7.2.Да си човек е най-вълнуващото!

ЛЕКЦИЯ СЕДМА: Изборът на път

7.2.Да си човек е най-вълнуващото!

Обикновено с немалко основание се смята, че има два пътя, между които може да се избира. Може да се върви или от простото към сложното, или обратно, от сложното към простото. С известна условност тези два пътя на познанието и изследването могат да се определят като индуктивен и дедуктивен: върви се било от единичното (“простото”) към общото (“сложното”), било обратното, от общото към единичното. Тук обаче ние търсим изходното положение, тема и проблем, които по необходимост да бъдат нещо първо във философията, а не изобщо. Това, че разсъждаваме за начало във философията, а не изобщо навсякъде, е нещо, което не бива да изпускаме от ума си.

В тази връзка, а именно с това коя трябва да е отправната точка в движението на мисълта, може да се отбележи, че едното от двете, именно “простото” или “сложното”, в някакъв смисъл е и по-важно, щом ние се отправяме от него – стига да сме решили да го положим като отправен пункт. Разбира се, спорно е и зависи от доста неща кое е по-важното и на тази основа заслужава да бъде първо. Съвсем накратко трябва да обсъдим и този въпрос. И то не изобщо, а специално в случая на философията.

Индуктивният подход, при който се тръгва от единичното (конкретното) и се върви към общото (абстрактното) чрез обобщаване и пр. за философията е съвсем неподходящ: тук с примери и илюстрации нищо не може да бъде изведено, или ако бъде изведено, то няма да е съществено. Да се подхожда емпирически (от лат. еmpiria, опит) към проблемите във философията, и то именно по отношение на възловия въпрос за началото, е неподходящ и непродуктивен подход. Защото какво означава да мислиш индуктивно, емпирически и “конкретно” във философията – да даваш “примери от живота” ли?! С примери може да се илюстрира някаква идея, но да се очаква, че може да се роди идея, да се изведе идеята, да се постигне същността, е съвсем абсурдно – това просто няма как да стане. Обикновено по този начин подхождат ония, които, понеже сами нищичко няма какво да кажат, се улавят за сламката и почват дълбокомъдро да казват: “Хегел каза така, а пък Кант иначе!”, а пък след това окриват, че сами собствено не знаят защо казват това. Може надълго и нашироко да се говори какво било казвано и мислено някъде от някои, от този или онзи, но се набива в съзнанието неизбежното и така коварно питане: и какво от това? И от него не може да се избяга, а нещата скоро се обезсмислят съвсем. Тъпче се на място, стига се до въртене в кръг и пр., но напредък няма и не може да има. Защото който не знае какво иска и какво търси едва ли нещо може да намери.

Другият, алтернативен подход е дедуктивният, той тръгва от нещо общо (принцип, аксиома, обща мисъл или теза), постулира дадено начално положение, априори (до приложението) заявява, че това е началото, пък след това на тази основа прави нужното та да се развият всички следствия от допускането, сиреч да се осмисли цялостно докъде води то. Разбира се, доколко е добро едно допускане си личи по постигнатите резултати, сиреч като се оцени докъде ни е довело: ако не води доникъде, нищо не пречи да се изостави негодното допускане, и да се започне отначало. Ала ако ни дава добри резултати, значи и допускането е добро. Всъщност този подход за философият сякаш е единственият: защото той се базира на едно естествено, непринудено развитие на мисълта, която сякаш се развива “от самата себе си”, сиреч е на собствената си почва. Разбира се, когато е извървян определен път при проверката на това доколко работи едно общо положение-допускане, или една интуитивна идея, когато са постигнати някакви изводи-резултати на мисловното усилие, едва тогава вече може да се дават примери и илюстрации доколко постигнатият резултат работи или върши работа. Тук всичко е както трябва, а не се стига до онова положение при индуктивния подход, който, оказва се, запряга коня зад каруцата, пък после се чуди защо впрягът не върви.

Значи открихме, че във философията нямаме друг смислен избор освен този: дедуктивно да допускаме едно или друго изходно положение, да правим нужното да го разгърнем, та то да постигне своята цялостна и пълноценна форма, и едва след това, при постигнати резултати да съдим за ефективността. И какво излиза от това?

Ами излиза, че “всичко е важно” – и значи нищо не трябва да бъде подценявано. Оказва се, че може да се тръгне отвсякъде, от всяко едно положение. Всяко положение в някакъв смисъл и в някакво отношение е важно. То предопределя някаква посока, в него имплицитно (вътрешно) е заложено всичко онова, което по-нататък можем да изведем и открием. Сиреч при него имплицитно заложеното просто се експлицира, изявява, изважда на показ. И така може да се тръгва наистина от всяко едно положение, пък след това да се проверява докъде то ще ни изведе. Ала имаме ли право така разхитително да употребяваме своите умствени сили?

Какво да правя, има ли смисъл да търся непременно “най-важното”, истински първото, онова, което с основание претендира и заслужава да е първо? Да, оказва се, че проблемът съмсем не е решен с направените дотук допускания и разяснения. От първото наистина зависи всичко останало: как тогава да “налучкам” онова, което все пак е по-добрият вариант? Изглежда, че задачата се оказва отчайващо трудна и дори… нерешима? Не бива обаче да разсъждавам така и да се отчаявам още в самото начало. Има време за отчайване, когато дойде време за най-трудното, но да се отказвам в самото начало изглежда е съвсем непростимо.

Не е ли по-добре да потърся критерий, основавайки се на сравнение? Не бива да се оставям на нерешителността. Защото който много се съмнява и не прави нещо друго, няма постигне нещо особено. Добре, да дръзна да започна отнякъде, и то съвсем интуитивно, на вяра един вид.

Ето че това ми дава повод да изтъкна нещо крайно важно: във философията, пък и в познанието изобщо, съвсем не бива да подценяваме своя вътрешен усет, интуицията си, своята несъзнавана увереност в едно или друго нещо. Оказва се, че първото изходно положение на философията изобщо е, че не бива да подценяваме и потискаме своята интуитивна увереност, че нещо е така, ала ние, разбира се, не знаем защото така смятаме. Да искаме да знаем защо е така, при положение, че става дума за интуиция, е глупаво и абсурдно: нали търсим нещо първо, да? Е как тогава да има нещо “по-първо от първото”, от което това първо да зависи? Защото да знаем защо нашето първо е първо, сиреч да открием основанията му за това да е първо, означава, че тихомълком сме допуснали, че има нещо още по-първо, от което нашето първо зависи, от което то е произлязло. И как тогава да е първо щом има и по-първо от него. Ето че нещата се оплитат, ала пък за добро: значи не трябва да искаме да знаем защо нашето първо е първо: първо е, обявяваме го за такова на основа на това, към което интуицията ни е подтикнала, и не търсим нещо още по-първо, от което то да зависи, от което да произлиза. Това е напредък в решаването на нашия казус: първото е такова просто защото ние сме решили така, а защо сме решили, не може да се каже – и е съвсем глупаво да се изесква да се каже! Ето още тук – няма да пропусна да отбележа това! – човек може да усети свободата си, а пък знайно е, че без свобода нищичко във философията не може да се постигне. Ала щом усещаме свободата до себе си, значи посоката, по която вървим, е вярната. Щом загубим свободата си, това вече не е философия, то е симптом, че философията ни е станала… “дървена”.

Ние всъщност напреднахме достатъчно за да се опитаме да проверим доколко работи постигнатото, резултатът на търсенията ни дотук. Ето да взема един пример, който може да илюстрира постигнатото: кое е по – важното, човекът или светът? С човека или със света трябва да започна? Безспорно, и едното, и другото са “много важни”, но кое от тях има предимство? Коя тема за мен трябва да бъде по-близка – човекът или светът?

Ето тези необходими въпроси ме навеждат на един предстоящ избор, който съм длъжен да направя. Може да се почне както от едното, така и от другото. А кое по-точно ще приема за първо, за отправен пункт, си зависи само от мен – и от моето интуитивно чувство, което именно може да ме подтикне към едното или към другото. Наистина, има две “неща”, които са в някакво отношение – човекът и светът. Може да се тръгне и от едното, и от другото, но всеки от тези два варианта предопределя една принципно различна посока на философстване, едно принципно различно разбиране за философия. Някои ще тръгнат от човека, други ще приемат, че за тях светът е отправната точка. Всеки от тях си има своите основания, за които обаче засега нищо не знае. Те ще се разберат впоследствие. Но трябва да се опита и да се види докъде ще ме доведе едното или другого допускане. То ще бъде мой постулат: във философията имаме постулати, докато в математиката – една също така доста “абстрактна наука” имаме аксиоми. Това показва родството на тия два основни дяла на човешкото отношение към света.

Е, разбира се, и двете, и светът, и човекът, са прекалено близки един с друг, при това сякаш са свързани, неотделими, неотделимо свързани. Защото свят ли ще бъде “невидяното” от ничие око, от окото на никой човек? Как така, та нали свят иде от свет-лина? Какво тогава е светлината без око, което да я възприема? Философът Ницше се обръща така към Слънцето: “О, велико светило, в какво би се изразявало твоето щастие ако ги нямаше тези, на които ти светиш?!”. Това изказване на великият немски философ казва прекалено много за тия, които разбират. Ницше е един изцяло интуитивен философ. Той почти нещо не “доказва”, а само казва едни много силни, правдиви думи и сентенции. Не е дребнав философ, който уж всичко да “извежда”. Мисълта на Ницше действа и се проявява във философията по начина, по който гръмотевицата сякаш ей така, из нищото, раздира в един момент небето. Нима гръмотевицата пита някой та да преблесне?! Нима тя търси своите основания?!

Но да продължим. Щом като светът и човекът са така неотделими, то тогава не е ли все едно кое от двете ще предпочета за “първо”? А дали пък няма нещо “трето”, което да ги обединява – и в този смисъл да е “по-първо” от тях? Не е ли по-добре да тръгна от него, щом като то е в основата като на човека, така и на света? Ето тези въпроси навеждат на нещо много важно, което трябва да се осмисли основателно.

Наистина, кое е “третото”, което е в основата както на човека, така и на света? Кое е “общото” на човека и света? Дали не това, че и двете просто съществуват? Дали тогава съществуването не е първото, с което трябва да се заема? Онова, което изобщо е, съществува, съществуващото дали не е търсената основа на всичко друго?

Еврика! Ето че открих, че съществуването и съществуващото трябва да са моята първа тема във философията. Също така трябва да се запитам и това: защо нещата – светът, човекът, всичко останало – изобщо съществуват? Трябва да разбера кое е това, от което зависи съществуването – моето и на всичко останало. Ах, та това е толкова вълнуващо: да разбереш съществуването на всичко съществуващо е богоподобна мисия! Дори нещо повече от това, изглежда е дори свръхбожествена: Бог когато е създавал света и човека – понеже е Бог и не дължи обяснения никому! – едва ли се е питал защо го прави, но човекът, ето, не само може, ала е и длъжен да го направи! Усещате ли колко е вълнуващо това?! Да си човек е вълнуващото, вие за какво помислихте че питам?!

(Следва, а останалите лекции от този курс можете да прочетете ето тук.)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s