битието си само като – чрез небитието! – отричам едно съществуване, за да постигна друго. Това ме прави друг, стимулира ме да искам да бъда различен, а преди съм бил “такъв”. Значи ли това, че моето битие непрекъснато се “оттласква” от небитието ми – за да постигне самото себе си? А пък истината за моето битие не е ли онази пълнота, онова единство, към което съм устремен?

Огромният смисъл на това твърдение може да се осъзнае ако се вземе предвид едно друго съображение. А именно: ако аз предварително и изцяло съм си това, което съм и мога да бъда, то аз в такъв начин съществувам ли изобщо? Какъв ли пък ще е смисълът на едно такова съществуване, което ме приравнява по ранг до вещите, до мъртвите и несъзнаващи неща? Нима съществуването ми като човек не трябва да има цел и посока? А съществува ли всъщност онова, което се е отказало от съществуването си? Не се ли е оказало, че задачата на моето битие тогава се е оказала неизпълнима за мен?

Как тогава ще бъда човек, щом битието на човек е непосилно за мен? Какво съм тогава – когато не мога да надмогна “разпиляната” си множественост: мога да бъда всичко, но понеже не искам нищо, ставам… нищо?! При това съм допуснал да стана една прекалено претенциозно нищо!? Когато не правя нужното, за да постигна единството, истината на собственото си битие, то каква ли участ тогава ще ме постигне?

Ако си позволя да съществувам “не-битийно”, ако не се окажа на висотата, изразяваща битието ми на човек, то в такъв случай се оказва, че не съм постигнал и единството, което ме прави човек. И не съм ли в такъв случай “развалина”, куха “множественост”, “многообразие” без единство и без смисъл? Каква е тази “безхарактерност”, нима тя не е израз на небитие?

Ако съм “многообразен”, но не съм постигнал свой образ, съответстващ на битието ми на човек и на “свободен дух”, то това значи, че съм… никакъв, че съм нищо? Ако се опитам да стана “много”, дори “всичко”, ако не умея да се ограничавам и да бъда близо до моята уникална индивидуална същност, това неминуемо ще ме доведе дотам да съм тъкмо нищо.

Защото ако един човек иска да е едновременно… навсякъде, той всъщност е… никъде. Трябва най-внимателно да се пазя от това да ме сполети такава зла участ. Която, изглежда, е постигнала толкова много пребиваващи в коварна безметежност хора. Които при това не знаят, не си дават сметка и съвсем не искат да осъзнаят какво именно ги е сполетяло…

(Следва)