Слово за Хайнрих Песталоци (2)
В човешката природа е заложен един жив порив към развитие. Тази природа е органична, човек е органично същество. Истинското възпитание има за главна задача да отстранява препятствията по пътя на развитието; то трябва да действува повече негативно, отколкото позитивно. Позитивната дейност се състои във възбуждане. Науката за възпитанието е теория на възбуждането. Развитието на човека започва със сетивни усещания, сетивни впечатления. Неговата връхна точка в интелектуално отношение е разумността, а в практическо отношение – самостоятелността.
Средството за самостоятелност и самоопределяне е самодейността.
Практическата годност на човека зависи повече от неговите духовни и физически сили, отколкото от знанията. Главната задача на възпитанието (което включва и обучението) е следователно развитие на на формалните сили.
Религиозността на човека зависи далеч по-малко от изучаването на притчи и на катехизиса, отколкото от общуването на детето с една благочестива майка и един енергичен баща. Религиозното, както и цялото възпитание, трябва да започне с раждането на детето. То зависи предимно от майката и е в нейните ръце.
Главните предмети за формалното развитие на силите са “ФОРМАТА, ЧИСЛОТО И ЕЗИКЪТ”. Идеята за елементарното образование е изразена в мисълта да се развият – над положените в детската душа чрез домашното възпитание (въздействието на бащата и на майката заедно с привързаност към братя и сестри) основи на вярата и любовта – силите за наблюдаване, говорене и мислене с помощта на гореспоменатите универсални образователни средства по един метод, който е съобразен с природните закони на развитие.
Това е същественото съдържание на възпитателните и образователните принципи на Песталоци. Изводите следват от само себе си. Те са следните:
Всекидневната стая е най-доброто място за възпитанието, а “книгата за майката” най-важната книга за възпитанието.
Цялото обучение трябва да бъде изградено върху непосредствени нагледи; цялото обучение е обучение за стигане на нагледи; първоначалното обучение по всеки предмет не е нищо друго освен нагледно обучение, ако трябва да има резултатно, живо, истинско съдържание. Противоположното е празното и пусто обучение с думи – книжното обучение. Първо предметът, след това (където е възможно) картината, рисунката, думата.
Началното обучение се състои в показване от страна на учителя и повтаряне от страна на ученика, в разказване и преразказване. По-късно главна задача на учителя е да подтиква ученика към самодейност и да използва за тази цел предимно подбуждащия, развиващия, евристичния метод на обучение. Нищо неразбираемо не бива да бъде заучавано наизуст, но ученикът трябва да усвои добре умението да заучава наизуст. Начинът, по който ученикът се изразява, неговото устно изложение е мярката, по която можем да преценим доколко нагледите и познанията на ученика са ясни и твърди.
Като средство за възпитаване у ученика на стремеж към справедливостта и доброто не бива да се използва нито страхът, нито наказанието, а главно доброжелателството и любовта.
Останалите изводи от принципите на Песталоци следват от само себе си. Ако трябва да ги обхванем в един израз, бих нарекъл Песталоциевият принцип за интелектуално образование възпитание към самодейност чрез нагледно познание.
С приложението на този принцип е преобразено цялото училищно дело. Днешното (модерното) училище е негов плод. Ще сгрешим много обаче, ако смятаме, че той е проникнал във всички училища, всички учители и всички учебни предмети. Но това не е негова вина. Преобразяването на една вековна система, отправянето в една съвсем нова посока не е работа за една година, за едно десетилетие, а за едно или повече столетия. В развитието на една нация и на едно учебно дело има епохи на застой, на покой, на реакция. Но слава на Бога, прогресът на времето е неудържим. Така е и в наше време.
Да се върнем към Песталоци. Безпримерен е успехът от усилията на Песталоци и неговите ученици и последователи. Не само цяла Швейцария, но и Германия, Франция, Англия, целият цивилизован европейски свят насочва вниманието си към неговата звезда на педагогическия небосклон, от всички страни се стичат ученици при него, особено в Ифертен. Голям брой педагози отиват при него като на поклонение, за да черпят направо от извора. Когато благодарение на достойни хора на Прусия започват да работят за възстановяването на нещастната страна след 1808 година, Кайзер Фридрих Вилхелм III повиква песталоцианеца С.А.Целер в Кьонигсберг с поръчението да събуди силите на народа, от което само може да се очаква спасение. Още по-рано великият Фихте обръща в речите си вниманието към Песталоци. По-късно достойният министър фон Алтенщайн изпраща млади хора, за да се запознаят с делото на Песталоци. Чрез тях, чрез многобройните съчинения на Песталоци и неговите ученици при благоприятните условия и повели на времето бива създадено ПРУСКОТО ПЕСТАЛОЦИАНСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ. Всичко, което в него е хубаво и добро, не се дължи никому другиму освен на Песталоци. Тази слава не трябва да му бъде намалена. Там, където са отстъпили от неговите основни принципи, са направили крачка назад. Останалите успехи се дължат също на развитите по-нататък негови основни принципи, защото те отговарят на същността на човешката природа, защото са взети от нея. Тяхното приложение спечелва световна слава на немското народно училище. Който във Франция, Англия, Италия, Испания, Русия, Полша, Норвегия и Швеция, Холандия и Дания, Америка и т.н. иска да види отлични училища, той идва в Германия.
Народното училище дължи своята слава на Песталоци. Далновидни власти са използвали неговите открития да се основат необходимите учебни заведения за подготовка на учители. Но подтикът за това дава най-напред благородният швейцарец. Както реките се спущат от тази страна към всички посоки, така са се разпространили оттам и плодоносните педагогически основни принципи във всички що-годе цивилизовани страни.
Житейската съдба на Песталоци е била много променлива. Той е преживял и щастливи, и нещастни години. Броят на питомците в училищата му се колебае. Доходите обаче обикновено не са стигали за покриване на разноските. За нещастие този завладян от своите идеи човек не е притежавал способността да ръководи стопански голямо заведение. В 1815 година загубва жена си. А преди това, в 1801 година, е бил загубил единствения си син, от когото му останало едно внуче.
Истинското предназначение на Песталоци, което се състои в преобразяване на елементарното училище и подобряване възпитанието на бедните деца, се измества главно от това, че приятели и сътрудници го подвеждат да превърне своето възпитателно заведение в институт за по-богати деца. Още по-голяма беда се стоварва върху главата на стареещия човек от немалките разправии между неговите ученици и приятели в института. Това прекършва сърцето му.
Институтът се въззема и процъфтява още веднъж, когато икономическото положение се поправя с издаване на събраните съчинения на Песталоци (15 тома, Щутгарт, 1819 година). Благородният император Александър дава за подписката 5000 рубли, Фридрих Вилхелм II – 400 пруски талера. И двамата го удостояват през време на престоя си в Швейцария в 1814 година със своето внимание. Прекрасният човек определя дохода от подписката за основаване на един дом – училище за бедни, за което той цял живот е мечтал. Сираците е трябвало да бъдат добре възпитани и подготвени като добри учители. За жалост много неблагоприятни обстоятелства попречват за възникването на подобен дом-училище.
Като вижда упадъка на своето училище поради горните причини, старият Песталоци бива съкрушен. Напразно Феленберг, основателят на Хофвил, велик като човек и гражданин, се опитва да спаси прочутия педагог. Песталоци остава до 1825 година в Ифертен. В тази година се закрива западналото заведение. Песталоци се връща отново в Нойхоф, нает от неговия внук. Отчаян за бъдещето на делото, на което посвещава целия си живот, тук той написва своето последно слово, своята всъщност лебедова песен “Моята жизнена съдба”, в която се опитва да защити своя приятел Шмид срещу Нидерер (и двамата водачи на борещите се групи в собственото му заведение).
С Шмид той предприема в 1826 година пътуване до Базел, посещава там учелещето за бедни. Песталоци блясва още веднъж на 21 декември 1826 година, когато той поставя началото на изграждането на един дом-училище за бедни деца, което е искал да създаде в Нойхоф.
Смъртта му настъпва на 17 февруари 1827 година. Той издъхва непосредствено след думите: “Аз прощавам на тези, които са ме обидили, дано намерят и те мир, както и аз умирам в мир…” Той е бил един от най-благородните хора, които някога са живели. Последиците от неговата дейност са така големи, че той може да бъде поставен в редицата на благодетелите на човешкия род. Сърцето му е туптяло само за бедните, за унижените, за нещастните и техните деца.
Детето е било за него нещо свято. Колкото е далеч небето от земята, толкова далеч е бил той от мисълта да презира човешката природа. Човешката природа е била свята за него. Затова и професията на учителя и възпитателя, която развива човешката природа съгласно вложените в нея закони, подпомага заложбите, поривите, стремежите на човешката природа, за да може човек да се развие природосъобразно, да може да се проявява многостранно и да може да бъде по този начин щастлив – тази професия е била за него свята. Човекът е бил за него база и цел, но и средство за постигане на човешкото предназначение. Всеки трябва да помага на другия; човешкото общество, мисли той, трябва да бъде съюз на хора, които си желаят взаимно доброто, които взаимно си помагат, където никой не бива да използва положението на другия за собственото си мнимо благополучие, т.е. не бива да злоупотребява с другия, а където всеки е задължен да допринася колкото може повече за благото на всички и да вижда в това своето щастие. Мирогледът на Песталоци е бил нравствен мироглед.
Изтъкнатото показва, че е много навременно да си спомним за Песталоци. Сърцето му е биело за човечеството, за бедните. Той не е обикновен учител, а един народен педагог. Неговият стремеж е бил да подобри условията на живот в света, особено положението на долните, работническите класи. Той не е успял да въодушеви всички свои съвременници за тези велики мисли. Не сега това е нашата работа.
Като всички хора Песталоци е предшественик на нова епоха. Бавно крачещото поколение достига едва сега висотата, на която той е стоял. Сега неговите огромни планове започват да стават действителност. Нему и на другите ние дължим, че сме стигнали дотук!!!
(Следва)
Учебният блог на философа Ангел Грънчаров 