(Или коя е алтернативата на безалтернативността?)

Постоянно употребяваме думата алтернатива, но схващаме ли какво точно означава тя? Прекалената употреба също може да е признак на неразбиране – както и неупотребата. Ето например много често говорим за “алтернативи”, съвсем не ни смущава множественото число на тази дума. А е възможно тъкмо неяснотата на понятието да води до такива понятийни и словесни излишества. Което означава, че е крайно належащо да вникнем в самото понятие, а на тази основа и до същината, за която то намеква.

Alter означава “друг”. Коренът на думата, следователно, е друг. Ако искаме да употребим българско съответствие, изглежда трябва да говорим за “другост”. Алтернатива е другост – помага ли ни за разбирането една такава доста непопулярна и философска думичка? Например загрижеността за другия човек я наричаме “алтруизъм”.

Но ето сега един по-същностен момент. Пред всяко нещо, което съществува, има много и най-различни възможности. Всяко възможно състояние може да бъде отречено от много други възможности. Но явно не всяка “евентуална възможност” заслужава да бъде наречена алтернатива. Алтернативата в същностния смисъл е полярна, коренна възможност и противоположност. Например алтернатива на злото е доброто, а не някаква неясна смесица от зло и добро. По същия начин лъжата има за свое пряко отрицание истината, която именно по тази причина е нейна алтернатива. Тия полярни понятия съвсем не са случайни. Ако някой някъде нарушава справедливостта, той е станал несправедлив, именно поведението му е алтернативно на истински справедливото. Затова откриването на много алтернативи на нещо, а не само една, говори за смесването на алтернатива с възможност. Само една от многото възможности е същностна алтернатива. Другите са неалтернативни, нечисти, смесени, некоренни. За да е нещо алтернатива, то трябва да отрича по коренен начин съществуващото, да е негова противоположност.

Например алтернатива на лявата политика е дясната философия на управление, която наистина отрича в най-съществените моменти лявата политическа практика. Не може алтернатива на лявото в политиката да е нещо неясно, неизчистено, което е еклектика на леви и десни идеи или ценности. В политика, както и навсякъде другаде, се изисква чистота, принципност, които са симптоми на яснота, твърдост, решителност, побеждаващи хаотичността, непоследователността, примиреността. Неслучайно най-развитите демокрации са общо взето двупартийни, като на ярко изявената лява политическа сила съответства също толкова ясна и принципна дясна стратегия на живот и на управление на общностния живот. Там, където почнат да говорят, че “вече няма дясно и ляво”, че “всички са… десни”, че “дясното и лявото в политиката си отживяха времето” уж в името на нещо “консенсусно”, там трябва да се заподозре поне най-нечистоплътно шмекеруване с оглед на това електоратът да бъде объркан, излъган и подведен. Не може да има функционираща демокрация ако позициите и интересите в съответното общество са размити, неизявени, неясни, където царуват еклектиката и безпринципността, където няма точни граници между съответните идеи и ценностни парадигми.

Когато на съзнанията в едно общество започнат да пробутват усещането за безалтернативност, когато настойчиво говорят за някаква “консенсусна политика”, когато управниците започнат да се пъчат и да тръбят, че “няма алтернатива на досега водената политика” (Станишев, Гоце Първанов, Доган и пр.), то в такова общество демокрацията е започнала да става мнима, а политическият гешефт е взел надмощие над смислената народополезна политика. Когато Симеон влезе в българската политика уж в името на някакъв надпартиен “нов морал”, преодоляващ “крайностите” в политиката и борещ се за “всенародното добруване”, понеже различните интереси било време да бъдат надмогнати, то един такъв подход доведе в крайна сметка до парализа на демократичното съзнание и култура, което пък отприщи пороя на всевластието на олигархията. Когато границите между позволено и непозволено в политиката се размият уж в името на “народното добруване”, тогава злоупотребите в един момент стават повсеместни, а апатията на избирателите, отвращението им от такава политика стига дотам да започнат да липсват всякакви спирачки пред своеволията на управляващите. В едно такова общество лъжата става основен жизнен модус, в ценностно отношение такова общество е тотално деморализирано, а пък нихилизмът спрямо политическото става благоприятна среда за прояви на вождизъм, за авторитарност на базата на неудържимата “народна любов” към свръхгерои от типа на Путин или нашенския бат Бойко. Сега откриваме, че за тия 7 години управление на безпринципни “надпартийни движения” и на “всенародни коалиции” в страната е постигнат единствено най-ужасен ценностен вакуум, който е благоприятна среда за мутризирането и мафиотизирането на нашата олигархична “демокрация”. Днешна България е първата в Европейския съюз държава с ясно различими недемократични отношения и атмосфера, сиреч е първата бандитска държава, промъкнала се в една такава демократична и културна общност. Основата за този странен феномен е натрапения ни от властниците и от медиите модел на един по същество средноазиатски олигархичен политически модел. У нас сега управляват престъпни групировки на някогашната комунистическа номенклатура и на нейните питомци, които получиха политически монопол тъкмо защото беше притъпено ценностното противопоставяне в името на така лелеяната олигархична безалтернативност.

И ето в тази обстановка, в която масовото съзнание е убедено наистина да не вижда алтернатива, му пробутват най-настойчиво и настървено една удобна и неопасна за олигархията псевдоалтернатива първо в лицето на Атака, а сега на батбойковия ГЕРБ. Безалтернативността може да ражда само псевдоалтернативи, докато в същото време същностната алтернатива на установилото се статукво е крайно потисната и непопулярна. Днес намиращите се под контрола на олигархията медии успяха да убедят масовия човек, че традиционно десните формации с автентична дясна ценностност (преди СДС, сега ДСБ) са си “изживели времето”, поради което са станали непотребни и затова “мъдрият избирател” вече не виждал в тях никаква алтернатива. Алтернатива всъщност нямало поради “липсата на обществено доверие в традиционната десница”, поради което благодарение на старанията на цели тайфи непрестанно дефилиращи по медиите добре платени социолози и политолози днес “народът” е приучен да припознае за свой спасител един такъв личностно-идеен сурогат, какъвто е милиционерската партия на дон Бойко Борисов. Стигна се дотам бат ви Бойко да е фигура, еднакво приемлива както за опиянения от простотия и натрапени илюзии народец, така и за цялата мутренска престъпна олигархия, начело с нейните предани слуги от рода на Гоце, Симеон, Доган и цялата останала паплач. Дори се мъчат да ни внушат, че менте като дон Бойко бил “довереното лице” на Америка и на Европейския съюз: ех, мечти, мечти, дарагие таварищи!

Ето че след като очертах с няколко контура ситуацията, която неизбежно възниква когато на едно незряло в демократичността си общество му бъде натрапено толкова коварното усещане за политическа и ценностна безалтернативност, сега е потребно да очертая онази програмна линия, която е същностно отрицание на сегашното крайно неблагоприятно за бъдещето на страната и нацията статукво. Другояче казано, искам да опиша коя е стойностната и действителна алтернатива на сполетелите младата ни демокрация беди.

Вижда се, че безалтернативността непрестанно поражда недемократичност, тя именно води до ценностна аморфност и до нихилизъм в съзнанията, чиято обърканост в един момент достига такава степен, че вече наистина им е все едно какво управниците ще благоволят да направят с така благодушния народец, допуснал тази престъпна политическа напаст да му се качи на главата и да почне да кълца сол там. Главна причина да се стигне до това положение е жестоката инвазия на продажните олигархични медии, които успяват да подклаждат непрекъснато споменатия коварен ценностен дефицит. Ето защо същностна алтернатива на сега съществуващата идейна безпътица е ценностното избистряне на съзнанията, което е един най-труден, но жизнеспасителен процес. Тук се иска всекидневна къртовска работа на духовния елит на нацията, доколко за такъв изобщо може да се говори у нас, т.е. на интелигенцията, на малцината честни и вдъхновени от някакви ценности журналисти, писатели, интелектуалци. Олигархията, за която безалтернативността на съществуващото статукво е главното основание за спасение, си разполага с предани продажници, които точно съвпадат с елита, останал още от бай Тошово време – от типа на Гранитски, Недялко, Пантев, Дърева, Божо Димитров, Вежди и други такива куриози, постоянно дефилиращи по медиите. Водещите журналисти у нас също беззаветно служат на тази продажна “интелектуална” (пардон!) клика; мисля, че не е нужно да изреждам най-ярки примери тук от типа на Тошо Тошев, Коритаров, Николай Бареков, Валерия Велева, бай ви Вучков и друга подобна сволоч.

Тук е разковничето по мое мнение: да се работи за подбуждане на мисълта у все по-големи слоеве от нацията. В тази насока изявяването на една такава същностна духовна алтернатива ще стимулира мощно оформянето и подсилването в съзнанията на все по-ясно разбиране и за коренната политическа алтернатива на сегашното статукво. Цялата безпардонна политическа олигархична гмеж в един момент ще бъде лишена от субстанциални основания и ще блесне в цялата си отчайваща интелектуална и ценностна немощ и мизерия. Защото автентични ценности едва ли могат да се купуват, могат да се купуват само съвести, стига безкрупулни търгаши с таланта си да се оставят на порива си към подлостчицата главно заради облаги. Най-мощен съюзник на това толкова потребно ни ценностно-духовно възкръсване на нацията е самият живот, който рано или късно поставя всяко нещо на мястото си. Не може вечно “духовни стожери” на нацията ни да са “интелектуални” (простете!) мутри като Тошо Тошев или пък Слави Трифонов, които, както и да ги погледнем, не са друго, освен само временни фигури, чудовищни деформации на прехода. И които в един момент ще блеснат с цялата си личностно-ценностна убогост и нищета.

Защото безалтернативно мисли единствено немислещият. Нацията ни е поразена от вируса на немисленето, благодарение на който сме изпаднали в една такава разлагаща душите ни и толкова коварна безалтернативност. Алтернатива на немислещата безалтернативност е будната и неспокойна мисъл, която постоянно търси коренно различна и жизнеутвърждаваща алтернатива, свеждаща се до разумно противодействие на разлагащото всичко безсмислие, продукт на същата тази безалтернативност. В един момент на тази основа ще стане така, че все повече хора ще се отвратят от безсмисленото, но претенциозно нищонеказване на Гоце Първанов, на Станишев, на бат ви Бойко и на цялата останала безпринципна олигархична гмеж. И ще започнат все повече да се вслушват и да проумяват разумните изказвания на автентичните десни като Костов и неколцината други мислещи и загрижени за България политици и държавници.

И нека в завършек да посоча кои са основните белези на вече оформящата се алтернатива на ужасното политическо статукво, в което се оказахме. Алтернатива на мнимата демокрация, на псевдодемокрацията на олигархията е автентичната и развита демокрация с присъщата й зряла демократична култура и съзнание. Алтернатива на ценностния вакуум, на пронизващото всичко безсмислие, в което съществуваме, е овладяването на душите от ясно съзнание за нашите собствени коренни интереси, овладяването ни от ценностите на истината, доброто, свободата. Алтернатива на триумфиращата в момента из медиите лъжа не е друго, а, представете си, истината. Защото само страстта към истината може да надмогне отдадеността на лъжата, която е така характерна за царящия сега в душите на мнозинството ценностен нихилизъм. Алтернатива на отчаяния, на невярващия в своите сили, на малодушния човек е силната, с развито и ярко съзнание за свобода личност, която смело е поела в собствените ръце своя живот. Алтернатива на безпардонната лява лъжа е мъчителното търсене на една изстрадана от цялото човечество проста истина, според която ако сам не се погрижиш за самия себе си, и Бог тогава не може да ти помогне, камо ли пък ония леви шмекери-демагози, които постоянно тръбят, че за всички щели да се погрижат, на всекиму по нещичко щели да дадат. Алтернатива на апатията, която е овладяла мнозинството от разочаровани “от всички и от всичко” обезверени хора е да се пробуди човешката способност за емоционално реагиране, която единствена може да разграничи смисленото от безсмисленото, глупостта от разумното, лъжата от истината, демагогията от смелото казване на същинските проблеми – без решаването на които сме обречени да си вегетираме в пълно безсилие и в презряно бездействие. Алтернатива на безсрамието е, представете си, срамът: ето когато снощи Гоце и Симеон най-смирено се кръстеха пред телевизионните камери, нормалният човек изпитва единствено погнуса от такова нагло безсрамие, от такава ужасна гавра с най-светите неща.

Впрочем, Гоце и Симеон, поставени един до друг, са точен символ на пълната обърквация, на ужасната ценностна девалвация, до която води безалтернативността. Гоце е комунист, от партията на ония, които навремето са убили чичото на Симеон. И които са убили, впрочем, и дядото на Бойко Борисов. Нормалната реакция на Симеон е едно царствено презрение към убийците, и в никакъв случай недопускане на никакви компромиси с тях. Компромиси с убийци и с толкова нагли лъжци не се допускат, допуснеш ли ги, сам поемаш от тяхната душевна низост. Тогава именно ставаш като тях, пък и дори да си с аристократична кръв във вените. Нацията не очакваше от Симеон такова нравствено падение – да бъде слуга и подлога на комунистите. Всичко друго очакваше, но само не това. Бойко Борисов пък по кариеристични подбуди бил влязъл в партията на убийците на собствения си дядо. Такъв, след като е способен на подобно предателство, е способен и на всяко друго. Същото важи и за Симеон: ето защо той вече не усеща срама, когато стои до Гоце и се самоунижава, или когато с ченгето Доган и със съветския гражданин Серьожа Дмитриевич редят правителствения кабинет на България. Падението трябва да бъде наричано падение. Всяко нещо трябва да бъде назовавано със собственото му име.

И едва когато мнозинството от хората у нас вместо тъпо умиление пред такива сцени на монархично-комунистическа солидарност почнат да получават най-естествени и човешки спазми на гадене, едва тогава ще може да се каже, че нравственото здраве на нацията е надмогнало болестта. Защото едва когато думите започнат да носят своя автентичен смисъл и говоренето върне ролята си да бъде средство за казване и предаване на смисъл, а пък ние, българите, започнем смело да показваме автентичните си човешки реакции, едва тогава всяко нещо ще си дойде на собственото място. И едва на тази основа най-после ще заживеем нормално, по-човешки.

Но докато ценностният поврат в душите е само пожелание, ще продължим да пребиваваме в жестокия синдром на посткомунистическата безалтернативност, който всичко обезсмисля и обърква. И който постоянно сее горчива апатия, тъпо отчаяние, ужасно неверие в своите сили, усещане за безперспективност, най-коварен политически нихилизъм, умиление към простотията, пиетет към далаверите, възхита пред мошениците, примиреност спрямо най-арогантните безобразия на управляващите и така нататък до безкрайност…

Единствената радост достъпна за хора обезверени, погазени и изнемогнали – е радостта, която задоволява съвестта. Във всяка друга радост такива хора виждат оскърбление за тяхната неволя, гавра с тяхната жалейка.

Българският народ е потънал в тъга. Той тъгува поради жестокостта и настървеността на своите вънкашни врагове, които го лишиха от правото да се урежда и управлява съобразно със своя дух, своите наредби и традиции, които му пречат да върви по пътя на прогреса и да бъде пълен господар на своите съдбини.

Той тъгува поради хищността и зверонравието на своите вътрешни врагове, на онези изродени български рожби, които жаднеят за власт и плячка, и като виждат своите домогвания осуетени, отмъщават си чрез коварство и предателство, стават покорни оръдия на българомразеца чужденец.

На тъгуващия български народ ние поднасяме в дар настоящата книга. Ние поднасяме надежда на обезнадеждените. Ние поднасяме надежда на обезверените. Отчаянието поражда безволие и заслепение. А безволието и заслепението докарват упадък и провала – (CORRUPTION)!

Ние поднасяме духовно благо на обезнаследените. Тая книга говори за дълг, за доблест, за търпеливо пренасяне на неволи и изпитания, за самоотверженост и самопожертвувание, за върховната добродетел на християнина – добрината.

Но преди всичко и повече от всичко тая книга говори за Бога, за божествената правда, за божественото у човека, сиреч за светостта и безсмъртността, за отвъдгробовните съдбини. И затова тази книга е озаглавена Бог.

Човеците обичаме, когато ги познаваме. Бога познаваме, когато го обичаме.

Мъдростта не е изходна точка на богопочитанието. Наопаки, богопочитанието е изходна точка на всяка мъдрост.

Ето какво учи тая книга.

Любовта към Бога е върховен дълг и върховно благо, условие за духовен възход, извор на всяко съвършенство.

Ето какво учи тая книга.

Вселената се състои от самостоятелни светове, между които царят пълна хармония, пълна солидарност, сиреч ред ненарушим; ред ненарушим не може сам да се сътвори и да се наложи на безчислените самостоятелни светове: за подобен ред е потребен уредник, за подобен закон е потребен законодател. Тоя уредник, тоя законодател е Бог.

Ето какво учи тая книга.

У Бога има безконечна мъдрост и доброта. Той е сътворил Всемира и човечеството с любов и от любов. Нищо не може да погине – и не погинва – ни дух, ни твар – защото всичко, което съществува и светува, е съставна част, потребна и неотемлима част от космическата наредба.

Принцип на нищожество е принцип лъжовен, защото нищо не може да бъде нещо.

Принцип на всемощно, на тържествуващо и всепоглъщащо зло е принцип лъжовен; злото е разрушително – и да би било всесилно, отдавна би унищожило вселената; а във вселената ние виждаме, наопаки, безконечен устрем към вечна обнова, безконечно сияние на вечната младост.

Ето какво учи тая книга.

Тя учи още, че както детето излиза от утробата на майка си и се вестява на бял свят – исто (също – на старобългарски) така човек напуща земното си живелище и се преселва в други сфери, отвъдземни или свръхземни. Прочее, нека всички жалеещи и плачещи прочетат това ръководство за душевна утеха и енергия.

Нищо не избърсва човешките сълзи тъй скоро както убеждението, че Бог Творец е едновременно Бог Баща, сиреч неизменен и неуморен наставник, ръководител, закрилник и охранител на своите рожби, човешките същества – чието разумно и геройско битие Той допълва чрез светло и блажено свръхбитие!

Велики четвъртък,16 АПРИЛ, 1925 г., Стоян Михайловски, Из: ПОЛИТИЧЕСКИ И ФИЛОСОФСКО-РЕЛИГИОЗНИ РАЗМИШЛЕНИЯ

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому.

Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.

Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.

Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:

Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!

В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.

В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!

В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)

Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.

Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., – голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:

Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.

Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?…

От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.

Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Автор: Георги Раковски

(Източник)

Книгата “Страстите и бесовете български” представлява поредица от есета за съвременна България. Предназначена е най-вече за младото поколение, което е връстник на прехода към свободата и демокрацията.

Авторът Ангел Грънчаров претендира книгата му да се разглежда като кратка народно-психологическа история на съвременна България. Би следвало да се замислим това е история или е по-скоро принос към изучаване на българската народо-психология или по-точно към философията на българския дух, макар че “реалната история” и човешките страсти и подбуди за нея не могат да бъдат в противоречие.

Отмина времето на т.нар. “класово-партиен подход” в историческите изследвания, който на преден план историците извеждаха тезата за “ролята на народните маси в историята”. Днес все по-често модерните историци поставят акцент върху ролята на личността. Към такова именно тълкуване ни насочва авторът на настоящото изследване, съветвайки ни как да разкрепостим духа си и да се пречистим морално. Засяга се спецификата на българския преход към демокрацията, изключителните трудности, които се свързват с липсата на решителност у мнозинството за смело поемане на изпитанията на свободата.

Авторът показва дълбока съпричастност към “евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата”. Написаното ни насочва към размисъл по въпроса за свободата – как я възприемаме ние и другите народи, знаем ли какво да правим с нея, борим ли се за нея и пр.
В това отношение се чувства едно неоправдано недоверие у автора към Историята, която според него описвала фактите, без да ги анализира и интерпретира, с което не бихме се съгласили. Освен всичко друго има и помощни исторически дисциплини, като например Българската етнография, която изучава бита, нравите, обичаите, фолклора и т.н. Вече не съществува само марксистка историография, както и никога не е съществувала само такава.

Що се касае за турското робство, не е важно какво точно се изпитва в спомена за него, а трябва реално да отчетем историческата ситуация. Дали говорим за търсенето на истината като основен път към самоосъзнаването? Категорично не бихме се съгласили с това, че думата “робство” издава национална комплексираност, нито с това, че през турското робство не се посягало брутално върху частната собственост. Тогава защо първите форми на антиосманската съпротива през 15-16 век са били именно икономически – от отвеждане на стадата, укриване на реколтата и пр. Понятието “частична несвобода” би трябвало да се смени с “частична свобода” и с единственото право българинът да бъде свързан със земята и да произвежда.

Всяко едно владичество или робство – било то византийско, турско или комунистическо – има своите измерения и характеристики и не бива за сметка на характеристиката на което и да е от тях да отхвърляме характеристиката на другото.

Необходимо е по-внимателно да подхождаме към българската душевност, към желанието за свобода. Дали съседните балкански народи, сърби, гърци са се освободили сами – по въпроса може да се спори! Или… имахме ли друг изход след Втората световна война освен да приемем комунизма безропотно?!

Или… това, че сме създали и приели демократична конституция в 1879 не е по причина, че и “преди не сме били роби”. Тук трябва да се отчитат външните влияния, балкански и европейски, които налагат Русия да се съобрази и с възрожденския идеал, и с идеалите на Левски, Каравелов и др.

С това, че “бащите на българската демокрация са успели да изнамерят монархията като единствен лек срещу кражбите” също не е лесно да се съгласим. Ако се замислим – формата на управление на България след Освобождението е определена от Великите сили, както и статутът на българската държава. Може би причината не е само във формата, а и в съдържанието – т.е. при една парламентарна монархия, която функционира добре, се наблюдава сигурност, защитеност по принцип. Ако формата беше република, но със спазване на реда и законността, тогава хората също щяха да се чувстват свободни!

Иначе авторът ни насочва във вярна посока по въпроса за отчуждението на българина към държавата още в годините на османската власт, което се пренася в отчуждение към собствената държава след Освобождението.
Малко по-внимателно трябва обаче да осмислим ролята на исторически личности като Фердинанд, Цар Борис Трети. Вярно е, че Фердинанд съдейства за модернизацията на България, че династията “внася цивилизационния дух на Европа”, но не бихме могли да се съгласим безрезервно, че Цар Борис Трети има “неоценими исторически заслуги пред България и българите за заякчаването на българската свобода и демокрация”. Защото това по същество е един авторитарен режим, за който са характерни, безспорно, диктаторските методи на управление. Когато царят “с помощта на верни офицери успява да се справи с превратаджиите (става дума за “деветнадесето-майците”), той не възстановява парламентарното управление, както се опитва да ни внуши г-н Грънчаров, а разчиства пътя към личния си режим, използвайки партийните боричкания, правейки безпартийни правителства и така до 1940 година, м. февруари, когато на власт идва проф. Богдан Филов като министър-председател.

Не бихме се съгласили с едно такова твърдение, че едва ли не докато е бил жив Цар Борис Трети задържал злото – комунизмът! – а след смъртта му то вече не можело да бъде удържано. Комунизмът идва на щиковете на Червената армия и това е резултат от множеството споразумения дори със западните съюзници.

Що се касае до Альоша, то никой не бива да твърди, че той е комунист! Той е символ на обикновен съветски войник, командван от комунистите. Да не забравяме отношението на Сталин към обикновените войници, които се връщат от плен след войната. Много от тях са били разстрелвани още на пристанищата – като недостойни за извоюваната свобода!
Изводът, който се налага, е, че Историята наистина изисква едно по-задълбочено осмисляне и анализиране на фактите, без опит за налагане на точно определено мнение, както наистина беше преди 1989 година.

В раздел втори “Абсурдите на дирижирания рай” авторът разглежда историческите корени на комунизма и отправя критика на комунистическите идеи от средата на 19-ти век, които безспорно нанасят непоправими беди и поражения на човечеството през 20-то столетие. Критикува се насилието като средство за постигане на целите от комунистите, посегателството върху свободата, върху човешката инициативност. Много точно е схванат коренът на злото от психологическа гледна точка: пълна неадекватност и тотално неразбиране на живота и свободата, от което произлиза всичко останало, а в основата на абсурдното желание “да живеем в комуна”, по което се разпознава комунистът, стои неговата екзистенциална непълноценност, ощетеността му спрямо жизненост, таланти, дарове, способности, душевни и телесни качества и т.н. Авторът убедително отговаря на въпроса дали тези хора са мнозинство или са малцинство на различните етапи на историята ни.

Засегнат е въпросът за цензурата, за посегателството върху свободата изобщо. “Говоренето по времето на комунизма – сочи авторът – не беше като сегашното, то не служеше за това да кажеш нещо. То служеше за обратното: нищо да не кажеш, но с много думи.” Така често като се позовава на реалностите от близкото минало и със средствата на сарказма авторът на тази книга показва стремеж да преодолее чувството за обърканост сред младите по въпроса “Добре ли се живееше при комунизма?!” Давайки много примери с конкретни ситуации и преживявания, А.Грънчаров показва потискането на свободата и чудовищния край на индивидуалността. Разказът е завладяващ, той прави читателя съпричастен към случилото се.

Авторът често пита ще бъде ли разрушен комунизмът, който сравнява с гнилия Картаген, и настоява да мислим за това какъв може да бъде приносът на всеки един от нас. Без да дава отговор, а само индиректно подсказвайки отговора и подбуждайки ни към размисъл – и евентуално към конкретни действия.

Буди възхищение прекомерната искреност на г-н Грънчаров в онези години и днешното признание за липсата на решимост да се тръгне открито срещу системата, за лицемерието, за празнословието, за арсенала на догматизма, който никак не е богат, напомняйки ни например как се вземаха изпитите по научен комунизъм и др. такива изразителни за същината на комунизма явления.

Авторът споделя чудесната идея, че важно за индивидите, така и за обществата и народите е да потърсят истината и свободата чрез освобождаване на мисълта. Описва реалистично трудностите на прехода в духовната сфера, в съзнанията. Не бива да забравяме, че в годините на тоталитарното общество за всеки висшист, за да получи диплома, беше задължително полагането на държавен изпит по марксизъм-ленинизъм, който представляваше комплекс от скучни дисциплини – и най-вече “учебният предмет”, наречен “научен комунизъм”. След дълги години промиване на мозъците само духовно извисен и чувстващ се свободен човек, четящ, любознателен, искрен, трудолюбив и честен би могъл да се отърси от всичко това и да се осъзнае като личност със своя позиция.

Много вярно, исторически точно и подробно е описана реформената дейност в СССР с опит за перестройка по времето на Горбачов, както и в България. Емоционално са разкрити събитията от 10 ноември 1898 година у нас. Търсят се дълбоките причини, корените за провала на СДС от самото начало, за фалша на кръглата маса, водещ дотам, че “нежната революция” у нас остана само “нежна”, но не и “революция” – и роди “нежна мутренско-комунистическа олигархия”. Разкриват се любопитни случки от зората на нашата демокрация – бурканите на прехода, с които хората оцеляваха да не измрат от глад, опашките по тъмни доби, черната борса и др. Осмива се простащината и байганювщината на новоизлюпени “демократи”, които не могат да се похвалят дори с обща политическа култура, но на всяка цена искат да бъдат на софрата, наречена “българска демокрация”.

Търси се исторически вярно обяснение на недоверието в демокрацията, която времево съвпада с икономическата криза, предизвикана от 45-годишната планова икономика. Осмива се носталгията на пенсионерите по “комунизъма”. Правилно се настоява за необходимостта да се мисли, но възниква и въпросът дали днешното поколение иска да мисли и да оценява събитията.

Реалистично са описани събитията около приемането на Конституцията през 1991 година и разцепването на СДС. Прави се опит да се обясни корупцията чрез недостатъците на основния закон, както например липсата на взаимен контрол и взаимно ограничаване на властите. Под истинска демокрация авторът разбира пряката демокрация. Дали обаче българското общество е дорасло за нея?

Въпросът остава открит, макар че не бива да бъдем песимисти и в този смисъл с известни резерви трябва да приемаме застъпената теза, че “България само формално принадлежи към западната общност, а фактически в страната господства една пропутинска арогантна олигархия”.

Опитвайки се да характеризира различни личности в СДС, авторът споделя собственото си виждане за причините, породили трудностите на прехода, като ги обяснява с особеностите на българската психология. Признавайки и собствени грешки, той ни води към мисълта, че понякога човек сам позволява да бъде подведен. За излизане от една такава ситуация човек трябва да се води от собствени здрави ценности, защото именно идеите и ценностите наистина са двигатели на историята. За това много точно е схваната необходимостта от идейното избистряне на нашето съзнание, което, разбира се, е дълъг и труден процес. Що се касае до отрицателните личности, участващи в прехода, мнението на автора би трябвало да се възприема като лично негово и всеки от нас да потърси собствено обяснение. Защото доста трудно е например да се съгласим, че ръстът на хората определя техните качества като личности или някакви други физически характеристики, за които на места се използват и нецензурни думи! Не бива според мен да се отправят лични обиди към която и да е политическа личност, защото един такъв подход също би могъл да се тълкува като личностен дефицит на прехода. Не бива да се обижда нацията, защото не всички хора са малодушници. Българската нация винаги е намирала верния път и сега ще го намери!

Трябва да имаме повече вяра в доброто и в човещината, независимо от трудностите, които преживяхме. Не може от мнението на няколко бабички на една опашка за хляб да се вади изследователска находка за българската национална душа. В този смисъл е трудно да се съгласим с някои постановки в написаното от автора.

Същевременно не може да не приемем реалистичния подход в обяснението за Виденовия разгром на икономиката, за разцеплението в СДС заради хора-кариеристи.

Авторът схваща днешната демокрация като намираща се в “най-тежка и всеобща криза”, критикува кадровата политика в СДС и онези стереотипи на съзнание и поведение, с които навремето БКП упражняваше властта.

Предлага се път на спасение към търсене на истината, достоен живот, надежда в младите, готовност за поправяне на самите себе си. Именно затова книгата трябва да се чете, независимо от личната пристрастност на автора, която той самият признава и афишира, представяйки я като неизбежна.

16 април 2008 година Стоянка Костова, историк

Първанов победи, макар и с малко… около една четвърт от общия брой на избирателите му дадоха втори мандат.

Смятам, че това е израз на путинизирането на България. Ще се поясня.

Под “путинизация” на България разбирам възприемането от страна на Първанов и на днешната управляваща олигархия у нас на прийомите и стила на поведение, наложен на Русия от Путин и характерен за руската управляваща олигархия. В Русия, както и в България, се извърши един “мирен преход” или “нежна трансформация” на някогашната комунистическа номенклатура в “демократична” олигархична прослойка, която успя да запази ръководната си роля както в икономическия, така и в политическия живот на страната. И в Русия, и в България този процес беше насочван и стана по сценария на тайните служби на комунистическия тоталитаризъм, а именно от КГБ (там) и ДС (у нас). Днес и в Русия, и в България, управлението е доминирано от наследниците на някогашния комунистически елит, който възприе едни псевдодемократични маниери и манталитет. А всъщност под това лустро стои неизменният тоталитарно-комунистически ламтеж за властта като начин за ограбване на страната, за личен просперитет и забогатяване на управляващите чрез все същата комунистическа “експроприация” на цялото национално богатство. На върха на олигархичната управляваща пирамида и в Русия, и у нас стои доверено лице на тайните служби на комунистическата власт – в Русия това е Путин, бивш майор от КГБ, а у нас това е Първанов, познат като агент на ДС под псевдонима Гоце.

У нас национал-социалиста Сидеров е втори на президентските избори. Той е нашият Жириновски. Той трябва да играе ролята на… “опозиция”, съвсем доверена на властта, впрочем. Защото Първанов е пръв приятел на Путин, а Сидеров е пръв приятел на руското посолство в София. Значи у нас и “официалната опозиция” е… пропутиновска, сиреч твърде удобна за властващите. Същото е и в Русия, и там червените и кафявите (независимо под какви имена се подвизават) са водещи фактори на политическия процес.

Десните у нас са унизени и сведени до незначителен процент. Първанов и ДС успяха да постигнат “историческа победа” над десницата и да я елиминират за известно време. Същото е и в Русия, там десните партии дори не са представени в Парламента. У нас победата над автентичната десница бе осъществена с решаващата роля на бившия монарх Симеон, който беше доведен да поеме властта именно по нареждане на генералското движение в БСП, сиреч на вездесъщата ДС. Така беше осуетен съвсем реалния през 2001 г. вариант десните демократични сили под ръководството на Иван Костов да вземат втори мандат за управлението на страната. Путин пък стана наследник на Елцин също така под натиска на КГБ, което лансира свой човек на президентския пост след решението на Елцин да се оттегли.

Пропрезидентското мнозинство (БСП, Доган, Симеон) владее безконтролно страната. Това са всъщност бившите комунисти, техните изучени на Запад деца, цялата ченгеджийница на ДС (Първанов-Гоце, Доган-Сава, Тошо-Бор, протежетата на Майкъл Чьорни и кой ли не още). Медиите също са под похлупака на верната на властта олигархия. Точно така е и в Русия.

Е, в Русия путинизацията е по-напреднала. Там убиват журналисти (Политковская), тук само ги уволняват (Иво Инджев). Но и двете стават по волята на президента.

Аналогиите между двете страни са доста преки и потресаващи. Например и в двете страни официалната православна църква е под прекия контрол на властта и дори в църквата беше пресечен в зародиш всеки опит за църковно реформиране. Патриарсите и в двете страни са все доверени лица на комунистическите тайни служби, руския е с чин генерал от КГБ, а нашият, както твърдят, е само престарял полковник от ДС. Във всяка област на живота могат да се намерят преки съответствия, дори и в духовния живот на двете страни доминират все същите динозаври от комунистическо време. У нас персони като Л.Левчев, Св.Русев, Ст.Данаилов, Вежди Рашидов, Димитри Иванов, Цветана Манева, Благовест Сендов са провъзгласени за тартори в духовно-културната област, каквито си бяха и по живково време. Първанов ги награди с най-високото държавно отличие орден “Стара планина”. В Русия е същото, и там неоспорими авторитети са все същите лица в културата, които ги помним от времето на Брежнев.

В Русия изтича втория мандат на Путин, у нас започва втория мандат на Първанов. В Русия путинизирането й е в своя апогей, у нас първанизацията на страната всъщност е израз на все по-решителното й путинизиране.

В Русия Путин е принуден да играе ролята да “демократичен президент”, ползващ се с любовта на “народа”, у нас Първанов, независимо от цялата си безличност, също успя да получи симпатиите на мнозинството от политически активното малцинство. Но продажната и подчинената на олигархията преса и другите медии представят това за невиждан триумф. Първанов на тези избори реално получи около 25% от гласовете на всички избиратели, т.е. той си остава президент на малцинството. То обаче поради пасивността и разочарованието от политиката на мнозинството от гражданите (60% от избирателите изобщо не гласуваха!) доминира и решава бъдещето на страната. Това най-категорично и ясно показва олигархичния характер на неговата власт: олигархията у нас, слагайки ръка на всички реални властови ресурси в страната, успя да получи и “демократично признание” и монопол в политическата власт. В Русия пък (която, впрочем, никога в историята си не е била демократична, там демокрацията е съвсем непозната) олигархията успя да реставрира дори самодържавието и затова там нейната власт в лицето на президента е авторитарна и безконтролна. Ако продължава така и у нас, то към края на втория мандат на Първанов и у нас демокрацията ще бъде ликвидирана, което е голямата мечта на нашата олигархия. Още сега се намериха ласкатели, които започнаха да предлагат да се правят конституционни промени, даващи възможност на Първанов да се кандидатира за трети мандат. В Русия сега умуват как да стане така, че Путин да управлява пожизнено. Най-новия проект е да се направи “мини-СССР” първоначално между Русия и Белорус с първи президент… Владимир Путин (така той може да изкара поне още два мандата, всеки с неизвестна засега продължителност!), като Лукашенко си запази поста в Белорус, а на мястото на Путин бъде сложен удобен нему политик. Дали тогава няма да трепне сърцето първаново и той да съжалее още повече, че сме влезли така прибързано в Европейския съюз?!

Е, разбира се, засега има една разлика: България от 1 януари 2007 г. е член на Европейския съюз, за голямо разочарование на нейния президент, който дълбоко в себе си иска да я види член на… “Съветския съюз”. Няма го обаче СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска. Нашият Първанов трябваше да преглътне ориентацията на страната към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Затова той е доста трагичен образ. Първанов ще намери себе си и ще остане верен на своята същност едва когато нашата олигархия предизвика такова недоволство у “народа” от трудностите, които ни очакват след 1 януари, че по “народна воля” страната да бъде откъсната от западния свят и върната в руската орбита. Ето защо предвиждам, че историческата задача оттук-нататък на ДС и на нашата олигархия, възглавявана от Първанов и неговите кукловоди, е да саботира членството ни в ЕС чрез предизвикване на “народно недоволство” от него с цел откъсване от страната от омразната й западна орбита, в която я натика Костов и СДС.

Трябва да се опитаме да противодействаме на този гибелен процес. Връщането на България към азиатско-руската сфера на влияние, за което мечтае нашата олигархия, начело с Първанов, не трябва да бъде допускано по никакъв начин. Непростима наивност е да се смята, че Първанов вече се бил променил и станал “сторожник” на западните ценности. Аз лично смятам, че бивш комунист няма и съвсем не вярвам във възможността за подобни кардинални идейни трансформации и чудновати личностни салтоморталета. У нас странното на днешната ситуация е това, че “опозицията” в лицето на Атака говори и иска онова, което дълбоко в себе и съкровено желаят управляващите, но не смеят да го кажат гласно. Предвиждам “исторически обрат” в един близък подходящ момент, в който отгледаната от същата тази олигархия “опозиция” и управляващите ще се прегърнат и обединят, за да променят най-решително гео-стратегическата ориентация на България. За тази цел се подготвя и бъдеща “дясна алтернатива” в лицето на неродената още партия на Бойко Борисов, която да пожелае същото, и тогава по всеобщ “народен консенсус” да бъдат осъществени заветните планове на нашата олигархия.

В живота и в политика действа все един и същ принцип: подобното се привлича от подобно. Голяма наивност е да се смята, че нашата олигархия е “проевропейска” и “демократична” за разлика от руската. Колкото “проевропейски” и “демократичен” в същината си е нашия Първанов, толкова “проевропейски” и “демократичен” е кремълския авторитарист Путин. У нас обаче реставрацията е “нежна” и “мека” и се осъществява под едно привидно “проевропейско” лустро. А всъщност и двете олигархии, и българската, и руската, еднакво презират народа и демокрацията, превърната вече и у нас просто в декорация на нейния апетит към абсолютно господство, каквото руската олигархия вече от няколко години успя да постигне. Затова през втория мандат на Първанов ще бъде осъществено пълно сближаване на руската и българската олигархии на основата на откъсването на България от нейната гео-стратегическа ориентация към Запада и демократичните ценности и правила.

Между България и Русия има една съществена разлика обаче: там интелигенцията не мълчи. Както не е мълчала и преди, по времето на комунизма. Руснаците и тогава имаха своя Андрей Платонов, своя Булгаков, своя Сахаров, своя Солженицин и цялата плеада дисиденти. Руснаците в лицето на тази своя съвест на нацията измиха позора на комунизма. В България и преди интелигенцията мълчеше най-лицемерно и се продаваше беззаветно и при най-дребните подаяния на властта. У нас и днес почти всички (с най-малки изключения) се подмазват на властта. Нашата интелигенция сега е особено продажна, защото се полакоми, предвкусвайки облагите от дружбата и слугуването си на олигархията. Нашата олигархия днес просто си купува всичко: и “съвести”, и “дарби”, и “народни чувства”. Нашите интелигенти сами се предлагат да бъдат купени и се обиждат, когато никой не иска да ги купи. Погледнете “инициативния комитет за преизбирането на Първанов” и ще установите точния списък на осъществените вече продажби на съвести и души. И в Русия го има това, но там има неподкупни личности, които въпреки страшния натиск от страна на олигархичната власт не се поддават и продължават да зоват към непокорство. Разбира се, плащат с живота си затова: списъка с убийства на политически лица, интелигенти и изтъкнати хора в Русия точно показва, че руснаците имат достоен интелектуален елит, какъвто ние са съжаление нямаме.

Но и у нас има нещо обнадеждаващо. Десните избиратели у нас и негласувалите на тези избори заедно са около 65% от всички избиратели. Ето това е мнозинството от народа. Това мнозинство (независимо че в по-голямата си част е политически неактивно) е способно при определени обстоятелства да се противопостави на произвола на една самозабравила се олигархия. То може и да спре процесите, за които писах по-горе, стига да си намери своите водачи, защото именно лидерите са тези, които могат да го активират за действие. Тези 65% са недоволни от статуквото, към тях трябва да прибавим и ония около 10% от избирателното тяло, които гласуваха протестно за Атака и които не си дават достатъчно сметка за игричките на нейния лидер. Това вече е сериозно, оказва се, че срещу статуквото са цели 75% от народа. Затова у нас властта на олигархията все още е доста крехка и тя има срещу себе си народа. Гласувалите за Първанов 25% от всички избиратели също едва ли са убедени привърженици на олигархичния строй. Те са хора, живеещи с комунистически илюзии и просто гласуват под строй. Електоратът на ДПС (за разлика от лидерите му, които са част от управляващата олигархия) също не е безрезервен привърженик на олигархията, въпреки че подкрепи Първанов по команда на Доган.

Оказва се, че просто се иска разпространение на това ясно съзнание за същността на днешната политическа ситуация у нас, за същността на нашата олигархична класа, което ще доведе до изправянето на мнозинството от народа срещу нейните попълзновения за абсолютно господство. Ако това стане, може да бъде запазена ориентацията на България към европейските ценности и движението ни към просперитет и умиротворяване на страната. Иначе да не чакаме добро. Иначе ни чака ужасяваща бедност и безброй унижения – ако не успеем да сложим намордник на жадната за власт и богатства олигархия. Защото под привидното спокойствие, на което се радват днес триумфаторите на олигархичния възход, свързан с преизбирането на Първанов, тлее огромно недоволство от непрекъснато проиграваните шансове за действителен възход на страната. Олигархията няма да овладее взрива на недоволството, но десните партии не трябва да й позволят да го насочи в антиевропейска и проазитско-руска насока. И това е единствения исторически шанс за спиране на гибелното развитие на нещата у нас.

(Написано към края на ноември 2006 г.; публикувано и в книгата БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА)

Тази сутрин гост на Коритаров в Нова ТВ беше една останка от миналото: бившият главен прокурор Татарчев. Ето тук можете да прочете или поне да погледнете на разговора им. Аз почти няма какво да коментирам този разговор, защото лично за мен той не е интересен. Стига обаче да нямаше една интрига: Татарчев се оставя да го поизползват на стари години подобно на изтривалка за обуща. Що ли този стар човек не държи поне малко на достойнството си? Ами отговорът е прост: щото явно няма такова.

Разговорът иначе е доста дълъг и който има време за губене може и да го изчете. В него става дума за много неща: и за личното познанство на главния прокурор тогава с Иво Карамански и с кърджалийския мафиот Ерджан Рашид-Роко, и за потайни някакви срещи с Богомил Бонев, и за какво ли не друго; знайно е, старците са словоохотливи. Татарчев на тази среща е отишъл с една задача: да си каже нещо срещу Костов. Каза си го, ама се оказа, че разработката „Змия“ не била, за жалост, от времето на Костов, а била от времето на Виденов! И наш Татарчев се пообърка малко, което не му попречи да си заяви каквото имаше на ума: Костов та Костов е виновен!

А иначе вижте какво казва за Румен Петков:

Водещ: Имате ли усещането, че темата за разработка “Змия” сега се вади с цел да се отклони вниманието от скандала около Румен Петков?
Иван Татарчев: Не допускам. Лично аз считам, че Румен Петков е мъжко момче и няма да се занимава с такива неща…

И двамата, и Татарчев, и Румен Петков, са уличени в тесни сърдечни връзки с мафията и с прочути мафиоти. И двамата еднакво сърдечно мразят Костов. Изводът от този толкова прост казус е лесен, ама нека всеки да си го направи сам. Ето че сега Татарчев се размърда, целта наистина е да се пошуми с разработката „Змия“ и така да се отклони вниманието от настоящия скандал с МВР и с неговия министър. Скандал, в който се установи, че самият вътрешен министър е приятел на мафиотите. Разбра се, че Петков ще си иде, и то непременно. И притиснатият като настъпена змия министър Петков по стар свой обичай почна да вади компромати: сега пък било изчезнало делото от разработката „Змия“ срещу Татарчев! Бил го взел ген. Анатас Атанасов! И сигурно го е дал на самия Костов! Леле-мале: що не ревете бе?! Само бой требе за вас че не ревете: ще ревнете само тогава!

Само че който плюе срещу вятъра има опасност себе си да оплюе. Навремето министърът Петков извади компромат срещу самия Коритаров. Ето сега Коритаров му го връща: направи смешен довереника на министъра, именно бившият прокурор Татарчев! Опроверга Коритаров тезата – теза и на самия Румен Петков – че за всичко на този свят е виновен Костов. Забелязали ли сте, че когато сгафят яката, другарите почват да крещят в несвяст: сакън, погледнете Костов какво прави! И какво правеше навремето: да, таварищи! Ех, какво Костов правеше навремето, таварищи!

Демек се опитват да се позоват на дългогодишната медийна обработка на простодушното природонаселение, на което беше дълги години най-търпеливо обяснявано от всички до една медии, че за всичко на този свят е виновен само Костов. Че Костов е злодеят, а пък всички други са невинни като ангелчета. А пък най-невинна е „Партията“, щото тя именно е и най-пострадала от Костов. Чат-пат бъркат партията с мафията. Партия, мафия, няма значение: те са едно и също нещо. Важното е, че Костов е лошият, най-лошият. На фона на злодея Костов самият Румен Петков е невинен като ангелче-херувимче.

Чатнахте ли сега защо дедо ви Татарчев с бастуна си се появи чак при Коритаров? Да ни каже, че Румен Петков е „мъжко момче“. Това пък е дума от речника на мутрите и на мафиотите. Да ви светна ако не знаете. Такива думи Татарчев ги е усвоил при личното си общуване с мафиотите. Виж, Костов не е момче, нито е мъжко изглежда. Щото просто е трън в очите на мафиотите и на другарите. Следователно…