Труман Капоти: Автопортрет

Въпрос: Ако трябва да живеете все на едно място – без никога да го напускате – кое щеше да е то?

Отговор: Боже мили! Каква ужасна приумица! Да се закотвиш на едно-единствено място. Тридесетина години живях навсякъде, устройвах си дом къде ли не по света. Но странно, където и да живеех – в Испания, Италия, Швейцария, в Хонгконг и Калифорния, Канзас или Лондон, винаги държах апартамент в Ню Йорк. Това очевидно означава нещо. Така че, принудят ли ме да избирам, ще кажа Ню Йорк.

В.: Но защо? Нали е мръсно. Опасно. Неприятно във всяко отношение.

О.: Х-м-м. Да. Но макар че мога да живея дълго време в планинско или крайморско уединение, по начало съм градско чедо. Обичам улицата: екота от стъпките ми по тротоара, отрупаните витрини, нощните ресторанти, сирените в нощта – признак, макар и зловещ, на живот, книжарниците и магазините за плочи, където, ако ти хрумне, можеш да влезеш в полунощ.

И в този смисъл няма по-градски град на света от Ню Йорк. Рим е шумен и провинциален. Париж е намръщен, затворен и колкото и странно, извънредно пуритански. Лондон? Всичките ми приятели американци, които се преселиха там, се надпреварват да го превъзнасят колко бил цивилизован. Не знам. Какво значи нещо да е цивилизовано – да е замряло и скучно до смърт ли? На всичко отгоре Лондон е и много провинциален. Едни и същи хора се срещат едни с други. Всеки те знае какво правиш. Там можеш да водиш не повече от двойнствен живот. Ето къде е голямото предимство на Ню Йорк, ето защо той е град с главна буква. Там можеш да бъдеш множествена личност: десет различни личности, които се движат в десет различни кръга без никакъв допир един с друг.

В.: Предпочитате ли животните пред хората?

О.: Обичам и едните, и другите. И обикновено съм откривал някаква скрита жестокост в онези, които изпитвот по-топли чувства към кучета, котки и коне, отколкото към хората.

В.: А вие жесток ли сте?

О.: Понякога. В разговор. Да го кажем така: предпочитам да съм приятел, отколкото враг на себе си.

В.: Имате ли много приятели?

О.: Седмина, на които мога да разчитам напълно. И още двадесетина, на които, общо взето, мога да се доверя.

В.: Какви качества търсите в приятелите си?

O.: Първо, да не са глупави? Случвало ми се е един-два пъти да се влюбвам в глупачки, и то много големи; но това е друг въпрос – може да си влюбен в някого, без да получаваш нещо от общуването с него. Повечето хора така се женят и затова повечето бракове са нещастни. Обикновено още в началото разбирам възможно ли е да станем приятели с някого. По това, че е излишно да си довършваш думите. Понечиш да кажеш нещо и рекъл-неизрекъл, долавяш, че тя или той вече са те разбрали. Това е един вид умствено-емоционална разговорна стенография. Освен интелигентността, важно е вниманието: аз проявявам внимание и грижа към приятелите си и очаквам от тях същото.

В.: Често ли ви се случва да се разочаровате от приятел?

О.: Всъщност не. Понякога съм завързвал неподходящи приятелства (случвало се е на всички ни, нали?), правил съм го винаги с отворени очи. Може да те заболи само от онзи удар, който не си очаквал. Рядко се изненадвам. Макар че понякога съм бил дълбоко възмутен.

В.: Като човек правдив ли сте?

О.: Като писател – да, струва ми се. В личния живот как да ви кажа, това е въпрос на мнение; според някои мои приятели бил съм склонен да преиначавам и да поукрасявам станалото. За мен пък това е просто да му “вдъхнеш живот”. Вид изкуство. Изкуството и истината не вървят винаги заедно.

В.: Какво е любимото ви занимание когато сте свободен?

О.: Не сексът, макар че съм имал периоди на ентусиазъм. Твърде дълбоко наранява и е твърде скъп (в какъвто щете смисъл), ако го възприемаме като нещо повече от едно най-банално развлечение. Обичам да чета, и то много. Открай време. От съвременните писатели малцина ме увличат силно. Макар че съм се възхищавал – измежду нашите, американскити – на покойната Фланъри О`Конър, на Нормън Мейлър, на Уйлям Стайрън, Юдора Уелти, Катрин Ан Портър, ранния Салинджър. О, и още мнозина други. Като белетрист Гор Видал никога не ме е увличал, но документалистиката му според мен е първокласна. Същото – за Джеймс Болдуин. Но от десетина години вече по-приятно ми е да препрочитам. Отлежало вино. Пруст, Флобер, Джейн Остин, Реймънд Чандлър (един от големите американски творци). Дикенс (бях го чел, когато още нямах шестнадесет, и сега го препрочетох целия).

Не съм безразличен към киното, макар че на много филми ставам и излизам по средата. Отивам на кино сам, и то денем, при полупразен салон. Така мога да се съсредоточа, а прииска ли ми се – да си тръгна, без да трябва да обсъждам достойнствата на творбата – винаги се дразня и споря.

Предпочитам да работя сутрин, четири-пет часа обикновено, а след това, ако съм сам – в който и да е град, – имам среща за обед в някои от предпочитаните ми ресторанти – в Ню Йорк това са “Лафайет”, ”Лакот-Баск”, ”Орсини”, ”Дъбовата стая” и “Колонията”, която за жалост вече я няма. Мнозина казват, че ненавиждали обедите – от тях пълнеели, уморявали се и си проваляли целия ден. За мен пък обедът прави деня. Има и мъже, с които обичам да обядвам, но предпочитам красиви или поне извънредно привлекателни, живи au courant сътрапезнички. Към тази категория причислявам и някои съвсем млади жени – Лали Уеймаут, Аманда Бърдън, Пенелопа Три, Луиза Мелдахо, която за жалост се омъжи за един много скучен борсов посредник. Тази висока оценка според мен може да се даде само на жена, достигнала и задържала се на онова равнище на стил, външност, здрав разум и хумор, които са отвъд младежкия чар: един непълен и необективен списък бе включил Барбара Пейли, Глория Гинес, Ли Рацивил, Уна Чаплин, Глория Купър, Слим Кейт, Филис Сърф, Кей Миън, Виола Льои, Д.Д.Райън, Ивлин Ейвдън, Памела Хариман, Кей Греъм – може да се добавят още много имена, но положително няма да превшат петдесетина.

Забележете, че не споменавам известни личности, за някои от които – Гарбо (изморителна и крайна егоистка) или Елизабет Тейлър (чувствителна, самообразована, безцеремонна, но, общо взето, простодушна: ”Щом спиш с някого, значи трябва да се омъжиш за него!”) – очарователността е занаят.

Знам, минавам за много общителен; част от нещата, които разказах дотук, като че потвърждават това и все пак обичам да съм сам. Обичам бързи, хубаво направени коли, обичам самотните мотели с техните удобства и студена анонимност; затова понякога сядам зад волана и без резервации, без определена посока, изминавам хиляди мили сам Само веднъж съм ходил при психиатър; предпочитам да се отправя на път със свален гюрук под вятъра и слънцето.

Труман Капоти

(Следва)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s