15.1.Човешкото съществуване е най-съкровена лична история на индивида

ЛЕКЦИЯ ПЕТНАДЕСЕТА: Човешката общност и надмогването на безличността

15.1.Човешкото съществуване е най-съкровена лична история на индивида

Човекът е съзнаващо, търсещо смисъла и действащо същество. Затова съществуването му е поредица от събития, факти, случки, преживявания, инциденти, баналности, стереотипност, актове, инициативи, рискове, илюзии, надежди, грижи, страхове, безпокойства, печалби, жертви и т.н. – кажи-речи до безкрайност. Това е градивото, “строителния материал” на съществуването, такова, каквото то се открива на човека. При това моето субективно преживяване на случващото се с мен самия е преплетено със случващото се с много други хора около мен: ние сме зависими един от друг, образувайки една твърде многолика и динамична човешка общност. Ето защо е неизбежно вглеждането в нея с оглед откриването на конституиращата я сърцевина.

Ако ставащото в моя живот става, т.е. възниква, тече и пр., то е очаквано – или неочаквано! – но то идва и се явява в някакъв момент, ето сега, аз му се наслаждавам – или страдам заради него! – а след това отминава, свършва, отива в миналото. От това усещане за текущност на събитията от моя живот няма как да се избавя, по същия начин по който не мога да избягам и от съзнанието си. Точно това е свидетелство за времевата природа на моето, пък и на човешкото съществуване изобщо. Необходимо е най-напред да обърна внимание и на този значим момент. Но за щастие тези екзистенциални проблеми съм изяснил най-подробно в своята книга Преследване на времето: изкуството на свободата, което ме освобождава от потребността тук наново и детайлно да осветлявам всичко. Който се интересува от по-задълбочен отговор на повдигнатите тук въпроси, може да се обърне към посочената книга. Тук мога да се спра само на няколко момента.

Всяко нещо става някога и продължава известно време. Затова времето е същинската форма на съществуването ми, още по-значима дори от пространството. Пространството е външна форма на съществуването ми, касаеща нещата и света, но не и моите субективни реакции във връзка с тях. Докато пък времето е именно вътрешната форма, в която се вместват моите преживявания и поради това заслужава особено внимание.

Съществувайки времево, сиреч само и най-вече във времето, аз самият ставам нещо като най-ефирна времева субстанция. Това, от друга страна погледнато, означава, че аз не съм друго, а едно историческо същество. Историчността ми е точен израз на времевостта на моето съществуване. Усетът за история и историчност на съществуването е онова, което отличава съществуването на човека от всяко друго съществуване.

Разбира се, усетът ми за историчност на моето съществуване е израз на моята тленност, преходност, крайност, смъртност. Съществуването ми е насочено към края, към съ-битието, което наричаме “смърт”, а пък движението към смъртта е неизбежно и непреодолимо. То също така има и свое начало – тази е основата както на времевостта, така и на историчността на съществуването ми. Онова, което има начало, то няма как да няма край, то е обречено да умре…

Ако човекът съществуваше “неисторично”, то тогава за него нямаше да има никакъв усет за време. Ала “неисторичността” е ли другото име на вечността. Усетът за бързотечното време, впрочем, е присъщ в известна степен и в известен смисъл на човека от всички времена. Но иначе, по същество, той е симптом на съществуването, характерно само за модерния човек. Човекът от ерата на часовниците сякаш е по-близо до времето. Или пък, напротив, пристрастеността ни към часовниците по-скоро свидетелства за обстоятелството, че модерният човек се е отчуждил до крайна степен от естествения ритъм на времето.

Как ли са съществували хората преди изобретяването на уредите за точно измерване на времето? Дали техният усет за време не е бил притъпен – или, напротив, те са били все пак по-чувствителни към времето? Часовникът, безспорно, внася свой съдбовен дял в съществуването, което имаме – щом като вече не можем да си представим съществуването без него. Но това за екзистенциалния смисъл и времевите детерминанти на съществуването на човека от модерната епоха е отделна огромна тема, която тук, за съжаление, няма как да подлагаме на по-детайлно вникване.

От друга страна погледнато моят усет за времевост на съществуването ми води дотам, че аз с право ли да смятам, че история по своя екзистенциален смисъл съвпада с онова, което наричаме преживелица. Ако аз разказвам една история от живота си, то това няма как да не е тъкмо преживелица, случила се някога. Онова, което ми се случва сега, или пък днес, ако е преживелица, също е история, която мога да я нарека така едва впоследствие. Стига да съм я запомнил с нещо. История са само отминалите събития, които са оставили следа в съзнанието. Ето, аз писах и написах вече една книга, наречена Страстите и бесовете български. Нейно подзаглавие е “Кратка лична и народно-психологическа история на съвременна България”. В нея описах по възможност най-внимателно моите лични реакции във връзка със случилото се с нас, българите, в нашия така съдбовен порив към свободата. Това ми даде възможността да покажа тъкмо човешката страна на онази, на “голямата история”, която няма как да не се изтъкана от безброй “малки” и съвсем лични истории. Впрочем, онова, което е истински лично, няма как да е “малко”: личното и личността са тъкмо най-голямото и ценното, с което изобщо разполагаме.

А сега ставащото не заслужава да се нарече история. Защото все още е неизвестна реакцията на субективността спрямо него. Ако няма такава личностна реакция, и история няма как да има. Сега случващото се събитие е просто бъдеща история, но само ако рефлектира в човешката субективност, и то до степен, че да остави забележима следа в нея. Паметта и историята са най-дълбоко свързани. Онова, което няма да бъде запомнено, няма как да бъде наречено история.

Но ако бъде все пак запомнено, то все пак ще бъде история. А какво ли внася в него “отминалостта”? Може би невъзвратимостта?

История в някакъв смисъл е само безвъзвратно отминало. Онова, което вече не може да се върне, но което е прокарало дълбока бразда в съществуването ни. Тази история не е била писана от някой. Тя е човешко творение от друг род. Но тя не може да няма свой автор или поне актьор. Това е човекът, личността или хората, които са се ангажирали с нея, вложили са себе си в нея, дали са й свой неповторим човешки отпечатък. Авторът и актьорът на човешките исторически драми е могъл да внася всякакви свои корекции в нея. Защото най-малкото всеки сам прави своята лична история, историята на своя живот.

Правейки историята на своя живот, от какво обаче изхождам? Мога ли да смятам, че завися само от себе си, само от своята свобода? Впрочем, нима аз самият не съвпадам изцяло със своята свобода?!

Ако историята, при това каквато и да е тя – сега ставаща, отминала, някогашна, дори бъдеща и пр. – винаги е актуален израз на свобода, то това ни задължава да приемем, че тъкмо свободата е най-дълбок корен на човешкия усет за времето. Или, наопаки, човешкият усет за време е извор на човешката свобода? Ето това е един от най-трудните въпроси, при това не е схоластичен – както явно на мнозина им изглежда. Той не е от рода на прословутите въпроси “за кокошката и за яйцето”, както обичат да ги категоризират ония, които съвсем ги мързи да мислят. И които не чувстват особена потребност и да разбират.

В своите лични истории аз изразявам и реализирам тъкмо самия себе си. Аз налагам върху тях печата на своята неповторима, строго индивидуална личност. Точно това означава, че наистина съществуването ми е моя съвсем лична и дори съкровено-интимна история. Всяка личност, дори и да не си дава сметка за това, “във” времето и “в” свободата постига себе си, творейки историята на своя живот.

А какъв би бил животът ми без моето изострено чувство за време – и без моята предана отдаденост на свободата! – аз тук не мога да кажа. За мен такова състояние ми е непознато – понеже ми е съвсем неприсъщо. То не се съгласува с моята натура. А каква ли история пишат хората без усет за съдбовността на времето могат да кажат само те. Но понеже такива хора сами не съзнават какво точно става с тях, едва ли ще дочакаме някога този ден. Чувството им за свобода съвсем не е прояснено, от което следва, че те самите не знаят то какво ще стане с тях. На тях им е безразлично каква съдба си подготвят. Такава участ е ужасна и не подобава за човека…

Те живеят, следователно, безисторично. Тяхното, или онова, което им се случва, не може да се нарече история. То едва ли може да се нарече и живот. А че не може да се нарече живот, достоен за човека, това се подразбира вече, надявам се, от всеки. Животът на човека, не даващ си труда да разбере както истината на времето, в което живее, така и истината за толкова величавата същностна идея за свобода, благодарение на която правим живота си, не е нищо друго освен един непрекъснат и най-коварен абсурд. Понеже сякаш тече в тъмнина. Тъмнината на неразбирането. И на животинската примиреност…

(Следва)