Някои любопитни случки от зората на нашата демокрация (7)

Налага се все пак да опиша накратко впечатлението си от „националната кръгла маса“, чиито заседания се предаваха по телевизията и радиото. Голямо шоу беше това “мероприятие”, режисирано от претенциозен, ала не чак толкова кадърен режисьор. От едната страна седяха представителите на управниците, сиреч БКП и всичките й сателитни и казионни организации от типа на ОФ, БЗНС, ДКМС, пенсионерски съюзи и пр. Всички те, разбира се, добре изглеждащи, оядени, надеждни, спокойни, разумни. От другата страна пък седяха представителите на опозицията, все лидери на току-що създали се партии, партийки, движения, крилца, перца и пр. Всички те, разбира се, все брадати, небръснати, неподстригани, несресани даже, страшни, буйни, кресливи, гласовити, диви: та да се уплаши нашенският благодушен избирател от тия с вид на същински бандити съвсем нови “опозиционери”, сиреч кандидати за властчицата.

Е, все пак за да не се прекали много за главен в опозицията си беше турен д-р Желев, иначе бръснат и с костюм, който обаче сам по себе си, горкият, изглеждаше смачкан отвсякъде и дотолкова, че да орезилява самото понятие „демократични сили“, което пък именно в негово лице изглеждаше доста глуповато, грозно, некадърно, засукано някак си и пр. „Партията“ от своя страна извади всичко най-добро, което можа да намери, и изтика на преден план добре изглеждащия Георги Пирински, днешният председател на Парламента, който обаче за зла участ имаше глас на компютърен синтезатор, излъчващ нещо античовешко и студено. Чат-пат там се мяркаше и самият Андрей Карлович Луканов, който се държеше бащински спрямо опозицията, зер, както сега вече се знае, това е неслучайно: той е имал най-дейно участие в подбирането и назначаването на хора в една най-удобна, “правилна” и „наша“ опозиция. Серьожа Дмитриевич – на тия презимената им все на „ич“ завършват, що ли така? – тогава още го нямаше поради детска непълновръстност. То той май така и не излезе от нея и досега, ама карай…

Та на кръглата маса се джафкаха, играеха си роличките, произнасяха се някакви пламенни слова и речи, та наивниците да ръкопляскат и да бъдат опиянявани от все по-кухи надеждици че нещо ще се промени. Докато се е разигравало туй театро, „Партията“ е била твърде заета с тоталното опоскване на икономиката на страната, чиито ресурс по невидими канали беше източван години наред все във фирмите на другарите, вече почнали да се подвизават в битието на… „капиталисти“. За една нощ зарязаха комунизъма и се заклеха във вярност на капитализъма. Легнаха си една привечер като комунисти, събудиха се на другата заран като… „капиталисти“. Всичко това обаче ставаше потулено и потайно, с маски и преструвки, лъжеше се яко, крадеше се обаче така, както никога преди това не се е крало: източваха банки, фондове и заводи, даваха на верните си другари куфарчета с пари за да започнат бизнес и да почнат да се преобразяват в капиталисти. Такова разбойничество като започналото през 1990 никога никъде не е имало; грешка, имало е, но само в Русия. Да, там е имало, откъдето са и учителите на нашите тукашни таварищи.

Интересното беше това, че на кръглата маса се договаряха някои неща, примерно се спореше за премахването на чл. 1 от живковата конституция и за „деполитизация“ на органите на властта, вземаха се по най-тромав и бавен начин някакви решения. А пък после Народното събрание, същото де, от времето на Т.Живков, съставено на 100% все от дебелоглави комунисти, без никакви разисквания, като машина за гласуване, гласуваше единодушно всичко онова, което кръглата маса е решила. Явно у нас табиетът все такъв си е бил: решенията се вземат от тесен кръг, на някаква софра, а пък после се изпълняват от институциите. Този кръг може да е бил и по-широчичък, или пък по-тесен, както сега, например, се състои само от трима човека (Дмитриевич, Доган и… „цар Симеон“!), но принципът явно за всички тия години е бил все този: върховете, баш елитът решава на софрата, а после решенията се обличат в законова форма. Това го видяхме с очите си на кръглата маса, чудихме се и се дивихме, ала едва сега осъзнаваме, че за всичките тези години демокрацията ни е била все така театрална, външна, не същностна, ами игрова някак си, показна и дори… забавно-развлекателна. Нея явно и затуй сега в лицето на бат Бойко я изби съвсем на чалга, на явни шмекерии, на непрестанно медийно търчи-лъжи и на едно чисто нашенско си популистично менте – “навсякъде и във всичко”. По-късно се създаде нещо като постоянно действаща институция „кръгла маса“ в лицето на консултативния съвет при Президента, дето се вземаха най-важни и трудни решения. Разбира се, без някой изобщо да е имал някакви притеснения, че това обезсмисля самата демокрация и я прави именно съвсем театрална.

Случи се така, че и аз самия участвах за малко в едно такова театро, разбира се, не на национално, ами на регионално ниво. В Пловдив, по почина на София, също беше създадена „кръгла маса“. Явно така е било и в другите големи градове, пък нищо чудно и в най-малките селца да са отворили някаква софра, където да са заседавали, да са се пазарели и да са се договаряли. Но това, което знам, е че в Пловдив по същия модел се образува “кръгла маса”, от едната страна беше „Партията“ с отрочетата си, със сателитите и с казионните си организации, а пък от другата страна седнаха всякакви опозиционни космати, брадати и мустакати – все по байганювски маниер! – лица, водачи на местни новосъздадени партии или пък началници на пловдивските бюра на основните опозиционни софийски партии. По това време аз, заедно с моите студенти от Философския клуб, решихме да създадем своя организация, нарекохме я „ДВИЖЕНИЕ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ДУХОВНИТЕ ЦЕННОСТИ И ЗА МИЛОСЪРДИЕ“. Аз пазя още документите от тази доста странна организация, от името на която моя милост седна на страната на опозицията, въпреки че иначе погледнато си бях от клуб ДЕМОКРАЦИЯ, където обаче официалните представители на кръглата маса в Пловдив бяха, разбира се – и доколкото си спомням – братята Сапареви и самата Дърева. Та в тази връзка още на откриването се състоя един малък инцидент, който искам да опиша, придържайки се само към фактите, и нищо не притуряйки от моята иначе доста по-бедна – имам предвид в сравнение с тогавашните реалности на живота! – фантазия.

Не знам кой ми беше казал, че ще има кръгла маса и как се озовах там, но е факт, че аз седях на тази маса преди откриването й и оглеждах с интерес случващото се около мен, явно съм предчувствал, че един ден ще бъда хроникьор на тези събития. Компанията от страна на „опозицията“ беше не по-малко странна в сравнение със софийската, с националната опозиция: отнякъде бяха изпълзели хора, които до вчера никой не знаеше, които обаче яко се тупкаха по гърдите, че били „велики демократи” и “страдалци за демокрацията“, „антикомунисти“, на които обаче комунистическият манталитет си личеше отдалеко, нахални и безскрупулни люде, в чиито очи се четяха само отражения на парични знаци и на пачки, а също и буйно ламтеше огънят на някаква маниакална и невероятно силна жажда за власт. Признавам си, че тия тогавашни „опозиционери“ в повечето случаи имаха вид на същински лумпени, които ги мързи даже да се умият, а камо ли да работят някаква работа или да водят някакво смислено дело. И понеже моето “движение” си беше за милосърдие, явно аз от милосърдие съм седнал сред тази компания, та да им помагам, щото те се държаха доста… куриозно и скандално, да употребя възможно най-меките думи. По тази причина явно ДС също от милосърдие е турила тук-там по някой свой човек, по-образован и по-оправен. Ето, например, братята Сапареви бяха там: понеже знайно е, сред слепци и еднооките стават за водачи.

Аз единият Сапарев, Огнян, го зная от университета, той се правеше за „свободомислещ“, ала свободомислието му се изразяваше главно в странния му маниер на обличане. Особено някак си “дисидентски” изглеждаше най-вече това, че той носеше една капела, претендираща да е нещо като “каубойска шапка”: сиреч лице, слагащо си такава шапка и зиме, и лете, няма как да не е поне “дисидент”. Знам също, че във времената на страх, в които моят ФИЛОСОФСКИ КЛУБ в университета водеше най-активна „подривна дейност“ сред студентството, Огнян Сапарев нито веднъж не дойде в клуба, дори само да присъства на лекция на някой известен „дисидент“, каквито тогава наистина канехме в клуба, а пък лекциите им минаваха при голям интерес на студентите и дори на пловдивското гражданство. Не, той не дойде никога, само веднъж ме срещна на входа на университета в компания с един партиен секретар (Владимир Янев) и те двамата, страхливо оглеждайки се, ми казаха: „Браво, клубът ти прави полезни неща, дерзай!“. Знам обаче със сигурност, че Сапарев привикваше някои от моите студенти-активисти от клуба и явно ги е разпитвал най-подробно за това какви са настроенията в него. Тия дни пък се разбра от доклад на комисията по досиетата, че лицето Огнян Сапарев си е бил най-официален агент на ДС и доносник. Та това лице тогава представяше на пловдивската кръгла маса нашият КЛУБ ЗА ДЕМОКРАЦИЯ. Явно и другите представители са били все от този сорт, казвам това, та да разберете защо още на първото й заседание се разразиха някои неизбежни за така сложилата се ситуация любопитни събития.

Пръв взе думата и откри софрата Панталей Пачов, първи комунист на Пловдив и на целия вилает. Той говореше по-новому, речта му беше мека и елейна, призоваваше за толерантност, за културни дискусии и пр., и т.н., и ала-бала. Трябва да е държал слово от около 10-15 минути, не помня точно. След това се даде думата на опозицията. Тя пък, горката, още хептен не беше структурирана, водеха се най-люти битки кой да води „бащина дружина“, още също си нямаше назначен „общопризнат“ лидер, какъвто беше бай ви Жельо в София. Това затрудни работата на софрата, щото се очертава битки, каквито историята, няма как, ще запомни. Аз пък бях отишъл там най-вече за да видя какво ще стане, да го видя с очите си, та да бъда свидетел и нещо като хроникьор на историята. Значи настъпи кратко, но доста глупаво мълчание, след като беше дадена думата на опозицията, ала в един момент най-опереният се съвзе, и грабна думата със замах. Той каза горе-долу следното, за жалост тогава не си водех записки, а е трябвало:

– Дами и господа, другарки и другари! (Пачов явно вече не се стряскаше толкоз от съответните “буржоазни думи” за вежливо обръщение, беше се почти примирил с падението на другаросването!) Ние, опозицията, приветстваме началото на пловдивската кръгла маса, но искаме да заявим, че има непреодолима пречка за нейното започване. Докато тази пречка не се отстрани, ние смятаме, че софрата, пардон, масата няма как да се открие. Защото сред нас стои едно лице, което не е легитимно, зад което не стои никаква организация, сред нас стои един самозванец, една крайно деструктивна и конфликтна личност, с която ние не искаме да седим на една и съща маса. Предлагаме това лице да бъде изгонено, и едва тогава масата да започне работата си…

Той продължи в този дух, а пък присъстващите взеха да се оглеждат та да съзрат кой е този… натрапник, дето е чак толкова нелегитимен. Настъпи леко смущение и тих възглас на всеобщ уплах, щото на тази маса от страна на опозицията едва ли някой тогава изобщо е бил „легитимен“. Явно по тази причина по-чувствителните изглежда съвсем силно се уплашиха. Радващото, успокоителното беше, че само един бил този, нелегитимният, но всеки от тях изглежда се уплаши да не излезе, че тъкмо той е нелегитимен. Всички със затаен дъх чакаха да се съобщи името на натрапника, та да си отдъхнат, и да започне „плодотворната дискусия“. Аз пък в този момент, признавам си, изобщо не се уплаших, понеже, първо, ФИЛОСОФСКИЯТ КЛУБ тогава се пръскаше по шевовете си от посетители, цял Пловдив знаеше за него, той не съществуваше от вчера, а от две години. А пък, от друга страна погледнато, аз и нямах особено намерение да стоя там, на масата, но ми се искаше поне да видя туй-онуй, та затова и бях дошъл.

Ораторът, казах, произнесе горните слова, но понеже не съобщаваше име, в средите на опозицията мина и се настани все по-смразяващ полъх на всеобщ уплах, а пък от страната на управляващите и в техните души, изглежда, се появи лека досада. Някои от тях се провикнаха да каже името на натрапника та да си ходи и да почваме, да не губим скъпоценното време. И тогава оня, говорещият, той се казваше – хайде да му кажа името! – Теодор Димитров, изстреля като картечница:

– Ангел Грънчаров се казва натрапникът, който е нелегитимен и трябва да си ходи, а ако не си ходи, кръглата маса няма как да започне!

В средите на опозицията мина нескривана вълна от въздишки на облекчение, щото, както казах, всеки се боеше да не кажат неговото име по причина, че всъщност никой не беше легитимен. А пък някои, изглежда, и значението на самата дума не познаваха, та затова тя им звучеше още по-страховито. Аз пък, крайно изненадан от това моята скромна личност да е придобила такова зловещо и съдбовно вселенско значение, се усмихнах и казах следното:

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s