За или против легализирането на проституцията
PROSTITUO – от лат. “безчестя”, “позоря”
Всички знаем коя е професията, считана за най-древна. Мнозина от нас се усмихват дяволито и натискат клаксона, когато минават покрай някое улично сборище на проститутки. В интернет и вестниците е пълно с обяви за компаньонки и “специализирани” салони за масаж. Не са малко хората сред нас, които открито и не чак толкова открито говорят за посещенията си при проститутки у нас и в чужбина (в това число и публично известни личности, които не се притесняват от тази част от живота си и дори я споделят пред медиите).
Всичко това е така, но в обществото ни битува едно доста закостеняло отношение по този въпрос. А може би това е поредната фалшива морална поза? Лесно е да се каже: “Аз съм против проституцията!”. Лесно е да се заредят патетични слова срещу тази дейност, срещу морала на хората, свързани с нея. Лесно е да се каже, че обществото ни трябва да се пребори с проституцията. Но тя е факт и то не от днес, не от 1989г., а от най-древни времена.
Проституция в България е имало, има и ще има – това е безспорно. Оттук трябва да започнем, когато мислим по този въпрос. Първата стъпка към разрешаването на даден проблем е осъзнаването му, приемането му за факт от действителността. Трябва да се търси истината, защото тя е колкото болезнена, толкова и необходима, тъй като е единственият цяр. Най-лесното, но и най-зловредно е да си заровим главите в пясъка и да отречем съществуването на проблема. Но лошото е, че него така или иначе го има. Единственият изход е да постъпим като смели и свободни хора – да се изправим срещу бедата и да дадем всичко от себе си, за да я преодолеем. Затова ние казваме: “Да, има проституция и тя не е изолирано явление. Да, има трафик на хора. Да, жени, мъже и деца са експлоатирани сексуално против волята им. Да, затова сме виновни ние и никой друг. Да, ние сме против насилието и не се страхуваме да влезем в битка за изкореняването му!”
Въпросът за легализирането или криминализирането на проституцията е един от основните въпроси, които вълнуват не само нашето общество, но и това на много други страни по света. Този проблем обхваща специфична материя и е трудно да бъде анализиран едностранно. В него са включени не само въпросите за проституирането като отделна дейност, но и тези за трафика на хора, насилственото склоняване към проституция, нарушаване основните права на личността, дори и разпространението на наркотици. Именно поради тези причини е трудно да се регламентира дейността на проституиращите и да бъде създаден наистина качествен и ефективен закон, който успешно да се прилага по нашите географски ширини. Сякаш самите управници не са в състояние да заемат категорична позиция по този, все по-актуален въпрос. Всяка страна избира своя стратегия за справяне с проблема. Холандия например изцяло легализира проституцията, докато Швеция я криминализира.
Но тук трябва да са постави и един друг въпрос – задължително ли трябва да свързваме проституцията с насилието. Отговорът е колкото да, толкова и не. Да, защото в момента голяма част от занимаващите се с този бизнес са свързани с трафик на хора и множество други престъпления. Не, защото сама по себе си проституцията не би трябвало да се свързва с насилие, а просто с един избор на професия и дори начин на живот. България е член на Европейския съюз и НАТО, с което окончателно и безвъзвратно стана част от западната цивилизация, която е цивилизация на свободата, цивилизация, при която личността е основният фактор за развитие на обществото, а нейната неприкосновеност е най-висше право и ценност. Защитата на тази неприкосновеност, от своя страна, е най-висш дълг. Вярата, че човек сам може да се погрижи за себе си е вяра в свободния избор, а част от него е свободният избор на професия. Естествено, това автоматично изключва всякакво насилие. Следователно, за да продължи да съществува цивилизацията на свободата е абсолютно необходимо да се защитава неприкосновеността на личността, като се направи всичко възможно да се изолират случаите на насилие спрямо нея и да се осигури свобода на избора.
Възниква и въпросът дали това твърдение всъщност не се отнася до проституцията, тъй като самата проституция е в разрез с обществения и религиозен морал. Според Църквата легализацията на проституцията само ще стимулира греха, говори се за морално падение и т.н. Излиза, че е морално да си затваряш очите за реалностите, тъй като проституцията е реалност, съществуваща от десетки векове. Не ли това фалшив морал? Не ни ли трябва известна доза цинизъм, за да го разрушим, за да приемем реалността и да се справим с истинските проблеми. Платеният секс, сам по себе си не би трябвало да е обществен проблем. Той засяга отделната личност и нейния избор. В своята книга „Жената – престъпница и проститутка” Чезаре Ломброзо дели проститутките на два типа “случайни” и „вродени”. “Случайните” той разглежда като жертва на обстоятелствата, докато при “вродените” жрици на любовта липсват чувство на срам, но за това пък алчността е доста добре изразена. Според Ломброзо по-често срещани тогава са били тези от втория вид. Както се оказва, че стоят нещата и в наши дни…
Никой не е в състояние да пресече тази дейност и това е доказано през вековете. Но е крайно време някой да се заеме (при това отговорно) с правното й регламентиране. Защото в настоящия момент всяка проститутка с действията си е опасна не само за себе си, но и за нейния клиент, както и обратно. Наивно и лицемерно е да се твърди, че някой е в състояние да се пребори с “най-древната” професия. За това трябва да започнем да я приемаме и третираме като такава. Чезаре Ломброзо твърди: “Проституцията е била напълно нормално явление в живота на цивилизованите народи в зората на тяхното развитие…”. И без значение, че през различните епохи и на различни места е била отричана или приемана, безспорен факт е, че тя е част от нашето общество. Била е и винаги ще бъде.
И осъзнавайки, че не можем да я победим, най-разумно ще е да я променим и да я пригодим към съществуващите условия. Чрез приемането на качествен закон за проституцията и чрез правилното му приложение могат да бъдат изкоренени значителна част от негативните явления, гравитиращи около нея, а именно трафикът на хора, насилието, педофилията, наркоманията…
Ако успеем да ги преодолеем, това неминуемо ще доведе до рязък спад в нивото на проституцията, тъй като голяма чат от проституиращите в момента са обект на насилие, на наркотична зависимост и проституират против волята си. Но за пълно премахване на проституцията е немислимо да се говори. Достатъчна подкрепа на това твърдение е историята на обсъжданото явление. А може би не трябва да се цели изкореняването му? Съществуват научни изследвания, според които стрмежът към полигамия е естествена психо-физиологична особеност. От тази гледна точка проституцията помага да се обуздаят тези страсти, които пък от своя страна, ако не бъдат удовлетворени, според фройдистите, биха били източник на девиантно и престъпно поведение. Според някои научни изследвания съществува връзка между по-високи нива на престъпност и забрана за проституция. В страните, възприели модела на легализация, се наблюдава по-ниско ниво на тежки престъпления като убийства и изнасилвания. В тези държави е и по-малък броят на разводите, самоубийствата и на заразените с вируса на СПИН.
В заключение на всичко казано дотук издигаме следната теза: проституцията съществува, дори в някои случаи тя може да се окаже обществено полезна, но около нея се развива изключително опасна организирана и неорганизирана престъпна дейност. Изходът е в легализация, строг контрол на това явление и нулева толерантност спрямо заобикалящата го престъпност.
Тук е моментът да се спомене за алтернативите на гореизложената теза. Те са свързани с практикуваните модели по отношение на проституцията.
Един от основните законодателни режими е свързан с пълната й забрана. Това е т.нар. прохибиционистки модел. Проституцията се разглежда като девиантно или криминално явление, а проституиращите трябва да бъдат наказвани или насилствено преобразовани. Всякакви дейности, свързани с проституцията, са забранени. Така тя се превръща в проблем на наказателното право и наказателния процес. Този модел на абсолютна забрана лесно може да се асоциира с т.нар. “сух режим”, действал в САЩ през 20-те години на XX век (1920-1933г.). В резултат на абсолютната забрана за производство на алкохол се е увеличила значително консумацията на спиртни напитки. Държавата губи големи суми пари от акцизи. Няма контрол върху качеството на производството, а организираната престъпност преживява най-големия си разцвет. Доказателство за това е увеличението с 66% на умишлените убийства през този период.
Подобен ефект се забелязва и по време на забраната за извършване на аборти. След като тя отпада, смъртността при новородените рязко намалява. Чрез прохибиционисткия модел проституиращите се оказват напълно зависими от трети страни, тъй като те не могат да разчитат на закрила от страна на правоохранителните органи, понеже самите проституиращи са извън закона. Така те се оказват напълно подвластни на сводниците си, на полицейски и съдебни служители, които са склонни да не изпълняват правомощията си в замяна на подкуп или безплатни сексуални услуги. По този начин проституцията се превръща в изключително доходоносен бизнес за всички въвлечени страни, с изключение на самите проституиращи.
Друг модел за регулиране на проституцията е моделът на контрол, при който тя се смята за неизбежно и дори необходимо зло. Проституцията се приема, но се счита за заплаха за общественото здраве и ред. Този модел не защитава интересите на проституиращите, а се опитва да защити обществото от това “необходимо зло”. За тази цел се приемат различни наредби за защита на обществения ред, здраве, морал, без да се осигуряват права на проституиращите, нито пък държавата поема отговорност за условията им на труд. Подобни механизми имат негативен ефект, понеже лицата, ангажирани в този бизнес стават уязвими към насилие.
Третият основен модел спрямо проституцията е аболиционисткият. Той е най-разпространен в световен мащаб. От аболиционистка гледна точка проституиращите не се считат за девианти или престъпници, а за жертви. Всяка форма на проституция се приема като форма на сексуално насилие, без да се отчита фактът, че редица от хората, практикуващи тази дейност, го правят по собствено желание. Всяка форма на организация за проституция е наказуема, а от това страдат самите проституиращи, тъй като без организация трудно могат да бъдат постигнати нормални условия на труд. Влиянието на този модел води до изолация, стигматизация, маргинализация и социално изключване, което пък води до увеличаване риска от насилие. Забраната на всякаква законна организациа за проституция подпомага нейното асоцииране с организираната престъпност. А къде е свободата на избора?
В крайна сметка нито един от тези модели не показва загриженост за правата, за условията за живот и труд на проституиращите. Тези модели, имащи за цел да елиминират или контролират проституцията, търпят страшен провал и само тикат тази индустрия към пипалата на организираната престъпност.
В последните деситилетия се появи нов подход към проституцията, прокламиран от самите проституиращи – т.нар. трудов подход. Те се борят за разпознаването на проституцията като труд и декриминализирането й. И, следователно, нейното регулиране на плоскосттна на гражданското и трудово, а не на накзателното право. Трудовият подход отваря един цял нов обхват от инструменти за борба със злоупотребата и насилието при проституцията. Когато тя се третира като труд, могат да се прилагат същите средства, за да се спре злоупотребата, с които преди един век за били прекратени експлоатационните практики във фабриките, по време на т.нар. “див капитализъм” – трудовите закони и трудовата еманципация. Те са и най-ефикасният инструмент, с който може да се промени балансът на влатта между проституиращите и съдържателите на публични домове. Ако трудовите наредби важаха и за проституиращите, те биха могли да сключват законни трудови договори, да съдят работодатели и клиенти за злоупотреби и да се осигуряват за безработица или болест, както и биха могли да се възползват от обезщетение и пенсия, все мерки важащи и за другите професии. Тези социални права може и да предизвикват насмешка у някои, но тази насмешка би трябвало да се преодолее и да се погледне по-сериозно върху проблемите на проституиращите.
Критика към този подход може да се отправи към твърдението, че проституиращите не трябва да се регистрират, нито да преминават през задължителни медицински прегледи, а това всъщност е едно от основните предимства на режима на легализацията.
Трудно е да се реформира в легална една индустрия, която винаги е съществувала в покрайнините на обществото. Не само проституиращите, но и политиците, държавните служители, а и цялото ни общество трябва да свикнат да се отнасят към проституцията като вид професия. Пример в това отношение е Холандия, в която 78% от населението смята, че проституцията е професия като всяка друга. Звучи скандално, но това е реалността, и то от хилядолетия.
В началото на месец декември 2007 година Центърът за изследване на демокрацията представя анализ на проституцията като сектор на организираната престъпност. В доклада проституцията се дели условно на улична, клубна и курортна. Организацията на функциониране на всеки един вид е различна. За най-ниско ниво се счита т.нар. улична проституция. Тя е и най-ниско платена. Клубните проститутки, който се крият зад понятието компанъонки са една стъпка нагоре в “кариерата”. Те имат повече сигурност, пари за дрехи и дори почивни дни. Грижата за тях е значително по-добра, а сутеньорите им гарантират необходимите медицински прегледи. Много добре организирана е и курортната проституция. Счита се, че този дял се контролира от бившите силови групировки.
Голяма роля за “производството” на проститутки имат модните агенции. Те не привличат вниманието на полиция, медии и политици. Момичетата, които са част от такива агенции преминават през няколко етапа: 1.) професионален модел; 2.) платено компанъонство; 3.) платен секс.
Структурата и организацията на секс-услугите у нас е доста добре развита. По отношение на нея държавата заема пасивна позиция – не отхвърля тази дейност като нещо незаконно, но не я и легализира. Обществото приема проституцията като нещо лошо, но в същото време според различни изследвания вътрешното потребление на секс-услуги нараства. Забелязва се и не малка вълна от т.нар. аматъорска проституция – приемане на платен секс до три пъти седмично, като се заплаща с пари и подаръци. Показателен в това отношение е изводът на ръководителката на социологическата агенция МБМД Мира Янова, която твърди, че в България има изключителна толерантност към проституцията, а част от момичетата не правят разлика между подаръци от мъжете и плащане за секс.
И така, проституцията заема едно от челните места в структурата на организираната престъпност. Но нашите държавници се отнасят доста лекомислено по отношение на проблема. Знаят какви точно са заплахите за обществото и за самите проституиращи от липсата на закон, който да регламентира тази дейност, но въпреки това изглежда са на абсурдното мнение, че ако игнорират проблема, той ще изчезне. Всъщност положението е, че липсва яснота и категоричност по проблема, няма легално определение за това що е “проституция”, а в НК е регламентирано само склоняването към проституция (чл.155).
Проблемите около проституцията са много и от различно естество. От една страна това са причините, които карат момичетата да излизат на улицата. Една малка част са безработицата, мизерията и ниската квалификация. Това са основните причини жени между 18 и 25 години да стават жертви на трафика на хора. Според изследване на фондация “Асоциация Анимус” някои от пострадалите са въвлечени чрез отвличане от улицата, други заминават с обещания за добра работа, а трети са продадени от роднина.
Но според проучването доброволната проституция извън страната е типично явление, докато насилствената е все по-малко разпространена. Същевременно обвинението в трафик и сексуална експлоатация се е превърнало в инструмент при конкуренцията между различни своднически мрежи. Самоопределянето като жертва на трафик в много страни от ЕС се оказва добра възможност за проститутките да се легализират на трудовия пазар в Западна Европа, включително в същия сектор на услугите. При опитите да се проследи каква е съдбата на т.нар. жертви се оказва, че по-голямата част от тях продължават да работят за друга сводническа мрежа, за личен сводник или за себе си.
Подобно е и положението с проституиращите у нас. Все по-малък е делът на насилствено упражняващите тази дейност. Не е малък броя на момичетата, които отиват в по-големите градове и намират лесен начин за препитание, продавайки телата си. Не са малко и жените от малцинствените групи, които често виждаме по пътища и магистрали.
Чрез създаването на обособени места, на които единствено е разрешено да се упражняват платените секс-услуги, ще се подобри сигурността на момичетата, които ги предлагат. Освен това децата няма да виждат по улиците проститутки, които отправят неприлични предложения на всеки минувач.
От особена важност е проститутките да бъдат подлагани на лекарски прегледи. По този начин ще се ограничи разпространението на венерически и други болести.
Необходимо е в закона да се регламентира възраст над 18 год. за практикуване на подобен вид професия. Така ще се намали броя на практикуващите платени секс-услуги малолетни и непълнолетни лица.
Закона трябва изрично да подчертава, че насилственото склоняване към проституция, сводничеството и насилствения трафик на хора зад граница, с цел сексуална експлоатация са престъпления, за които са предвидени строги наказания.
Трябва да се предоставят широки правомощия на полицейските органи за проверка на дейностите, извършвани в специализираните заведения за секс-услуги. Като по този начин в тях ще се изключат разпространението и употребата на наркотици и ще се следи дали момичетата са принуждавани да проституират и дали са подложени на физически или психически тормоз.
Проститутките трябва да се регистрират като такива и да плащат данъци и здравни и пенсионни осигуровки, като всяко друго работещо лице в България. Някои хора казват, че е унизително за жена да се регистрира като проститутка и че ще е невъзможно в бъдеще да се преориентира към друга сфера на дейност. Да, така е, но в края на краищата всеки прави сам своя избор за това как да се развива… И трябва да понася последиците от него.
Проституцията трябва да бъде легализирана. Това е единствения начин да се борим с престъпната част от нея (насилственото склоняване, упражняването на различни форми на насилие, трафика на хора, с цел сексуална експлоатация, разпространението на различни болести и т.н.). Но е глупаво да се борим срещу две от явленията, които се асоциират с удоволствието – секс и пари. Защото по отделно не ги приемаме за нещо лошо (точно обратно), но взети заедно ни изглеждат като една от най-неморалните и упадъчните прояви в съвременното общество. Доста лицемерна позиция, нали?
Сексът срещу заплащане винаги ще съществува. Не е нормално да си запушваме ушите и да си затваряме очите пред него. Единствената ни възможност като разумни хора е да се опитаме да направим тази дейност безопасна за всички, които са въвлечени по един или друг начин в нея.
14.01.08 г., София
(Забележка: този текст ми попадна съвсем случайно тези дни, изчетох го и се удивих на прецизността и основателността на анализа, който се съдържа в него. По тази причина сметнах, че съм длъжен да му дам публичност в блога си. Тезите, изложени по-горе, си заслужават също така една по-оживена дискусия , към която приканвам мислещата аудитория на блога HUMANUS)
Учебният блог на философа Ангел Грънчаров 