Кратка лична история на съвременна България
Днес, Петък, 2007 г., 9 Ноември, ми хрумна страхотна идея: да напиша поредица от есета за най-съвременната история на България. Разбира се, тя ще включва периода след 1989 г., понеже констатирах, че младите хора – особено пък от „поколението на свободата“, което тази година навършва 18 години – съвсем не познават този период. Ние, по-възрастните, познаваме тази история дори „отвътре“, понеже, така или иначе, бяхме участници в нея: та тя се разгърна пред очите ни! Същевременно олигархичната пропаганда ревниво пази тайната около действително случилото се през тези години – и затова наистина трябва повече да се пише за този период. И то не само от мен, ами от повече хора.
Аз ще пиша за събитията в тия години от моя си гледна точка: от позицията на философ, за който освен фактите най-важното са психологическите и нравствените подбуди на реалните участници в събитията. Същевременно по моя си обичай ще преплитам лично-преживяното с исторически-значимото, защото тия два пласта за мен не само се преплитат, ами благодарение на тях може да се долови тъкмо субективната, човешката страна на случилото се с нас самите. По тази причина аз ще напиша поредица, в която да представя една съвсем човечна, а не „наукообразна“ или пък „обективна“ история. Сиреч аз не само че няма да „гоня“ от анализите си субективния момент, лично-човешката и ценностна пристрастност, напротив, ще акцентирам тъкмо върху тях. Струва ми се, че подобен подход има и нашият Симеон Радев, който описа друг един период и то така, че неговата гледна точка ще си остане завинаги така вълнуваща и дори меродавна.
Аз лично не съм привърженик на марксистката обективистична историография, която обезличава тотално историческия процес, като елиминира тъкмо личностното, човешкото в него. За маркс-комунистите историята не е нищо друго освен разгръщане на някаква извънчовешка „закономерност“ или дори съдбовна предопределеност, в която реалните дейци, участниците, са просто рупори на някаква „историческа необходимост“. Този подход, който все още си вегетира необезпокояван сред нашите историци и особено в учебниците по история, е крайно време да бъде пратен да събира прахта в архивите. Аз съм привърженик на един друг тип историография, която описва възможно най-плътно и жизнено-достоверно ония човешки феномени, които в своята съвкупност правят цялата поредица от естествено разгръщащи се исторически събития. Историята я правят реални дейци и хора, имащи си свои идейни и психологически подбуди, свои ограничени или пък пронизани от съзнанието за държавническа мисия човешки мотиви. Смятам, че точно този подход, който не изнася „извън скобата“ тъкмо човешкото от делата на историческите дейци, е най-плодотворен – и също че само той може да интригува човека, особено пък младите хора…
И така, ще почна да пиша още днес тези свои есета. Идеята ме овладя така, че за известно време зарязвам всичко останало. Аз наистина не съм историк-професионалист, но това в някакъв смисъл може да е предимство: аз искам да напиша една, както казах, съвсем друга история: история на човешките реакции и подбуди, която за мен като философ е същинската история, а пък онази, „реалната история“, е просто нейн отблясък, нейна реминисценция.
Да, за мен историята на духа, на човешкото съзнание, на психологическите и човешки феномени е сърцевина на това, което наричат „действителна история“. Защото самата история не е някакъв свръхличен, тя е именно човешки феномен. Само ако разберем историята на човешките преживявявания през последните години след 1989 г. ще разберем и истинските причини за всичко онова, което ни сполетя. Но то не ни сполетя като „Божие проклятие свише“: защото не Бог, а самите ние, заради своята боязън спрямо свободата, заради нерешителността си, осъдихме самите себе си на това безславно и унизително вегетиране, на понесените издевателства спрямо честта ни като индивиди и като нация – вместо да заживеем най-накрая по-човешки и достойно живота си…
(Забележка: Тази поредицата от есета вече е написана и те могат да се прочетат ето тук.)
Учебният блог на философа Ангел Грънчаров 