6.2.Как да разбера своята съвременност?

ЛЕКЦИЯ ШЕСТА: Има ли философията бъдеще?

6.2.Как да разбера своята съвременност?

По отношение на миналото – на миналото на човека, на знанието, на идеите, на духовността, на ценностите – философията е ясно какво, тя е компедиум, пълен сборник, от който може да се черпи толкова много смисъл. Значи поне в това отношение философията завинаги ще има актуалност и полезност: тя е един резервоар на ценности, така значими за човека. Но дали точно това може да интересува нашия съвременник, който общо взето не стои обърнат назад, не е втренчен в миналото на човечеството, ами гледа само напред?

Ако философията е устремена към вечното, към непреходното в нашия живот и в нас самите, в нашата собствена същност, то възниква питането дали пък тя въпреки това има и някакво отношение и към света на изменчивото, на текущото, на това, което винаги се въобновява и то в най-удивителни нови форми и лица. Защото, знайно е, нашият свят, този тук и сега свят, в който сме поставени, е свят на менливостта, а не на неизменното. И ако философията по някакъв неясен начин е закотвена и в този наш така многолик и изменчив свят, то се пита как е станало това, и кои са неговите основания.

Философията живее чрез живота и жизнеността на толкова много търсещи човешки същества, което означава, че тя не е нещо затворено в себе си – и заето само със себе си. Напротив, философията е встъпила в значими връзки с най-дълбоките потребности на своето време – и по тази причина ги е поставила в перспективата на вечността.

Този именно е коренът на “вечната жизненост” на философията. По някакъв тайнствен начин тя успява да проникне в субстанцията на нашето време и да я изрази по неповторим начин, като по този начин дарява човешките същества с невероятно богат смисъл – смисъл, без който те никога нямаше да могат да разберат своето време, пък и самите себе си. Философията затова е винаги млада, съответстваща на своето време, на съвременността – и на хората, които я изпълват с делата си. И ето защо младите са тези, които – чрез търсенето на собствен път в живота – дават от своята жизненост на философията, преизпълват я с живот.

Вероятно на това основание чрез моята лична отдаденост на истината на съществуването, достойно за човека, аз служа на никога не свършващия “философски ренесанс”. Животът е склонен вечно да се възобновява, като за тази цел използва съзнанията на толкова много млади и лутащи се из дебрите му хора – как тогава философията, общуваща тъкмо със субстанцията на същите тези съзнания, да може някога да стане анахронична? Не, това просто не е възможно – стига да имаме работа с някоя истинна, вникнала в съвремеността и най-дръзко отправила й своите предизвикателства философия. Защото има философии, и в още по-голяма степен философи, които по недотам осмислени причини се откъсват от най-значимите потребности на съвремеността и се затварят и капсулират в някакви абсурдни пространства на самонадеяния и чисто субективен дух. И по тази причина не могат да осъществят своя пробив както към душевността на хората, така и към най-значимите проблеми на самото време. Ето затова усърдно философстващият индивид винаги трябва да има съзнанието, че това, което прави, има смисъл, надрастващ онова, което сам си е поставил като непосредствена цел. На това именно се дължи “дискретният чар” на живата философия, толкова непрестанно възвишаващ духа на търсещия човек.

Онова, което провокира духа ни към най-различни търсения е потребността да сме в крак със своето време, та по този начин да осъзнаем ония задачи, които то отправя към нас самите. Ако се откъснем от предизвикателствата на самия живот и на времето, в което той се разпростира и обхваща всичко, то това е предпоставка за невероятно жестоки жизнени трагедии, които могат да ни сполетят. Да се откъснат от духа на своето време – дух, към който можем да сме причастни едва благодарение на една съвременна, проникната от духа на самата съвременност философия – е коварна и жестока участ, която може да сполети човешките същества, имащи неблагоразумието да живеят с вехти или загубили духа и жизнеността си представи. Най-фрапантен пример за такава пълна неадекватност спрямо значимите потребности на своето време е този духовен вакуум, какъвто по същината си е комунизмът, който успя да запрати толкова много народи в най-безперспективни насоки на съществуването – като ги обрече да вървят по пътища без изход, или по-скоро да затънат в непроходими тресавища. Поради тази причина такива народи, които имаха лошия шанс да бъдат сполетяни от един такъв бездуховен комунизъм, днес са така изостанали – сякаш за тях времената са минали съвсем напразно. И то не само в един културен и ценностен смисъл, ами и екзистенциално: защото такива народи като няшия едва тепърва ще трябва да се приобщават към жизнения космос на свободата и суверенността на личността.

А иначе, в нормалната ситуация, чрез своите търсения за постигане на адекватност спрямо своето собствено време човек по някакъв необясним начин поддържа и живота на философията. Защото тя се “храни” със духовните продукти на такива едни търсения на много съвременници, поставени в една и съща ситуация на живота, от която всеки е призван да търси своя, съответстващ на уникалната му личност изход.

Да разбера времето, в което живея, е една от първите задачи на живота ми. Това, че съм негов “съвременник” на своето време, ми дава безспорни преимущества за разбирането му: защото това време е в мен, в душата ми са нишките, от които то е изтъкано. Защото ние, хората, правим своето време, то е наша еманация. Да се добера до смисъла, който е скрит в моята съвременност, е моя неотменна грижа – и в това отношение философията пак е незаменим мой помощник. Ако пък се откажа от тази така потребен ми смисъл, благодарение на който аз заслужавам да се наричам съвременник на своето време, ако започна да живея не в този, тук и сега, ами в някакъв друг, откъснат от моето време свят, или пък ако се пренеса в отминали отдавна светове и исторически периоди, то има съвсем реална опасност да продължа да пребивавам в непрогледна тъмнина. Дали това вече не е сполетяло ония, които са безчувствени тъкмо към най-значимите въпроси, към чието решение самото време ни призовава?

Но дали за мен самия моето време не е “страхотно преплитане” на твърде объркани “неща и явления”, които само тегнат, смазват ме с непонятността си? Къде е моето място в реалността, наричана съвременност?

Това са неизбежни въпроси. И отговаряйки им, ние вече сме встъпили в пространството на една своя и лична философия, която по здрав начин е свързана с най-значимите потребности на епохата. Защото, безспорно, не мога да бъда съвременник на време, което не разбирам – и дори не чувствам потребност да разбера. Да постигна смисъла, даващ ми истината на времето, в което живея, е моя неотменна задача като жив, влюбен в живота и стремящ се към неговата тайна човек.

(Следва, а останалите лекции от този курс можете да прочетете ето тук.)

Реклама